Р Е Ш Е Н И Е № 18 гр. София , 06 март 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети януари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП МАРИЯ МИХАЙЛОВА като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело №1821/2014г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по касационен протест от зам. Окръжния прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Пловдив срещу нова въззивна присъда № 64 от 09.09.2014г., постановена по внохд №441/2014г. по описа на Окръжен съд – гр. Пловдив, в частта й относно оправдаването на подс. Г. С. по обвинението за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. Оплакването е за нарушение на закона. От съдържанието на допълнението към протеста могат да бъдат изведени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. С присъда № 42 от 04.02.2013г., постановена по нохд № 1344/2012г. на Пловдивски районен съд, VІІ състав, подсъдимият Г. Р. С. е признат за виновен в това, че на 16.03.2011г. в [населено място], обл. /област/, по хулигански подбуди е причинил лека телесна повреда на Г. М. Г., поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години. Подсъдимият Г. Р. С. е признат за виновен и в това, че на 16.03.2011г. в [населено място], обл. /област/, се е заканил на другиго – М. Г. Г., с престъпление против неговата личност – заканил се е с убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години. На основание чл. 23, ал. 1 от НК е определено едно общо най-тежко наказание от така наложените на подс. Г. С. - една година лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за изпитателен срок от три години. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и по разпореждането с веществените доказателства. По жалба от защитника на подсъдимия е образувано внохд № 825/2013г. на Пловдивски окръжен съд и с Решение № 210 от 10.07.2013г. присъдата е изменена, като е намалено наказанието, наложено на подс. Г. С. за престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК от една година на три месеца лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. С решение № 42 от 24.03.2014г. по нд № 2301/2013г. на ВКС, І Наказателно отделение, е отменено по реда на възобновяване на наказателните дела решение № 210 от 10.07.2013г. на Пловдивския окръжен съд по внохд № 825/2013г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане на делото е постановена атакуваната по касационен ред присъда № 64/09.09.2014г. по внохд № 441/2014г. по описа на Пловдивски окръжен съд. С посочената присъда подсъдимият Г. Р. С. е признат за невиновен в това, че на 16.03.2011г. в [населено място], обл. /област/, по хулигански подбуди да е причинил лека телесна повреда на Г. М. Г., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Подсъдимият Г. Р. С. е признат за невиновен и в това, че на 16.03.2011г. в [населено място], обл. /област/, да се е заканил на другиго – М. Г. Г., с престъпление против неговата личност – заканил се е с убийство и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. С касационния протест срещу новата въззивна присъда, подаден от прокурор в ОП – гр. Пловдив, се атакува постановения съдебен акт само в частта му, с която подс. С. е оправдан по обвинението за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3 вр. ал. 1 от НК. В допълнение към протеста се развиват доводи за допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. В тази връзка, прокурорът прави собствена интерпретация на фактическите обстоятелства, посочва, че съдът е преекспонирал значението на произведения изстрел, че самото изваждане на пистолета или насочването му е достатъчно, за да се приеме, че е осъществен състава на престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК, още повече, че това действие е било придружено със словесна закана. Излага съображения, че действията на подсъдимия обективират намеренията му с адресат Г. и в частност М. Г. Г., че би извършил престъпление срещу тях, срещу личността им, че заплахата чрез действие би могла да възбуди основателен страх от осъществяването й у тези лица. Счита, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението, за което е обвинен. С протеста се оспорва възприетата от въззивния съд фактическа обстановка, като се излагат доводи за неправилна оценка на доказателствата, за безпричинно дискредитиране на свидетелски показания, за ирелевантност на факта, че пистолетът не е бил разпознат, за превратно тълкуване на доказателствата, за липса на безпристрастен анализ на доказателствата, понеже били интерпретирани в подкрепа на защитната теза. Прави се искане за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав за отстраняване на нарушенията на закона. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа подадения протест и моли същият да бъде уважен на посочените в него основания. Защитникът на подс. Г. С. – адв. Ж., моли да бъде оставен без уважение протеста и да бъде потвърдена присъдата на въззивния съд. Подс. Г. С. моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Предмет на касационно обжалване е акт от категорията на предвидените в чл. 346, т. 2 от НПК и протестът срещу него е допустим, но по съществото си е НЕОСНОВАТЕЛЕН. Параметрите на касационната проверка на постановената въззивна присъда са само в протестираната й част – относно признаването за невиновен и оправдаването на подс. С. по обвинението за престъпление по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. С оглед обхвата на касационния контрол, следва да се посочи, че допълнението към протеста, който е бланкетен, съдържа подробно развити доводи за несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните по делото доказателства, като, изразявайки несъгласие с оценката на доказателствата, направена от решаващия съдебен състав, прокурорът е заявил собствени изводи за фактическата обстановка въз основа на съответна интерпретация на доказателствените източници. Претендира се неправилност на възприетата фактическа обстановка. На практика в протеста се претендира фактическа необоснованост на присъдата, макар и с твърдения за допуснати процесуални нарушения. Както многократно е посочвано в актовете на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Поради това, твърденията в протеста за необоснованост на фактическите изводи не съставляват процесуално годен обект на обсъждане. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Също така не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите. ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология, като е задължен да разгледа оплакванията за несъблюдаване на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата. В настоящия случай, с оглед на изводимите от съдържанието на протеста доводи, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, проверката на съдебния акт сочи, че процесуални нарушения от категорията на съществените не са допусни при постановяването му. За да упражни правомощието си по 336, ал. 1, т. 3, вр. чл. 334, т. 2 от НПК, въззивният съд е приел фактическа обстановка, различна от възприетата от първата инстанция и въз основа на правната й оценка, е достигнал до извод за несъставомерност на деянието. В случая, Пловдивският окръжен съд, който е бил сезиран с жалба срещу първоинстанционната присъда, в изпълнение на задължението си за обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото, както и с оглед на констатациите за допуснати процесуални нарушения в Решението на ВКС, е провел въззивно съдебно следствие, в хода на което са разпитани част от свидетелите за допълнително изясняване на релевантните фактически положения. При постановяване на съдебния си акт апелативният съд е направил задълбочен и всестранен анализ на доказателствата по делото, преценявайки ги поотделно и в тяхната взаимовръзка, съобразно действителното им съдържание и при спазване на правилата на формалната логика. Много прецизно са анализирани противоречията в гласните доказателствени източници, като е внимателно и подробно е аргументирано кредитирането на една част от свидетелските показания и обясненията на подсъдимия, както и недаването на вяра на друга част от показанията на свидетелите. Обективираният доказателствен анализ дава възможност да се проследи правилността на процеса на формиране на вътрешното убеждение на решаващия съд. За да приеме, че в хода на възникналия конфликт между подс. С. и свидетелите Г., намесилата се свидетелка М. била съборена на земята от св. М. Г. и за да я защити, подсъдимият извадил носения от него сигнално-газов пистолет и стрелял във въздуха, въззивният съд е дал доверие на обясненията на подсъдимото лице, както и на показанията на свидетелите Д. и М.. Това не е сторено произволно, а след прецизното им взаимно съпоставяне, както и след преценка на тяхната достоверност и надеждност. Показанията на посочените две свидетелки – очевидки на конфликта, аргументирано са били ценени като логични, последователни и кореспондиращи помежду си по отношение на цялостното развитие на конфликтната ситуация. Чрез тези гласни доказателствени средства е било проверено и заявеното от подсъдимия в обясненията му. Поради това, голословно и лишено от основание е твърдението в протеста, че липсвали „кредитабилни” доказателства за това, свидетелката да е била съборена от някой от свидетелите Г.. Оспорването на изводите на решаващия съд, че не следва да бъдат кредитирани показанията на свидетелите Г. Г., М. Г.-старши и М. Г.-младши, е неоснователно. Изключително подробно и аналитично въззивният съд е обсъдил противоречията в показанията на посочените трима свидетели, както и на св. К. – на стр. 9 -11 от решението. Тези свидетелски показания са съпоставени много внимателно по отношение на всички обстоятелства, свързани с развитието на ситуацията, съпоставени са и с други гласни доказателствени средства. Проследяването на съдържанието им е довело до правилен извод за това, че те са в противоречие помежду си по отношение на събитията в деня, предхождащ конфликта, по отношение на елементи от ситуацията, предхождаща конфликта, както и по отношение на елементите от конкретното поведение на подсъдимия при провеждане на изстрела с оръжието – неговото местоположение спрямо останалите лица, момента на изваждане на оръжието, дали то е било насочвано конкретно срещу някого, дали подсъдимият е изричал заплашителни реплики. Обстойното обсъждане на констатираните противоречия в показанията на тази група свидетели е дало основание на решаващия съд да ги възприеме като компрометирани и да откаже да ги ползва при формиране на фактическите си изводи. Неправилно прокурорът в протеста излага твърдения, че по отношение на съществения факт – кога е извадил С. оръжието, накъде го е насочил, произвел ли е изстрел, няма противоречия в показанията на свидетелите Г. и св. К.. Произвеждането на изстрел е възприето като несъмнено установен факт от съда, като по отношение на него фактически данни се съдържат както в обясненията на подсъдимия, така и в показанията на свидетелите Д. и М.. Не е налице обаче твръдяната еднопосочност в показанията на свидетелите Г. и К., по отношение на конкретните обстоятелства, свързани с момента и насочеността на изстрела и с броя на изстрелите, така че е без опора тезата на обвинението, че показанията на тези свидетели взаимно се допълват и са безпротиворечиви. Не може да бъде възприето и че противоречията между тях са несъществени и се дължат на динамиката на събитието и на различните възможности за възприятие и пресъздаване на свидетелите, защото свидетелите М. Г. – младши и Г. Г. са участвали през цялото време в събитията, а възможността на св. К. да възприеме обстоятелства от инцидента е отречена не въз основа на предположения, а въз основа на изводимото от други доказателствени източници. Няма основание и заявеното в протеста оплакване за уклон на съда в насока на подкрепа на защитната теза. Поставянето в основата на фактическите изводи на показанията на свидетелите М. и Д. и на обясненията на подсъдимия не е произволно, а внимателно аргументирано, чрез отделна оценка за достоверност и съвкупна преценка за кореспонденция с други доказателствени източници. Съдът е изпълнил задължението си както да събере и провери доказателствата и в подкрепа на обвинението, и оправдателни такива (по чл. 107, ал. 3 от НПК), така и да ги подложи на внимателен анализ. Липсва проявена тенденциозност в оценката, както и изопачаване на доказателства. В подкрепа на оплакването за неправилна доказателствена оценка се сочи и че съдът в подкрепа на защитната теза е ценил това, че свидетелите Г. не са разпознали вещественото доказателство – пистолет. Този довод също не може да бъде възприет, защото решаващият съд не е ценил липсата на разпознаване на оръжието като доказателствен факт, а е ползвал резултатите от това действие за проверка на гласните доказателства. Изложените съображения обосновават извод за липса на процесуални нарушения от категорията на съществените при постановяване на съдебния акт, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 3, вр. ал. 1, т. 2 от НПК. При така възприетата фактическа обстановка правилно е приложен материалният закон от въззивната инстанция. Във връзка с проверката по отношение на касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, преди всичко следва да се отбележи, че тезата на прокурора за съставомерност на поведението на подсъдимия, е непоследователна. Това е така, защото, макар обвинението да е за закана с убийство само спрямо едно лице - М. Г. – старши, очевидно поради несигурността на доказателствата, на които се позовава обвинението, в протеста си прокурорът сочи, че заплахата е обективирана с използване на оръжието по посока на Г. (без да се конкретизира по отношение на кого, при условие, че М. Г. – старши се е намирал на известно разстояние). Освен това, прокурорът излага твърдения, че заплахата е реализирана чрез изваждане на пистолета и едновременно с това и с отправените от подсъдимия словесни заплахи, а фактически твърдения за отправяни от С. заплахи с убийство по отношение на М. Г. не се съдържат в обвинителния акт, следователно се претендира съставомерност въз основа на непредявени на подсъдимия факти. Тази теза е несъстоятелна и предвид на изрично заявеното в показанията на св. М. Г. – старши пред въззивния съд, че докато е стрелял, подсъдимият е мълчал и следователно самото „заплашено” според прокуратурата лице изобщо не е възприело заплашителни реплики. Настоящата инстанция споделя правните изводи на Пловдивски окръжен съд, че обективираното поведение на подс. С. не осъществява признаците на престъпния състав по чл. 144, ал. 3, вр. ал. 1 от НК. Несъмнено, заканата с убийство принципно може да бъде осъществена чрез изваждане и/или насочване на оръжие към определено лице. В случая обаче, действията на подсъдимото лице – изваждане на оръжие и произвеждане на изстрел, не могат да бъдат възприети като насочени към конкретно лице, защото изстрелът е бил произведен във въздуха, не е бил насочен конкретно към св. М. Г. – старши. Заканата трябва да има конкретен адресат и да е направена по такъв начин, че съобразно с обстановката, да би могла да възбуди основателен страх у този адресат. Установеното поведение на подсъдимия – изваждане на пистолет и произвеждане на изстрел без конкретна насоченост, не съставлява закана към конкретен адресат, в частност - към св. М. Г., няма обективни данни поведението на подсъдимия да е насочено именно към този свидетел. Освен това, изваждането на оръжие, без да е насочено конкретно към М. Г. и произвеждането на изстрел във въздуха обективно не могат да послужат за основа за възбуждане на основателен страх у това лице, поради липса на насоченост на действията спрямо него. Следователно, в рамките на установените факти правилно въззивният съд е приел, че деянието не е осъществено от обективна и субективна страна и е оправдал подс. С. по възведеното му обвинение. Изложените съображения мотивират настоящия съдебен състав да приеме, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 от НПК, поради което претенцията в протеста за отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд не може да бъде удовлетворена. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 64 от 09.09.2014г., постановена по внохд № 441/2014г. на по описа на пловдивски окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.