- 8 -

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 635

гр. София, 04.08.2022 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 11.05.2022 (единадесети май две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 124 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 5108/12.11.2021 година, подадена от Х. С. Х. и М. Р. Х., срещу решение № 42/07.10.2021 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 286/2021 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Пловдив е потвърдил първоинстанционното решение № 21 040/12.03.2021 година на Окръжен съд Кърджали, постановено по гр. д. № 177/2017 година, с което са уважени предявените от Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущества [населено място] (КПКОНПИ [населено място]) срещу Х. С. Х. и М. Р. Х. искове с правно основание чл. 74, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с § 5, ал. 2 от ПЗРЗПКОНПИ; с правно основание чл. 63, ал. 2, т. 2 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с § 5, ал. 2 от ПЗРЗПКОНПИ; с правно основание чл. 72 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с чл. 63, ал. 2, т. 1, във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с § 5, ал. 2 от ПЗРЗПКОНПИ; с правно основание чл. 72 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с чл. 63, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с § 5, ал. 2 от ПЗРЗПКОНПИ и с правно основание чл. 72 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с чл. 70, във връзка с чл. 63, ал. 2, т. 2, във връзка с чл. 62 от ЗОПДНПИ (отм.), във връзка с § 5, ал. 2 от ПЗРЗПКОНПИ за отнемане в полза на Държавата на имущество на стойност 63 573.50 лева.
В подадената от Х. С. Х. и М. Р. Х. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от КПКОНПИ [населено място] срещу касаторите искове за отнемане в полза на Държавата на незаконно придобито имущество да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по подадената касационна жалба Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущества [населено място] (КПКОНПИ [населено място]) е подал отговор с вх. № 11/04.01.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 42/07.10.2021 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 286/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено.
Х. С. Х. и М. Р. Х. са били уведомени за обжалваното решение на 12.10.2021 година, като подадената от тях срещу същото касационна жалба е с вх. № 5108/12.11.2021 година, като е подадена по пощата на 11.11.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. С. Х. и М. Р. Х. са поискали въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това дали разпоредбата на § 1, т. 9 от ПЗРЗПКОНПИ, съответно на § 1, т. 6 от ДРЗОПДНПИ (отм.) може да бъде дерогирана в производство по ЗПКОНПИ, съответно от ЗОПДНПИ (отм.), без да е доказано по предвидения в закона ред, че реално разходваните средства за издръжката на семейството са по-малки от средните за страната, съответно без ищецът да е доказал, че реално разходваните средства за издръжка на проверяваното лице и неговото семейство са повече от средните за страната; за това получаването на социални помощи може ли да бъде достатъчно основание, за да се приеме, че съответното лице има по-нисък стандарт и по-нисък разход за издръжка в сравнение с данните от НСИ; за това дали получаването на социални помощи освобождава ответника от тежестта да докаже, че реално изразходваните средства за неговата и на семейството му издръжка са по-малко от средните за страната.
Освен тази група въпроси в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. С. Х. и М. Р. Х. са поискали въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това може ли съдът да приеме за доказани факти без да са събрани доказателства за тяхното установяване в исковото производство по предвидените в ГПК правила; за това допустимо ли е съдът да презумира осъществяването на определени факти, като се позовава на други, доказани в исковото производство факти, без да има законова разпоредба, която да го позволява; за това може ли получаването на социални помощи от ответника да даде основание на съда да счита, че щом това е така, вероятно е работил в „сивата икономика“ и е получавал доход в размер съответен на минималната работна заплата, която му е достатъчна да поема разходите за своята и на семейството си издръжка не само на територията на страната, но и в чужбина; за това каква е доказателствената стойност на изявленията на страната за осъществяването на изгодни за нея факти, при липса на доказателства, които да ги подкрепят; за това допустимо ли е съдът да формира вътрешното си убеждение изцяло на правилата на житейската логика, въпреки констатираната от самия него липса на доказателства по делото.
Освен това е поискано и допускане на касационно обжалване по въпроса за характера на срока по чл. 27, ал. 1 от ЗОПДНПИ (отм.), като във връзка с това е направено позоваване на решение № 323/18.01.2018 година, постановено по гр. д. № 5291/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същото било постановено във връзка с ЗОПДИППД (отм.), но било приложимо и в настоящия случай, предвид липсата на принципни различия между разпоредбите, уреждащи етапите на развитие на производството по реда на ЗОПДНПИ (отм.). В него е посочено, че когато, в рамките на преклузивния срок по чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.) КПКОНПИ [населено място] не е взела решение за водене на иска по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.), то не само проверката, а и производството по ЗОПДИППД (отм.) като цяло приключват с изтичането на този срок и е недопустимо да се развие исковото производство пред съда, тъй като правомощията на КПКОНПИ [населено място] и нейните органи спрямо проверяваното лице са вече преклудирани; преклудирано е и материалното право на Държавата за отнемане на имущество от това лице и от останалите лица, които могат да бъдат ответници по иска по чл. 28, ал. 1 от ЗОПДИППД (отм.). Този въпрос е бил поставян и пред състава на Апелативен съд Пловдив, който е посочил, че при разглеждане на делото с оглед допустимостта на иска пред първоинстанционният съд било съобразено ТР № 1/04.06.2020 година, постановено по тълк. д. № 1/2018 година на ОСГК на ВКС, съгласно което срокът за проверка по чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.); , съответно по чл. 27, ал. 1 и 2 от ЗОДНПИ (отм.); и по чл. 112, ал. 1 и 2 от ЗПКОНПИ, за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност е инструктивен. Посоченото ТР е постановено поради наличието на противоречива съдебна практика относно характера на посочените законови срокове-инструктивен или преклузивен-както и правните последици от изтичането им. Прието е, че изтичането на срока за проверка по чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно по чл. 27, ал.1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ, не е процесуална пречка за надлежното упражняване и съществуването на правото на иск и на материалното право на държавата за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност и на незаконно придобито имущество, т. е. предвиденият в чл. 15, ал. 2 от ЗОПДИППД (отм.), съответно по чл. 27, ал. 1 и ал. 2 от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 112, ал. 1 и ал. 2 от ЗПКОНПИ срок за извършване на проверки и събиране на доказателства за установяване на произхода и местонахождението на имущество, за което има данни, че е придобито пряко или косвено от престъпна дейност е инструктивен, и е допустимо образуване на производство по чл. 28 от ЗОПДИППД (отм.), чл. 74 от ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 153 от ЗПКОНПИ след изтичане на този срок. Това тълкуване е в противоречие с приетото с решение № 323/18.01.2018 година, постановено по гр. д. № 5291/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което и предвид действието на ТР изразеното в решението по чл. 290 от ГПК становище трябва да се счита изоставено. Поради това не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив по този въпрос. Наред с това не са налице и предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по въпроса е налице установена съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, а не са изложени доводи, че тази практика е неправилна и следва да бъде изоставена или променена с оглед на промени в законодателството или обществено икономическите отношения.
По отношение на първата група въпроси, посочени по-горе, са наведени твърдения за противоречие на решението на Апелативен съд Пловдив с решение № 147/16.09.2019 година, постановено по гр. д. № 1998/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Конкретно по отношение на разходите за издръжка на семейството в решението по чл. 290 от ГПК е посочено, че отнемането на имущество е възможно при наличието на несъответствие. Несъответствие е налице, когато превишението не се дължи на получен през проверявания период законен доход. В тежест на ответника е да докаже кой доход е законен и какъв е неговия размер. Също в тежест на ответника е да докаже, че реално разходваните средства за неговата и на семейството му издръжка са по-малко от средните за страната, а в тежест на ищеца е да докаже, че реално разходваните средства за издръжката на проверяваното лице и неговото семейство са повече от средните за страната. Във връзка с това при липса на доказателства за обичайните разходи за издръжка на семейството съдът следва да определи същите по реда на § 1, т. 9 от ПЗРЗПКОНПИ, съответно на § 1, т. 6 от ДРЗОПДНПИ (отм.), а при наличието на доказателства ще трябва да прецени същите и въз основа на тях да приеме дали разходите са по-ниски или по-високи от средните такива. Само по себе си получаването на социални помощи не може да бъде основание да бъде прието, че ответникът има по-нисък стандарт и съответно по-ниски разходи за издръжка на семейството в сравнение с данните от НСИ, тъй като същата зависи не само от размера на помощите, но и от това дали ответникът има и други доходи освен тях, а също така и от данните за поддържания от него стандарт на живот-притежавано имущество, пътувания в страната и чужбина и други. Затова и получаването на социални помощи не освобождава ответника от задължението да доказва, че реално разходваните средства за неговата и на семейството му издръжка са по-малко от средните за страната. В конкретния случай съдилищата по същество са определили разходите за издръжка на семейството на Х. С. Х. и М. Р. Х. въз основа на заключение на съдебно-икономическа експертиза, която се е позовала на данните на НСИ и на Евростат за пребиванията в чужбина, което е в съответствие с § 1, т. 9 от ПЗРЗПКОНПИ, съответно на § 1, т. 6 от ДРЗОПДНПИ (отм.), като не е приемано, че има доказателства за определяне на по-висок или на по-нисък размер на тези разходи. С оглед на това решението на Апелативен съд Пловдив, не е постановено в отклонение в посоченото от Х. С. Х. и М. Р. Х. решение по чл. 290 от ГПК, което води до извод, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по тези въпроси. Наред с това не са налице и предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по въпросите е налице установена съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, а не са изложени доводи, че тази практика е неправилна и следва да бъде изоставена или променена с оглед на промени в законодателството или обществено икономическите отношения.
Касационно обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив не може да бъде допуснато и във връзка с втората група въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, тъй като Х. С. Х. и М. Р. Х. не са обосновали приложимостта на някоя от допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на обжалването, както и не са посочили каква е връзката на тези въпроси с правните изводи на въззивния съд. Така както са формулирани тези въпроси могат да бъдат преценени като оплаквания по правилността на въззивното решение, каквито оплаквания не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 от ГПК.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Х. С. Х. и М. Р. Х. са поискали въззивното решение на Апелативен съд Пловдив да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се прави, без да се извършва проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от Х. С. Х. и М. Р. Х. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Пловдив.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 42/07.10.2021 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 286/2021 година, по подадената срещу него от Х. С. Х. и М. Р. Х., касационна жалба с вх. № 5108/12.11.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на спора Х. С. Х. и М. Р. Х. ще трябва да заплатят на КПКОНПИ [населено място] сумата от 100.00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 42/07.10.2021 година на Апелативен съд Пловдив, 2-ри граждански състав, постановено по гр. д. № 286/2021 година.
ОСЪЖДА Х. С. Х. с ЕГН [ЕГН] и М. Р. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [община], [улица] да заплатят на КПКОНПИ [населено място] сумата от 100.00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 от ГПК пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.