7 Р Е Ш Е Н И Е №221 София18.01.2013 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публичното съдебно заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1270/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1429 от 14.07.2011 г. по т.д.№ 614/2010 г. на Апелативен съд – София, с което е оставено в сила решение № 631 от 18.06.2010 г. по гр.д.№ 1095/2007 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-8 състав за уважаване на предявени от [фирма] искове по чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 15 255 лв. – незаплатена наемна цена за м.юли, август и септември 2004 г. за ползване на снек-бар „Зелен клуб” по договор за наем от 15.12.2003 г., ведно със законната лихва от 29.06.2003 г. и разноски по делото. С определение № 497 от 28.06.2012 г. е допуснато касационно обжалване поради вероятност за недопустимост на въззивното решение, при спазване и на задължителните указания, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на атакувания съдебен акт поради преразглеждане на въпроса за дължимост на наемна цена за исковия период, по който въпрос е налице отрицателно произнасяне с влязлото в сила решение на АС-София по гр.д. № 1107/2006 г., потвърдено с решение на ВКС, ТК по т.д. № 608/2006 г. Поддържат се и доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК и по съображения в жалбата и в писмени бележки, поддържани от процесуалните пълномощници на касатора, се иска обезсилване или отмяна на решението, с произтичащите от това правни последици. Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, счита въззивното решение за правилно. Съображения са изложени в писмен отговор и подробна писмена защита, поддържани в открито съдебно заседание. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, и с оглед на правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: За да потвърди осъдителното решение на първата инстанция по предявения иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД въззивният съд е приел за доказано наличието на валидно наемно правоотношение между страните по силата на договор от 15.12.2003 г., при наемна цена – 5 085 лв./ левова равностойност на 2 600 евро/, както и, че с оглед тежестта на доказване ответното дружество – наемател не е ангажирало убедителни доказателства за погасяване на дължимите наемни вноски за исковия период от време. Решаващият състав е споделил становището на първата инстанция, че безспорно установеното обстоятелство за пълна изправност на наемателя до началото на м.декември 2005 г. и липса на основание за прекратяване на наемния договор поради закъснение на плащането за м.декември 2005 г., не се ползва със сила на пресъдено нещо, тъй като предмет на делото по влязлото в сила решение на САС/ т.д.№ 1107/2006 г./ е иск с правно основание чл.233, ал.1, предл.1 ЗЗД. Въззивният съд е обсъдил първоначалното и допълнително заключения на вещото лице счетоводител и направените констатации за липса на отразени в счетоводството на ищеца вземания по сметка 411 и липса на счетоводни документи за получени от управителя на дружеството – наемодател наемни вноски за исковия период. Въззивното решение е валидно, а при преценката за неговата допустимост, настоящият състав съобрази следното: Съгласно Гражданския процесуален кодекс защитата срещу недопустими съдебни решения е предвидена в чл.270, ал.3 ГПК /към която препраща и чл.293, ал.4 ГПК/, като възможните три хипотези на процедиране на съда са обусловени от конкретните основания за недопустимост на съдебния акт. Тези основания са разяснени в ППВС № 1/1985 г., ТР № 13/1976 г. ОСГК на ВКС, ТР № 1/2001 г. и ТР № 2/2004 г. на ОСГК на ВКС, като съобразно задължителните за съдилищата постановки съдебното решение е недопустимо когато е постановено при липса на положителна абсолютна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск и за надлежното му упражняване, или при наличие на процесуална пречка; при десезиране на съда; при отклонение от диспозитивното начало в процеса. Една от основните отрицателни процесуални предпоставки за съществуване правото на иск е наличието на сила на пресъдено нещо по спорното материално право, въведено с исковата молба, с индивидуализиращите го белези – правопроизводящ юридически факт, съдържание, субекти и правна квалификация. Законодателят ясно е очертал обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо – чл.298, ал.1 и ал.2 ГПК, като по отношение на въведения от ищеца предмет на делото, съответно предмета, за който се отнася силата на пресъдено нещо, е предвидено изключение в чл.298, ал.4 ГПК само по отношение на предявени чрез възражения права на ответника – за прихващане и за задържане. Очертаването на обективните предели на силата на пресъдено нещо е значимо при разглеждане на направен отвод за сила на пресъдено нещо, респ. при служебната преценка от страна на съда дали не е налице процесуална пречка за съществуване правото на иск. При разрешен със сила на пресъдено нещо спор между страните, в рамките на последващо дело между тях, или между техни наследници или правоприемници, за да се произнесе по отвод за сила на пресъдено нещо, съдът следва да прецени дали е налице тъждество между основанието и петитума на иска по приключилото с влязло в сила решение дело и по висящото дело. Само при обективно тъждество на делата би съществувала процесуална пречка за повторно предявен иск, съответно производството по новото дело би било недопустимо. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по спорното материално право, а не и мотивите към решението, в какъвто смисъл е и т.18 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. По отношение на съдържащи се в мотивите изводи по доказателствени и правнорелевантни факти не се формира сила на пресъдено нещо, защото те не са елемент от спорния предмет. В случая, когато с влязло в сила решение е отречено правото на наемодателя да претендира връщане на вещта на основание чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД, сила на пресъдено нещо се формира само по отношение на елементите на претендираното от ищеца материално право. В зависимост от твърдяните факти за надлежно възникнало право на наемодателя да претендира връщане на вещта, решаващият съд следва да направи изводи по спорното материално право. Когато искът по чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД е основан на твърдения за упражнено от наемодателя право за извънсъдебно разваляне на наемния договор поради неизправност на наемателя, изразяваща се в неплащане на наемната цена за един месец, безспорно съдът дължи произнасяне по въпроса дали правото за едностранно преустановяване на облигационната връзка е надлежно упражнено, респ. доколко са настъпили последиците на разваляне на договора. При извод за ненадлежно упражнено право по чл.87 ЗЗД не би могло да се приеме за доказан твърдения от ищеца правопораждащ факт за претендираното връщане на вещта, предмет на наемното правоотношение. Констатациите на решаващия съд обаче по безспорно установено в това производство пълно изпълнение, от страна на наемателя, на задължението за плащане цената на ползването по валидния наемен договор, включително и за период преди посочения от ищеца, не се ползват със сила на пресъдено нещо. Тези констатации не са релевантни към основанието на предявената осъдителна искова претенция по чл.233, ал.1, изр.1 ЗЗД и не съставляват елемент от спорния предмет. Именно затова и приетото в мотивите към влязлото в сила решение по гр.д. № 1107/2006 г. на Апелативен съд – София, че до началото на м.декември 2005 г. наемателят е изпълнявал в срок задължението за заплащане на уговорената наемна цена, като само за м.декември е допуснал забава при плащането, не се ползва със сила на пресъдено нещо и съответно не би могло да става въпрос за зачитане обективните предели на силата на пресъдено нещо. Предвид горните съображения, не би следвало да се направи извод за недопустимост на решението. Разгледана обаче по същество, касационната жалба е основателна. При постановяване на атакувания съдебен акт въззивният съд е допуснал нарушения на съществени съдопроизводствени правила, довели до неправилност на формираните фактически и правни изводи. Независимо от извършеното от съда обсъждане на събрани по делото доказателства, липсва цялостна преценка и съпоставка на доказателствения материал и обосноваване на собствени изводи по спорното материално право, в изпълнение на задължителните за съдилищата указания в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Тези указания са запазили своята сила и при действието на новия ГПК, при отчитане на специфичната разпоредба на чл.272 ГПК. В случая, решаващият съдебен състав изобщо не е преценил обективираните в нотариалната покана от 21.12.2005 г. признания на управителя на дружеството – наемодател, че наемната цена за м.декември 2005 г., дължима до 03.12.2005 г. не е платена и че,..”остават дължими …..наема за м. декември 2005 г. и обезщетение за лишаване от ползване/в размер на договорения наем/”. Това извънсъдебно признание, преценено заедно с констатациите на икономическата експертиза за липса на осчетоводено вземане в счетоводството на ищцовото дружество - наемодател/сега ответник по касация/ към наемателя за периода след 09.06.2004 г. , обхващащ исковия период, както и неправилно невъзприетите показания на свидетелката В. П., могат да доведат до извод за неоснователност на предявения иск за заплащане на наемна цена за период от м. юли до м.септември 2004 год. Показанията на свидетелката П., която макар и служител в ответното дружество, са в съответствие с данните, съдържащи се в опис на предадени фактури от представител на [фирма] на [фирма], в представените три броя разходни касови ордери, а така също и на констатациите на експерта, отразени в основното заключение за липсата на осчетоводено вземане на ищеца към ответника. Действително, чрез гласни доказателствени средства не би могло пряко да се установява плащане на наеми, но в случая, с отказа на наемодателя да издава своевременно фактури за плащания на наемна цена в брой, или изобщо да издава такива, наемодателят е създал пречки за доказване на изпълнението на основното задължение на наемателя. В тази насока следва да се отчете и липсата на конкретни уговорки между страните по наемния договор относно начина на изпълнение на задължението за плащане на наемната цена. Именно поради това не биха могли да се правят изводи за задължение за превод на сумите по банков път, както е процедирал наемателя през отделни периоди преди искането за плащане в брой, установено от посочената свидетелка. Що се отнася до разпита на Й. Б. И. - управител на дружеството – наемател, неговите показания неправилно са ценени като свидетелски такива, а не като обяснения на страната/ чл.176, вр. с чл.177, ал.1, т.2 ГПК/. Незачитането на тези „показания” не съставлява процесуално нарушение, тъй като липсват признания, които да се ценят като доказателствено средство в процеса. Като неоснователни следва да се преценят доводите на ответника по касация, основани на влезли в сила решения на АС – София, с които са били уважени искове на дружеството-наемодател за незаплатена наемна цена за други периоди на 2004 г. и за началото на 2005 г., тъй като това са различни искови претенции/по основание и петитум/, както и на извънсъдебната спогодба между страните, касаеща заплащането от страна на наемателя на такса за битови отпадъци, но неотносима към претендираната наемна цена по посочените в тази спогодба гр.дела и към признанието, обективирано в цитираната по-горе нотариална покана. Предвид изложеното и на основание чл.293, ал.1, предл.трето ГПК, въззивното решение следва да се отмени, като се постанови ново решение по съществото на спора, с което да се отхвърли изцяло иска по чл.232, ал.2, предл. първо ЗЗД, с присъждане на разноски в полза на касатора в размер на 4 455 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 1429 от 14.07.2011 г. по т.д.№ 614/2010 г. на Апелативен съд – София, изменено в частта за разноските с определение № 2065/11.11.2011 г., вместо което постановява: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] срещу [фирма] иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 15 255 лева – наемна цена за м.юли, август и септември 2004 г. по договор за наем от 15.12.2003 г., ведно със законната лихва от 29.06.2007 г., като неоснователен. ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 455/ четири хиляди четиристотин петдесет и пет/ лева – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: