8 Р Е Ш Е Н И Е № 49 София, 23 февруари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и осми януари две хиляди и петнадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА БЛАГА ИВАНОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 1794/2014 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Търново и по жалба на подсъдимия Н. П. А. срещу въззивно решение № 185/01.10.2014 г., постановено по ВНОХД № 106/2014 г. от Апелативен съд –Велико Търново. В касационния протест се претендира, че извършената от въззивния съд корекция в размера на наказанието, наложено на подсъдимия, е незаконосъобразна, тъй като неправилно са отчетени смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Счита се, че определеното наказание от седем години лишаване от свобода е явно несправедливо, поради което се иска отмяна на въззивното решение в частта, с която е изменена присъдата, и връщане на делото за ново разглеждане само за увеличаване размера на наказанието лишаване от свобода. Жалбата на подсъдимия А. се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Претендира се неизясненост на фактическата обстановка, тъй като предметът на престъплението не бил отнет от владението на М. Т.. Изтъква се, че въззивният съд не е изследвал обстоятелствата по делото и е основал решението си върху предположения. До този резултат се достигнало поради неправилно кредитиране на показанията на свидетелите П. Т. и М. Т. и използване на експертните заключения на трасологическата експертиза. Изразява се съмнение в достоверността на показанията на свидетеля М.. Претендира се наличието на касационното основание по чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК – липса на мотиви. Оспорва се отказът на съда да уважи доказателствените искания, направени от защитата. Доводите, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, се свеждат до твърдения, че подсъдимият не е извършител на деянието, поради което и всяко наказание е несправедливо. Присъстват и възражения за неправилна оценка на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. В съдебното заседание, проведено пред Върховния касационен съд, протестът се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура по съображенията, изложени в него. Прокурорът изразява становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия А.. Подсъдимият Н. П. А. не се явява, редовно призован. Не се явява и неговият процесуален представител, редовно призован. Повереникът на частните обвинители М. Т. и П. Т. пледира за неоснователност на жалбата, подадена от подсъдимия, и за основателност на касационния протест. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 15/26.03.2014 г., постановена по НОХД № 157/2013 г. от Окръжен съд - Габрово, подсъдимият Н. А. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал. 3 във вр. с чл. 29 от НК, за което на основание чл. 54 от НК му е наложено наказание десет години лишаване от свобода. Оправдан е за част от предмета на престъплението – дебитна карта с титуляр М. Т. и 4 рубли. Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия и същият е осъден да заплати на пострадалия П. Т. сумата от 2 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Предявеният от М. Т. граждански иск за имуществени вреди е отхвърлен. С въззивното решение, постановено по жалба на подсъдимия, присъдата е изменена, като е намалено наложеното наказание до размера на седем години лишаване от свобода. І. Касационният протест е неоснователен. Според протеста намаленото от въззивния съд наказание на седем години лишаване от свобода не отразява степента на обществена опасност на извършеното престъпление и е израз на надценяване на смекчаващите отговорността обстоятелства и недооценяване на отегчаващите такива. При индивидуализацията на наказанието съдът е подложил на внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда. Съдържанието на въззивното решение не дава основание да се приеме, че съдът е пренебрегнал установените отегчаващи отговорността обстоятелства. Напротив, въззивният съд е обсъдил спецификата на осъщественото престъпление, съобразил е неговата принципно висока степен на обществена опасност, но и наличните обстоятелства, които са важни за индивидуализацията на наказанието – краткотрайната и с невисок интензитет принуда, употребена, за да се запази владението върху отнетата вещ, ниската стойност на предмета на престъплението, семейното положение на подсъдимия. Съдът не е пренебрегнал криминалното досие на подсъдимия, но правилно и в съответствие с разпоредбата на чл. 56 от НК не е ценил част от предходните осъждания като отегчаващи отговорността обстоятелства, защото те определят квалификацията опасен рецидив. В този смисъл неоснователно се явява твърдението в протеста, че съдът не е отчел факта на постановените общо тринадесет осъдителни присъди спрямо подсъдимия в контекста на индивидуализацията на наказанието. Правилна е преценката на въззивния съд, че наказанието следва да се определи при лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, а отмереният обем на наказателната принуда – седем години лишаване от свобода в достатъчна степен ще способства за постигане на целите, визирани в чл. 36 от НК. ІІ. Жалбата на подсъдимия А. е неоснователна. Неоснователно е възражението, че въззивният съд е ограничил правото на подсъдимия да представя доказателства, като е отказал провеждане на въззивно съдебно следствие. Съдът е обсъдил доказателствените искания в допълнението към въззивната жалба и се е произнесъл със законосъобразно мотивирано определение защо отказва да ги уважи. Това становище на съда кореспондира с богатия доказателствен материал от първоинстанционното съдебно следствие, чрез който подробно са изяснени посочените от защитата неясни обстоятелства. Обстойните доводи на защитата относно собствеността на предмета на престъплението и в тази връзка съзряното противоречие в съдебните актове, с които е постановено осъждане, но е отхвърлен гражданския иск за имуществени вреди, са напълно несъстоятелни. Разсъжденията в жалбата, свързани със спецификата на престъпния състав по чл. 198, ал.3 от НК, налага пояснението, че текстът визира хипотеза, при която един вид престъпление – кражба, прераства в друг вид престъпно посегателство – грабеж. Както в теорията, така и в практиката, последователно е застъпвано становището, че при кражбата деецът отнема вещта от всяко лице, което я владее или държи. Без значение за съставомерността на деянието е кой е собственик на отнетата вещ, важното е, че последната е чужда за дееца. Собствеността върху предмета на престъплението е установена и поради това искът, предявен от М. Т. за имуществени вреди, е отхвърлен. Отхвърлянето на гражданския иск съвсем не сочи на ”неизяснена фактическата обстановка”, „на противоречие в мотивите”, още по –малко това ограничава по някакъв начин правата на подсъдимото лице. Безспорно е установено по делото, че свидетелят Т. още по време на извършения на 19.04.2013 г. оглед на местопроизшествие е съобщил за липсващите пари, тяхната валута и място на съхранение в апартамента. В тази връзка съдът е обсъдил не само показанията на свидетеля, но и тези на поемните лица, участвали при огледа. Затова неоснователно е възражението в жалбата, че свидетелят Т. с цел да навреди на подсъдимия е съобщил едва при разпита си на 20.04.2013 г. за липсващите вещи. Позоваването в тази връзка на съдържанието на докладна записка, изготвена от полицейски служител, отразил, че е постъпил сигнал за „ опит за кражба от апартамент” е неубедително и не допринася за поддържаната теза. Касационната проверка не установи основание да се сподели твърдението на жалбоподателя, че втората инстанция безкритично се е доверила на показанията на свидетелите М. Т. и П. Т.. Напротив, те са подробно анализирани и ценени както поради вътрешната им последователност и логичност, така и поради отбелязаната съвместимост с останалите доказателствени средства. За да изгради изводите си за авторството на деянието, предходният съдебен състав е отдал нужната тежест не само на съобщеното от сочените свидетели, но го е съчетал с данните, изводими от показанията на свидетеля М., пряк очевидец на част от развоя на инкриминираното събитие, както и с тези, установяващи връзката на подсъдимия с част от отнетите вещи – пръстовия отпечатък на подсъдимия, намерен върху дебитната карта с титуляр М. Т.. Опитът да се внесе съмнение в показанията на свидетеля М. с твърденията, че той не е очевидец на обстоятелствата, които описва, не намира подкрепа в данните по делото. Извън изложените съображения от предходните инстанции може да се добави, че всъщност подсъдимият не отрича както посещението си в жилищната сграда, обитавана и от потърпевшите, така и съприкосновението със свидетеля П. Т. на стълбищата и площадката към тях, но дава различно обяснение за тези обстоятелства. Убедително предходните инстанции са отхвърлили защитната теза, че дактилоскопната следа, оставена от подсъдимия върху дебитната карта, е попаднала случайно при връщане на вещите, иззети от него при личния обиск. Първата инстанция е положила дължимите усилия за проверка на тази теза. Приобщила е писмените доказателства, отразяващи изземването и връщането на личните вещи на подсъдимия, и ги е съпоставила с показанията на свидетеля Г.. Същият подробно е съобщил данни за мястото и начина на съхранение на тези вещи, както и че в запечатания найлонов плик е имало само вещи, отразени в описа, съставен при личния обиск. Не намира подкрепа и възражението в жалбата, че осъдителните съдебни актове почиват на предположения, защото са възприети експертните изводи по трасологическата експертиза, а те не били категорични по въпроса какво е средството, използвано за взломяване на входната врата. Очевидно твърдението не държи сметка за съдържанието на експертното заключение. На базата на събраните по делото веществени доказателства експертът е направил своите изводи, обосноваващи, че върху секретната ключалка, свалена от входната врата на апартамента, има трасологически следи и те могат да бъдат оставени от иззетия при огледа обект № 3 – метална пластина или от метална пластина - черна на цвят, предадена с протокол от свидетеля Т.. Некоректно в жалбата се приписват съждения на предходната инстанция, свързани с изявленията на свидетеля Б.. Съдът е отчел действителното съдържание на показанията на този свидетел, свързани с откритите бели ръкавици, и това е добре видно от мотивите на решението (виж, л. 67 от въззивното дело). Всъщност, отразеното в жалбата, че съдът въз основа на тези показания е приел, че ръкавиците са собственост на съпругата на свидетеля, е невярно и несъответно на заявеното от него. Няма как да бъде споделено възражението, че е налице основанието по чл. 348, ал.3, т.2 от НПК – липса на мотиви поради това, че съдът не е изложил своите съображения защо не е наложено кумулативното наказание „конфискация”, предвидено в чл. 199, ал. 1 от НК и не е отменил проверяваната присъда на същото основание. Определянето на възражението като неоснователно не изисква обстойно обосноваване. Достатъчно е да се посочи, че то не е в интерес на подсъдимия, а това, че съдът не е счел за необходимо да наложи и това наказание не очертава липса на мотиви. На следващо място, вярно е, че въззивният съд е допуснал известна непрецизност, даваща основание сега да се претендира противоречивост в мотивите на въззвиното решение. Безспорно е обаче, че фактическите обстоятелства, приети от въззивния съд, дават възможност да се проследи хронологията на събитието и в кой момент свидетеля П. Т. е влязъл в жилището си. Затова отразеното неясно изречение в мотивите на л. 71 не влияе върху крайните изводи на съда, още повече, че непосредствено след него са описани действията на подсъдимия, очертаващи обективната страна на престъпния състав по чл. 198, ал. 3 от НК. Обобщено, при направената от настоящата инстанция проверка на атакувания съдебен акт не се установи съдебните инстанции да са допуснали съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането, проверката и оценката на доказателствените материали по делото. Ето защо искането за отмяна на въззивното решение, основано на чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, не може да бъде удовлетворено. В жалбата е маркирано и основанието по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, но то е подкрепено с доводи, относими към второто от касационните основания, а те вече получиха отговор. Не е налице и претендираното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК. Изброените смекчаващи отговорността обстоятелства от жалбоподателя не са пренебрегнати от въззивния съд. Напротив, именно те са в основата на решението съдът да извърши корекция на размера на наложеното наказание. Липсват основания за намеса на касационната инстанция при условията на чл. 348, ал.5, т. 1 от НПК, защото определеното наказание е съответно на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите по чл. 36 от НК. По тези съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 185/01.10.2014 г., постановено по ВНОХД № 106/2014 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.