11 Р Е Ш Е Н И Е № 126 гр. София, 10 юли 2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, ….Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети март две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретаря Кр. Павлова.....………………......………………...…в присъствието на прокурора Д. Генчев.........……..…………………………......изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА …………….....................наказателно дело № 191 по описа за 2012 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор от Апелативна прокуратура – Велико Търново, жалба на повереника на частните обвинители Д. А. Ч., К. Ц. Ч. и Б. Ц. Ч., както и жалба на защитника на подсъдимия Р. А. К., всички против въззивно решение № 244/07.11.1011 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 224/2011 г., с което е била изменена присъда № 30/06.06.2011 г. на Русенския окръжен съд по НОХД № 184/2011 г. С тази присъда Русенският окръжен съд е признал подсъдимия Р. А. К. за виновен в това, че на 01.08.2009 г., в [населено място] поле, при управление на л а. “Т” с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по чл. 20 ал. 1 и чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Ц. М. Ч., като деецът е избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343 ал. 3, пр. 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „”в”, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3 и вр. чл. 55а ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на 1 година и 6 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 4 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимият от право да управлява МПС за срок от 1 година и 6 месеца. Произнесъл се е по веществените доказателства, както и е присъдил в тежест на подсъдимия да заплати разноските по делото. С атакуваното въззивно решение Великотърновският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е преквалифицирал деянието на подсъдимия по чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК, приемайки то да е извършено в причинна връзка с нарушение по чл. 20 ал. 1 от ЗДвП и го е оправдал по първоначалното обвинение по чл. 343 ал. 3, пр. 3, б. „б”, пр. 1 от НК и допуснато нарушение по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Съобразно преквалификацията и във вр. чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” от НК е наложил на подсъдимия наказание пробация, включващо пробационните мерки задължителна регистрация по настоящ адрес два пъти седмично и задължителни срещи с пробационен служител, и двете да срок от по 8 месеца, както и е намалил кумулативното наказание по чл. 343г от НК на 8 месеца. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В касационния протест се изтъкват доводи за незаконосъобразно оправдаване на подсъдимия по първоначалното обвинение за бягство от местопроизшествието и за нарушението по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, както и за налагане на несправедливо ниско наказание при условията на чл. 55 от НК, предпоставките за което не са били налице след извършената преквалификация. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на Великотърновския апелативен съд. В касационната жалба на частните обвинители се излагат немотивирани оплаквания, съотносими към основанията по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК и претенция за изменение на въззивния съдебен акт и потвърждаване на първоинстанционната присъда. В жалбата на подсъдимия са изложени аргументи за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Те са се изразили в неясно и противоречиво отразяване в обвинителния акт на фактическата и правна формулировка на нарушенията по ЗДвП в причинна връзка със съставомерния резултат и неправилна оценка на доказателствените източници, касаещи изясняването на въпросите дали непосредствено преди удара подсъдимият е бил заслепен от насрещнодвижещ се автомобил, попречило му да възприеме своевременно лежащия на пътя пострадал и дали същият е бил жив. Самостоятелно и в съвкупност тези нарушения са довели до незаконосъобразно осъждане. Претендира се отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд или оправдаване на подсъдимия. В с. з. пред ВКС изложените в протеста и жалбите оплаквания и направени искания се поддържат от прокурора от ВКП и съответните процесуални представители на страните, както и лично от явилия се подсъдим. В последната си дума последният заявява позиция за невинност. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: По доводите за допуснати нарушения на процесуални и материален закон: Мотивирани съображения в подкрепа на касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК са застъпени в протеста и жалбата на подсъдимия, поради което ВКС намира за нужно те да бъдат разгледани съвместно и с оглед нужната последователност. В тази връзка първо следва да се отдаде внимание на доводите за допуснати процесуални нарушения, свързани с ограничаване правото на защита на подсъдимия, изложени в жалбата му, а след това се отговори на възраженията за неправилно приложение на материални закон, сочени в същата жалба и в протеста с оглед тяхното различно съдържание. Проверявайки материалите по делото и извършената от въззивната инстанция процесуална работа, вкл. мотивите, ВКС намира, че фактическите обстоятелства от значение за обективното и пълно изясняване на пътната обстановка и механизма на произшествието са били правилно изяснени и не са допуснати процесуални нарушения от категорията на съществените по чл. 348 ал. 3, т. 1, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК. В тази посока следва да бъде припомнено, че не всяко нарушение на процесуалните правила е съществено, а само онова, което е довело до ограничаване процесуалните права на подсъдимия, в случая на правото на защита и то ако не е било отстранено. Без ненужни повторения на детайлите и с акцент върху същностните моменти, от фактическа страна е било установено, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил по двупосочен път в населено място, нощно време, с разрешената скорост около 50 км./ч. на къси светлини, осигуряващи видимост на 50 м. Опасната зона за спиране е била от порядъка на 33. 70 м. При това свое движение и въпреки обективната възможност да възприема в рамките на посочената видимост обекти по пътното платно, представляващи потенциална опасност за движението, той не видял лежащия в неговата лента за движение пострадал Ч. и отстоящото в близост до него колело и преминал с автомобила през тях като през неравност. Последвало влачене на тялото на разстояние около 19 м., при което то било отхвърлено встрани от платното, след което подсъдимият спрял на разстояние около 20 - 30 м. При инциалния удар и влаченето предпазната кора под двигателя на автомобила се счупила и част от нея паднала на местопроизшествието заедно с други пластмасови парчета от долната част. Подсъдимият и съпругата му се огледали и не видели никой в тъмното, след което съмнявайки се, че препятствието може предварително да е било поставено на пътя с цел спиране и грабеж, потеглили и продължили движението си по пътя [населено място] – Силистра. На около 31 км. от местопроизшествието подсъдимият бил спрян за проверка, като при спирането се чул лек стържещ шум, а след осветяване на долната част на автомобила било установено, че част от предпазната кора виси и е разкачена декоративната лайсна под предната броня, както и по металната кука за теглене има следи, наподобяващи кръв. Впоследствие били извършени експертни изследвания, въз основа на които било установено съвпадение между намерените на местопроизшествието части и повредите по автомобила, както и биологични следи от пострадалия. Въз основа на заключение на КСМАТЕ и допълнителен разпит на вещите лица пред въззивната инстанция бил изяснен механизма на ПТП и причиняване на уврежданията на Ч., които са настъпили докато той е бил жив. Така изложените фактически обстоятелства са били правилно изведени от доказателствената съвкупност и не се наблюдава непълна или превратна интерпретация на доказателствените източници. Фактът, че подсъдимият не е видял тялото и велосипеда на пострадалия, разположени в неговата лента за движение, въпреки обективната възможност за възприемането им в рамките на видимост от 50 м., осигурявани от късите светлини, е бил безпротиворечиво изводим както от неговото конкретно поведение към момента, а и след инцидента, така и напълно съвместим с показанията на единствения очевидец на случилото се – св. Т., наблюдавал пряко и непосредствено приближаването на автомобила на подсъдимия и прегазването на пострадалия. Всъщност по този въпрос не е имало противоречия, а единствено относно причината за невъзприемане на опасността за движението и съответното предприемане на мерки за преодоляването й. Следвайки позицията на окръжния съд и въззивната инстанция е отхвърлила тезата на подсъдимия, подкрепена от показанията на съпругата му, че непосредствено преди удара в препятствието (конкретно „2-3 секунди” съобразно обясненията му – вж. л. 163 гърба от НОХД № 184/11 г.) той е бил заслепен от насрещно движещ се или спрял автомобил, което му е попречило своевременно да го види. В тази посока са изложени множество аргументи, най-съществените от които се свързват преди всичко с показанията на св. Т., отрекъл да е сигнализирал насрещнодвижещите се автомобили по какъвто и да е начин, вкл чрез включване на светлини, отчетени като достоверни на основата както на вътрешната им последователност и непротиворечивост, така и при съпоставка с останалите доказателства по делото и липсата на каквато и да е заинтересованост да представя картината на събитието във вреда на подсъдимия. Извън това, тезата за невъзможност да реагира поради заслепяване е била опровергана и от заключението на КСМАТЕ и допълнителния разпит на експертите, доколкото дори това да се е случило, както подсъдимият е твърдял, то препятствието на пътя е било обхваното от зоната на видимост от 50 м. преди въпросното заслепяване и подсъдимият е имал време за реакция, за да избегне удара. Въпреки че всичко това е било пределно достатъчно, за да не се отдаде кредит на доверие на идеята за заслепяване, застъпена в обясненията на подсъдимия и показанията на неговата съпруга, въззивният съд си е позволил допълнително да аргументира становището си и опровергава заявеното от тях в с. з., позовавайки се на показанията на полицейските служители Свилен Д. и К. К., снемали обяснения от К. и водили „беседи” с тях преди образуване на ДП. След като писмените обяснения в хода на полицейската проверка са без всякаква процесуална стойност, то е недопустимо възпроизвеждането им в наказателния процес чрез показанията на тези, които са ги писали или пряко възприели, защото по естеството си това представлява заобикаляне на правилата относно допустимостта на доказателствените източници, подлежащи на съдебна оценка. В този аспект възраженията на защитата за обсъждане на данни от беседите без процесуална стойност и представляващи техен преразказ са поначало основателни, но те не водят до различни правни последици, тъй като останалите годни за оценка доказателства са били достатъчни за формиране на заключението, че заслепяване не е причина подсъдимият да не може да възприеме препятствието в своята лента за движение и своевременно да реагира. Изцяло неоснователни са възраженията на защитата за неправилно изясняване на въпроса дали пострадалият е бил жив към момента на удара и последващото прегазване и влачене. Изложените в мотивите съображения са конкретни и пълни, като те са свързани с комплексна оценка и съпоставка на всички обективни находки, намерени на местопроизшествието, по автомобила на подсъдимия и характера на причинените на пострадалия увреждания, респ. техните морфологични белези, индициращи недвусмислено те да са настъпили докато той е бил жив, подробно изяснени в заключението на КСМАТЕ и допълнителния разпит на вещите лица пред въззивната инстанция. Твърдението за допуснати нарушения по чл. 149 и чл. 152 от НПК с оглед допълнително представени в с. з. снимки от аутопсията с увеличение на видимите наранявания на пострадалия, нефигуриращи в първоначалното заключение, ВКС отчита за несъществени и неводещи до ограничаване правото на защита, доколкото папките със снимките и другите материали са били представени преди с. з. 09.05.2011 г., когато е бил проведен разпита на експертите, а и освен това видно от съдебния протокол страните, вкл. защитата, не са правили никакви възражения по приемането им (вж. конкретно л. 170 от НОХД № 184/2011 г.). ВКС споделя възраженията на защитата на подсъдимия относно двусмислената и объркана формулировка на нарушенията описани в обстоятелствената част на обвинителния акт (НОХД № 184/11 г.), съобразно които от една страна се твърди, че той не възприемал непрекъснато и пълно пътната обстановка и затова не видял намиращия се на пътното платно пострадал, въпреки обективната възможност за това и по тази причина не намалил скоростта и не спрял като по този повод са му били инкриминирани нарушения както по чл. 20 ал. 1, така и по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП, които имат различно съдържание, а от друга, че не е изпълнил задълженията си да контролира непрекъснато превозното средство („в случая да се съобрази с неосветеното пътно платно и нощното време”), както и да намали или спре при възникнала опасност за движението, като отразеното в кавички определено индицира за нарушение по чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, каквото изобщо не му е предявявано. Конкуренцията между предвидима и непредвидима опасност отдавна е изяснена и тя маркира разликата в двете хипотези по чл. 20 ал. 2 от ЗДвП. Първото изречение изисква водачът предварително да отчете негативното влияние на конкретни фактори от пътната обстановка и съответно съобрази скоростта си на движение с тях (като, ако не стори това сам се поставя в невъзможност да преодолее опасността за движението), а второто – възлага предприемането на мерки за намаляване на скоростта или спиране при възникнала внезапна опасност, която е била възприета. В този случай задължението за вземане на описаните мерки възниква от момента на възприемане на опасността, която е внезапна и неочаквана. С оправдаването на подсъдимия за допуснато нарушение по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП и игнорирането на онези спорни фактически обстоятелства по обвинителния акт, съотносими към непредявено обвинение за нарушение по чл. 20 ал. 2, изр. 1 от ЗДвП правото му на защита, което действително е било затруднено до този момент, всъщност е било охранено по максимално адекватен начин. В този аспект ВКС намира, че нарушението на процесуалното право на защита е било поправено, а затова и понастоящем то не може да се отчита като съществено и налагащо мерки за отстраняването му по реда на чл. 354 ал. 1, т. 4от НПК. Фактите по делото, такива, каквито въззивната инстанция е приела, правилно са обусловили извода, че непредпазливото причиняване на смъртта на пострадалия е в причинна връзка единствено с допуснато нарушение на правилото по чл. 20 ал. 1 от ЗДвП и не е налице такава връзка с нарушение по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. В този смисъл протестът, касаещ оправдателната част на въззивното решение по този въпрос е неоснователен, като същевременно е неоснователна и жалбата на подсъдимия за осъждането му във връзка с нарушение по чл. 20 ал. 1 от ЗДвП. Разпоредбата на чл. 20 ал. 1 от ЗДвП е обща и възлага на водачите задължение да „контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват”. Под контрол се разбира внимателното и всеобхватно наблюдение на пътната обстановка, респ. нейното изменение, както и всяко действие с органите на управление. Ако не се касае до нарушение, свързано с режима на скоростта, каквито данни по настоящото дело няма (скоростта е била в рамките на разрешената и видимостта, осигурявана от късите светлини нощно време е била 50 м., а поради това достатъчна за възприемане на внезапно появили се препятствия по пътя и предприемане на мерки за безопасност, като не е имало фактори, утежняващи пътната обстановка и възлагащи предприемане на такива мерки на по-ранен етап) хипотезите, които могат да бъдат обхванати от тази обща норма са много. В случая, от фактическа страна е било установено и това е в съгласие с данните и по обвинителния акт, че подсъдимият не е видял изобщо лежащия на пътното платно пострадал и велосипеда му, въпреки обективна възможност за това. Доказателствената съвкупност е опровергавала изложената от него причина да не възприеме препятствията по пътя, а именно заслепяване от насрещен автомобил непосредствено преди удара. Съответно, не само по метода на изключването, както твърди защитата, но и с оглед обективните данни за пътната обстановка и поведението на подсъдимия, е очевидно, че липсва друга разумна причина за невъзприемане на пострадалия и прегазването му, освен липсата на дължимо внимание. Именно поради това се е стигнало и до положението той да не предприеме мерки за преодоляване на внезапно възникналата опасност за движението, респ. да не изпълни задълженията си по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Правилото по чл. 20 ал. 1 от ЗДвП за непрекъснато контрол върху превозното средство и внимание върху пътната обстановка е с различно съдържание от това за преодоляване на възникналата опасност и нейното предотвратяване Вж. напр. решение № 536/05.10.1983 г. по н. д. № 506/83 г., ІІІ н. о. на ВС.. Невъзприемането на препятствието по пътя е причината, поради която не се стига до изпълнение на задълженията за преодоляването й. Затова, с оглед установената конкретна фактология пряка причинна връзка с настъпването на съставомерния резултат е единствено допуснатото нарушение по чл. 20 ал. 1 от ЗДвП, както правилно е приел въззивния съд, оправдавайки подсъдимия за нарушението по чл. 20 ал. 2, изр. 2 от ЗДвП. Неоснователни са доводите в протеста за неправилна преквалификация на деянието по чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК и оправдаване на подсъдимия по обвинението за бягство от местопроизшествието. Макар в една част от мотивите си въззивният съд да е излагал крайно неадекватни съображения в подкрепа на този извод (например, че не било логично и възможно лица с висше образование, а поради това с развит разум и правосъзнание, да действат като примитиви или закоравели престъпници, изоставяйки прегазено тежко ранено същество без да се опита да му окажа помощ – вж. л. 20 от мотивите), то конкретните данни по делото са били достатъчни за формирането му. Без съмнение е, че при удара и последвалото влачене подсъдимият е разбрал, че е преминал през някакво препятствие, но с оглед отхвърляне на тялото встрани към банкета и тъмнината при последвалото спиране той не е могъл да възприеме, че е ударил човек. Последващото му поведение при тръгването с нормална скорост, възприето от св. Т., а също и при спирането от полицейските служители също не е издавало знание за случая. От друга страна повредите по долната част на автомобила – предпазна кора и броня, не са били видими без конкретно насочване на светлина в тази област, а шумът от стържене при спирането не е сигурно дали е могъл да бъде чут в купето при затворени прозорци и включен климатик. Затова и при приетото от въззивния съд второ спиране, когато съпругата му е огледала предната част и не е забелязала повреди по табелата те не са били установени. Всъщност, всички тези аргументи са застъпени и в мотивите на първоинстаницонната присъда, преповторени в касационния протест, като бягството от местопроизшествие е било основано единствено върху знанието на подсъдимия, че е участвал в ПТП, но не и че при него е ударил човек, като само е допускал това. В различие от това становище въззивният съд е приел, че данните по делото за пътния инцидент и поведението на водача не са били достатъчни за формиране на убедително заключение за знанието му, че е участвал в ПТП, при което е пострадал човек и че оттеглянето му от местопроизшествието е било в изпълнение на намерението му да укрие това свое участие, което се споделя от ВКС. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Неоснователни са доводите в протеста за явна несправедливост на наказанието с оглед прилагането на чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” от НК след преквалификацията на деянието по по-леко наказуемия състав по чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК. Поначало въззивният съд неправилно е счел, че липсата на въззивен протест е пречка за влошаване положението на подсъдимия, вкл. относно техниката за определяне на наказанието по чл. 55 от НК. Такъв очевидно не е бил подаван, тъй като при квалификация на деянието по чл. 343 ал. 3 от НК и преценката на обстоятелствата по чл. 55 от НК минимумът на предвиденото наказание от 3 години е отчетено за несъразмерно тежко. След промяната по чл. 343 ал. 1, б. „в” от НК обаче наказанието лишаване от свобода е без предвиден минимален предел, поради което и липсва пречка за прилагането на чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” от НК и замяна на лишаването от свобода с пробация, като не се спори в протеста и това е изводимо от материалите по делото, че данните за личността на подсъдимия са изцяло положителни и е налице изключителност на случая с оглед съществения принос на пострадалия. В определения вид и размер пробационните мерки, наред с кумулативното наказание по чл. 343г от НК, намалено на 8 месеца, са достатъчни за постигане на целите по чл. 36 от НК, поради което и ВКС намира, че не е налице касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК. Аргументиран касационен отговор не може да бъде предложен по жалбата на частните обвинители. Същата е изцяло немотивирана и дори в първото й подадено копие е вписано лице, различно от подсъдимия. Лисва и допълнение към нея по реда на чл. 351 ал. 3 от НПК, нито в с. з. се излагат някакви конкретни възражения от повереника. Доколкото формално са изтъкнати доводи за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наказанието, то ВКС вече разгледа възраженията както по протеста, така и по жалбата на подсъдимия, които са съотносими към основанията по чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и намери, че такива не са налице. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 244/07.11.2011 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 224/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.