7 Върховен касационен съд на Република България НК, І н.о. дело № 1292/2014 год. Р Е Ш Е Н И Е № 399 гр.София, 30 април 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Първо наказателно отделение в съдебно заседание на осми октомври две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ МИНА ТОПУЗОВА със секретар Мира Недева при участието на прокурора ДИМИТЪР ГЕНЧЕВ изслуша докладваното от председателя (съдията) ПЛАМЕН ТОМОВ наказателно дело под № 1292/2014 година Касационното производство е започнало с подаването на жалба от защитник на подсъдимия М. В. М., осъден за първи път от Пловдивския апелативен съд, а преди това оправдан от Хасковския окръжен съд. Оправдателна присъда в първата инстанция – 10 от 29 март 2013 год. по нохд № 337/2012 год., е по обвинението за съвкупността (чл.23 НК) от две престъпления срещу 78-годишната М. Р. С.: за изнасилването и убийството ѝ, извършени в нейния дом на 24 април 2011 год., съответно по чл.152, ал.1, т.2 НК (с използване на сила) и по чл.116, ал.1, т.6 НК (по особено мъчителен за нея начин и с особена жестокост). Осъдителната (въззивна, нова) присъда в следващата инстанция – 102 от 24 февруари 2014 год. по внохд № 186/2013 год., е също за две престъпления, но се покрива с обвинението само по отношение на изнасилването; убийството е било прието за извършено по непредпазливост, вследствие на умишлено нанесена средна телесна повреда – престъпление вече по чл.124, ал.1 НК. Обвиненият в извършването на престъпленията М. е наказан от ПАС отделно и за двете на по 5 години лишаване от свобода, но общото му наказание в същия размер за съвкупността от тях е увеличено на основание чл.24 НК с 1 година, а изтърпяването му е присъдено при строг първоначален режим в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. Отхвърлените с оправдателната присъда в първата инстанция граждански искове на низходящите на убитата (двамата ѝ синове и петте ѝ дъщери) са били уважени за по 10 000 лева, заради причинените им от убийството неимуществени щети. Прокурорът пред въззивния съд този път не е оспорил присъдата – касационната жалба е единствената в това отношение и в нея се съдържа позоваване на всички основания по чл.348 НПК, лаконични и общи доводи в тяхна подкрепа, както и искане за изход на делото: пълно оправдаване и отхвърляне на гражданските искове – връщане на делото за ново разглеждане – намаляване на наказанията и дори условно осъждане (чл.66 НК). Много по-подробно мотивирано е допълнението към касационната жалба, изготвено от друг защитник, но за сметка на това е съсредоточено върху процесуалната незаконосъобразност на присъдата; предпочетено е само искането за пълно отпадане на отговорността. В съдебното заседание на ВКС жалбата е поддържана дори с допълнителни доводи, а според прокурора в тази инстанция – единствената друга страна, взела участие в този етап на делото, обжалваната присъда трябва да бъде оставена в сила. ВКС намери жалбата за основателна, макар и не поради всичко изложено в нея или в нейна подкрепа. В някои отношения ПАС е бил напълно справедлив към неубедителните съображения за оправдаването на подсъдимия в ХОС. Въззивната осъдителна присъда обаче също не би могла да бъде оставена в сила, тъй като в крайна сметка и тя е неубедителна. И нейната неубедителност се дължи отново на недостатъци при доказване на обвинението. Вън от всякакво съмнение е решаващото за претендираната отговорност значение на косъма от половата област на пострадалата – той е категорично идентифициран чрез Д.-анализ като произхождащ от М., но според ВКС продължава да е спорно намирането му върху долното бельо („боксерките”) на подсъдимия. ХОС е отрекъл доказателственото значение на това местонахождение, отричайки процесуалната валидност на намирането на косъма едва по време на експертното изследване на бельото. ПАС от своя страна правилно е приел този довод за несъобразен с чл.152, ал.3 НПК, но е пропуснал да забележи и обсъди другите противоречия относно намирането на вещественото доказателство: в постановлението за назначаване на експертиза в досъдебното производство (т.1, л.195), за космите (те са всъщност 2, но единият-негоден за изследване) е отбелязано, че са „иззети от горепосочените боксерки”. В протокола от местопроизшествието обаче, в който последното би трябвало да е отразено за първи път, не се съдържа нищо (вж. на същото място, на л.58). Това противоречие се допълнило с ново след разпита пред ХОС тъкмо на вещото лице Б.Г., който не само потвърдил присъствието си според цитирания протокол, но и личното си участие в откриването на двата косъма върху боксерките (вж. на л.110, гърба, от съдебното дело); не е дал никакво обяснение – не личи и да е питан – защо е подписал протокол, в който не е казано каквото и да е било по отношение на каквито и да са косми. Подобно на това на обсъденото веществено доказателство е решаващото за търсената отговорност значение – но с обратен знак – на материалната следа с биологичен произход (на „биологичния материал”), намерена този път върху долното бельо (дъното на кюлотите) на пострадалата. Със същата категоричност като при косъма, следата е идентифицирана като произхождаща от мъж, който обаче е изключено да е подсъдимият. По настояване от защитата на последния ПАС е оценил този отрицателен факт, но го е направил крайно неубедително. В края на мотивите си, освен че не проявил задължителната критичност към неяснотата в поведението на близките на убитата да изхвърлят веднага като смет дрехите, с които тя е била намерена облечена, включително обилно окървавените ѝ кюлоти с чуждата биологична следа върху тях, съдът обявил защитната теза за „лишена от състоятелност” с лаконичния довод: „Не може да бъде изключена с категоричност възможността изолираният Д.-материал да е попаднал случайно при задоволяване на елементарните физиологични нужди на всеки един от намиралите се по това време в дома на пострадалата мъже”. Особено неприемлива за ВКС е липсващата критичност относно показанията на Д. Г.. Иначе е похвална инициативата на ПАС лично да разпита свидетелката, която дори не е била включена между лицата за призоваване по обвинителния акт, а в първата инстанция не е проявен никакъв интерес към нея. От самия ѝ разпит обаче въобще не личи съдът да е оценил изключително важното обстоятелство, че всъщност Д.Г. се е проявила на досъдебното производство като най-информирания свидетел относно времето, по което е била убита М.С.. Изключително важното доказателствено значение на нейните показания може да се види в протокола за разпит, проведен в деня, в който е бил открит трупът на убитата – 25 април 2011 год. (т.1 от дос.пр., л.101). При положение, че се приема времето на извършване на престъплението да е о к о л о 2 1 ч а с а н а 2 4 а п р и л, казаното от нея очевидно го опровергава: Според разказа ѝ тя отишла в дома на своята съседка М.(М.) о к о л о 1 8.3 0 ч а с а на същата дата (през 2011 год. 24 април е освен това В.). Както обикновено, като си наляла вода от дворната чешма, влязла в къщата, която не се заключвала, за да се видят със съседката си. В коридора, който не бил осветен, стъпила в „някаква локва”, която помислила за „вода”. Видяла на пода „кърпата за глава”, с която М. С. била сутринта, но също така, че „двете черги… в този коридор… са замотани, хвърлени настрани”, необичайно за стопанката, която „държи чисто”. В единствената незаключена стая на къщата, обитавана от нея, я видяла „да лежи на леглото, дето е до прозореца” и където тя „винаги… си лежи”. „М.” била легнала „странично, на дясната си страна”, с лице към стената и без да мърда; била покрита „до шията” с одеялото си, без познатата кърпа на главата, а косата ѝ се сторила на свидетелката „като да е мокра”. Останала с впечатление, че съседката ѝ спи, не ѝ се обадила, нито се приближила към нея и напуснала къщата и двора. На следващия ден – 25 април, часове преди да бъде разпитана като свидетел, се видяла с друга свидетелка – Р.С. („Д.”), двете зачакали „М.” да се появи и тъй като това не станало, решили да отидат до дома ѝ. Първа в къщата влязла С. и видяла „петното” от кръв, което било вече „засъхнато”. Обстановката била същата като предната вечер – и кърпата за глава „пак там”, и „двете черги… разхвърляни”, и „М.” в леглото си в същата поза и така завита, със същата ръка извън завивката. Другата свидетелка пипнала ръката, установила, че е студена и казала, че „М. е умряла”. Учудващо е как такъв подробен и важен за изхода на делото разказ по време на досъдебното производство, бил оставен без внимание, а Д.Г. оставена от ПАС да свидетелства доста неподредено, както впрочем може да се очаква след повече от 3 години и на близо 80-годишната ѝ вече възраст (вж. на л.61-62 от възз.съдебно дело). На такава възраст и след толкова години забележителна е все пак последователността на свидетелката по съществените обстоятелства, а не напълно обяснимата ѝ грешка да говори за мъртвата вероятно тогава като за жива („Един човек… ме пита защо плачеш… и аз му казвам, снощи на тази жена нищо ѝ нямаше, а сега е умряла”, или – „Предният ден вечерта ходил у Е. и тя беши жива”). Всичко изложено дотук няма как според ВКС, да се съвмести с приключване на делото още в тази инстанция. Пропуските в предходната инстанция са от такова естество, че неминуемо са намерили отражение върху правото на защита на подсъдимия. Неизбежността на това засягане е във всички случаи, когато съответните държавни органи не са изпълнили задължението си, най-общо, „да вземат всички мерки, за да осигурят разкриването на обективната истина” (чл.13, ал.1 НПК) и, по-конкретно – задълженията си да „събират и проверяват… и доказателствата, които оправдават обвиняемия или смекчават отговорността му”(чл.107, ал.3 НПК), включително – „по свой почин” (ал.2 на последната разпоредба). Причина за неизбежното ограничаване на правото на защита е гаранционната функция, която имат цитираните задължения спрямо процесуалните права. Съществените процесуални пропуски във въззивната инстанция са отстраними обаче при ново разглеждане на делото, което процесуалният закон предписва поначало (чл.354, ал.3, т.2 НПК). Освен това, в случай, че стигне до същите изводи по изхода на делото, каквито е направил предишният съдебен състав, новият дължи на общо основание отговор и на поставения пред ВКС въпрос, доколко процесуално допустимо е с оглед на чл.336, ал.1, т.2, във вр. с чл.287, ал.1-4 НПК осъждането за първи път по чл.124 вместо по чл.116 НК. Дължимо е, разбира се, вземането на отношение и по всички други въпроси, поставени сега в или във връзка с касационната жалба, ако те продължават да са актуални и след новото произнасяне на въззивната инстанция. Ето защо ВКС – І н.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивна (нова) присъда № 102 от 24 февруари 2014 год. по внохд № 186 от 2013 год. на Пловдивския апелативен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тази инстанция от заседанието по чл.327 НПК. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: /СЛ