2 Р Е Ш Е Н И Е № 364 гр. София, 04.10.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември през две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1513 по описа за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. С решение № 304/22.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 550/2011 г. на Великотърновския окръжен съд, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 707/26.10.2009 г. по гр. дело № 2540/2008 г. на Великотърновския районен съд, като краен резултат [фирма] е осъдено да заплати на А. А. Т. сумата 49.69 лв., представляваща обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ за незаконно недопускане до работа през периода 25.08.2005 г. – 26.05.2008 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от 25.08.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 1.11 лв., представляваща обезщетение (законна лихва) за забава за периода 04.06.2008 г. – 25.08.2008 г., като исковете по чл. 213, ал. 2 от КТ и по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД са отхвърлени за разликите до пълните им предявени размери, съответно – от 17 913.62 лв. и от 11 119.44 лв.; разноските по делото са присъдени съразмерно с уважената и с отхвърлената част от исковете. Срещу така постановеното въззивно решение, касационни жалби са подадени и от двете страни по делото. С определение № 602/21.05.2012 г. по настоящото дело касационното обжалване е допуснато само по жалбата на ищеца А. А. Т., която е подадена срещу отхвърлителната част на въззивното решение и съответната част относно разноските по делото. Допускането на касационното обжалване е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – по материалноправния въпрос следва ли съдът да деноминира брутното трудово възнаграждение на ищеца, като приложи Закона за деноминация на лева (ЗДЛ) при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 213, ал. 2 от КТ, щом базата за това е последното брутно трудово възнаграждение, получено за месец ноември 1991 г. В касационната жалба на ищеца се поддържат оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. На първо място се сочи, че в състава на въззивния съд, постановил обжалваното решение, е участвала съдия Я. П., която е взела участие и в постановяването на решение № 178/10.04.2008 г. по въззивно гр. дело № 1162/2007 г., с което е било обезсилено първоинстанционното решение и са оставени без разглеждане исковете по това друго дело на същия ищец. Изтъква се, че спорът по въззивно гр. дело № 1162/2007 г. е неразривно свързан с настоящото дело, поради което посочената съдия следвало да се отведе, а не е направила това. Излагат се и подробни съображения, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбите на ЗДЛ спрямо процесното обезщетение за недопускане до работа, дължимо за периода 25.08.2005 г. – 26.05.2008 г. Ответното [фирма] не е подало отговор на касационната жалба на ищеца, като не заявява становище и в откритото съдебно заседание. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, по изведения от касатора-ищец материалноправен въпрос – в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, намира следното: Съгласно разпоредбите на чл. 2 от ЗДЛ, деноминацията се отнася за всички величини в български левове, както и за всички имуществени и парични права и задължения, определени към 05.07.1999 г., като тя се извършва по силата на закона, без да е необходимо изрично изявление в такъв смисъл от правоимащите лица. Тези правила са императивни, от което следва, че при определяне на обезщетението по чл. 213, ал. 2 от КТ съдът следва служебно да ги приложи и да деноминира неговия размер, ако периодът на незаконосъобразното недопускане до работа е до 05.07.1999 г. Ако обаче обезщетението за незаконосъобразно недопускане до работа се дължи за период след 05.07.1999 г., то ЗДЛ е неприложим спрямо него. Това е така, защото при всяка една от хипотезите на незаконосъобразно недопускане до работа е налице увреждане на работника или служителя, което се изразява в пропуснатата от него полза от получаване на възнаграждението по трудовото правоотношение през периода от време, докато трае съответното недопускане до работа. Поради това и обезщетението за репарирането на това увреждане следва да е равно на размера на брутното трудово възнаграждение, което би получавал работникът или служителят за работата на длъжността, до която той незаконосъобразно не е допуснат през съответния период от време; т.е. по отношение размера на това обезщетение законодателят предвижда друго по смисъла на чл. 228, ал. 1 – in fine от КТ. Последното разрешение е дадено и с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 310/14.06.2011 г. по гр. дело № 1051/2010 г. на ВКС, ІV-то гр. отд. и решение № 677/15.10.2010 г. по гр. дело № 1302/2009 г. на ВКС, ІV-то гр. отд. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира въззивното решение за валидно и за процесуално допустимо в допуснатата му до касационно обжалване част. Оплакванията на касатора-ищец за недопустимост на въззивното решение и за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение са неоснователни. Съдия Я. П. действително е участвала, както в съдебния състав, постановил въззивното решение по настоящото дело, така и в съдебния състав, постановил решение № 178/10.04.2008 г. по въззивно гр. дело № 1162/2007 г., с което е обезсилено първоинстанционното решение № 955/25.02.2003 г. на Горнооряховския районен съд, оставени са без разглеждане предявените по това дело – от ищеца и по настоящото дело срещу ответника и по настоящото дело, искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, и е прекратено производството по делото. От това е видно, че исковете по двете въззивни дела, при решаването на които е взела участие съдия Я. П., са различни, като въпреки изтъкваната от ищеца връзка между тях, в случая не е налице соченото от него основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 5 от ГПК, респ. – за самоотвод на съдията, съгласно чл. 22, ал. 2 от ГПК. Разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 5, предл. 1 от ГПК ясно сочи, че такова основание за отвод е налице само при участие на един и същи съдия при решаването на едно и също дело в друга съдебна инстанция по него, но не и когато един и същи съдия е взел участие при решаването на различни дела – образувани по различни искове, макар и между същите страни и при наличие на връзка между делата. Основателно е оплакването на касатора-ищец за допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон. За да отхвърли предявения по делото иск с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ в частта му за разликата над сумата 49.69 лв. до пълния му предявен размер, въззивният съд е определил размера на процесното обезщетение за незаконосъобразното недопускане на ищеца до работа през периода 25.08.2005 г. – 26.05.2008 г., на база полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за последния му пълен отработен месец – ноември 1991 г. – в размер 1 470 неденом. лв., като е приел, че съгласно чл. 2 от ЗДЛ то се деноминира в размер 1.47 лв. С оглед на това, въззивният съд е възприел и първия вариант на изслушаното от него експертното заключение, съгласно който размерът на процесното обезщетение по чл. 213, ал. 2 от ГПК, пресметнат в деноминирани левове, възлиза на сумата 49.69 лв. Като се има предвид даденото по-горе разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос, въззивният съд в нарушение на материалноправните норми на чл. 213, ал. 2, изреч. 2, чл. 228, ал. 1 – in fine от КТ и чл. 2 от ЗДЛ, както и в противоречие с посочената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, е определил размера на процесното обезщетение на база деноминираното основно месечно трудово възнаграждение на ищеца за период от време, предхождащ с 14 години процесния период на незаконосъобразното му недопускане до работа на процесната длъжност. Относно размера на брутното трудово възнаграждение за тази длъжност през процесния период 25.08.2005 г. – 26.05.2008 г., за който се дължи обезщетението, в първоинстанционното производство по делото е прието неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, съгласно което процесното обезщетение възлиза на сумата 7 114.43 лв. Неправилното определяне на размера на обезщетението по чл. 213, ал. 2 от КТ е довело до неправилно определяне от въззивния съд и на размера на акцесорното обезщетение по чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД за процесния период 04.06.2008 г. – 25.08.2008 г. Последното, определено от настоящата съдебна инстанция по реда на чл. 162, предл. 1 от ГПК, възлиза на сумата 246.49 лв. Горното обуславя извод за неправилност на въззивното решение в обжалваната му от ищеца и допусната до касационно обжалване част, с която искът с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 49.69 лв. до сумата 7 114.43 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 1.11 лв. до сумата 246.49 лв. В тази негова част въззивното решение следва да се отмени и вместо това следва да се постанови ново решение, с което предявените искове да се уважат и за посочените разлики, а именно: искът с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ – и за сумата 7 064.74 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – и за сумата 245.38 лв. В останалата му обжалвана и допусната до касационно обжалване част, с която искът с правно основание чл. 213, ал. 2 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 7 114.43 лв. до сумата 17 913.62 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 246.49 лв. до сумата 11 119.44 лв., въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила в тази част. Предвид крайния изход на правния спор по същество, въззивното решение следва да бъде отменено и в частта му за разноските, с която ищецът е осъден да заплати на ответника такива за адвокатско възнаграждение за разликата над сумата 223.94 лв. до сумата 298.20 лв.; респ. ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение още в размер 64.36 лв. На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер 146.20 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 304/22.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 550/2011 г. на Великотърновския окръжен съд, в частта му, с която, като е потвърдено частично решение № 707/26.10.2009 г. по гр. дело № 2540/2008 г. на Великотърновския районен съд, искът с правно основание 213, ал. 2 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 49.69 лв. до сумата 7 114.43 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 1.11 лв. до сумата 246.49 лв., както и в частта му, с която А. А. Т. е осъден да заплати на [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение по делото за разликата над сумата 223.94 лв. до сумата 298.20 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма] да заплати на А. А. Т. и следните суми: на основание чл. 213, ал. 2 от КТ – сумата 7 064.74 лв. (седем хиляди шестдесет и четири лева и седемдесет и четири стотинки) – обезщетение за незаконосъобразното му недопускане до работа през периода 25.08.2005 г. – 26.05.2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.08.2008 г. до окончателното плащане на цялата дължима сума; на основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД – сумата 245.38 лв. (двеста четиридесет и пет лева и тридесет и осем стотинки) – обезщетение (законна лихва) за забава за периода 04.06.2008 г. – 25.08.2008 г.; и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – сумата 64.36 лв. (шестдесет и четири лева и тридесет и шест стотинки) – разноски по делото; като ОСТАВЯ В СИЛА решение № 304/22.07.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 550/2011 г. на Великотърновския окръжен съд, в останалата му допусната до касационно обжалване част, с която, като е потвърдено частично решение № 707/26.10.2009 г. по гр. дело № 2540/2008 г. на Великотърновския районен съд, искът с правно основание 213, ал. 2 от КТ е отхвърлен за разликата над сумата 7 114.43 лв. до пълния му предявен размер от 17 913.62 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1, изреч. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 246.49 лв. до пълния му предявен размер от 11 119.44 лв.; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, [фирма] да заплати по сметка на Върховния касационен съд сумата 146.20 лв. (сто четиридесет и шест лева и двадесет стотинки) – държавна такса. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.