О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 35 София, 06.02.2017 год. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи февруари две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА изслуша докладваното от съдията Николова ч. гр. дело № 5278 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид: Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство Л. П. Н., чрез областния управител на област с административен център Б. - Б. Н. М., чрез А. К. Б., заместник областен управител, упълномощена със заповед № 0А-РК-428/7.11.2016 год. Частната касационна жалба е приподписана от юрисконсулт С. А. К.. С нея се обжалва определение № 3560 от 25.10.2016 год. по в. ч. гр. д. № 4725/2016 год. на Апелативен съд – София, в частта му, с която е потвърдено определение № 4090 от 02.08.2016 год. по гр. д. № 140/2015 год. на Окръжен съд – Благоевград, с което е прекратено производството по субективно съединените искове на държавата против Р. Д., А. Д., Д. Д. и В. С. за прогласяване относителната недействителност на последователно осъществени разпоредителни сделки с недвижим имот, по силата на договор за дарение от 20.02.2013 год. и договор за покупко-продажба от 06.02.2015 год. Искове с правно основание чл. 135, ал.1 ЗЗД. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно и се иска неговата отмяна, с изложени подробни съображения в подкрепа на допустимостта на предявените искове. В изложение към частната касационна жалба, искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с противоречивото произнасяне на въззивната инстанция в сравнение с приетото в определение № 248 от 22.05.2009 год. по ч. гр. д. № 163/2009 год. на ВКС, III г.о., определение № 254 от 09.05.2011 год. по ч. гр. д. № 92/2011 год. на ВКС, III г.о. и определение № 401 от 29.07.2016 год. по ч. т. д. № 1322/2016 год. на ВКС, II т.о., по въпроса за активната процесуална легитимацията по иска с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Частният жалбоподател поддържа, че качеството кредитор е от значение за основателността на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, а не за неговата процесуална допустимост. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК се твърди, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, по обуславящия изхода на делото правен въпрос, който уточнен от настоящия състав в условията на т. 1 от ТР № 1/2010 год. по тълк. д. №1/2009 год., ОСГТК, се свежда до въпроса, относно наличието на правен интерес от иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за прогласяване относителната недействителност на разпоредителни сделки с недвижим имот, с оглед висящността на производство за отнемане на същия имот в полза на държава по реда на Закона за собствеността на гражданите (отм.). Поставени са и въпроси относно наличието на предпоставката по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по исковете по чл. 135 ЗЗД с оглед отмяната на влязлото в сила решение по гр. д. № 1778/2011 год. САС и висящността на производството по иска на държавата за отнемане на имущество по чл. 42 ЗСГ /отм./, както и длъжен ли е съда да се съобрази с влязъл в сила съдебен акт по същото дело, с който е решен въпроса за наличието на правен интерес на ищеца за водене на иска и наличието на качеството му на кредитор, с релевиране на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по последния въпрос с оглед противоречие с представеното определение № 371 от 28.09.2011 год. по гр. д. № 320/2010 год. на ВКС, ІІ г. о. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК са постъпили писмени отговори от ответниците Р. Д. Д., А. Г. Д. и Д. Р. Д., чрез адвокат Б. Б., и от В. А. С., чрез адвокат И. С.. Същите поддържат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, а в условията на евентуалност, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен. Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия, след преценка на наведените доводи и релевираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу въззивно определение, подлежащо на касационна проверка съобразно критерия по чл. 274, ал. 4 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 2 ГПК и е процесуално допустима. След преценка на данните по делото, настоящият състав намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, поради следните съображения: Производството по гр. д. № 140/2015 год. по описа на Окръжен съд – Благоевград е образувано по искова молба на държавата за обявяване относителната недействителност на договор за дарение на недвижим имот от 20.02.2013 год., обективиран в нотариален акт № 38, том I, рег. № 487, дело № 34/2013 год. на нотариус Д. Г. с № 498, район на действие РС-С. и договор за покупко-продажба на същия имот от 06.02.2015 год., обективиран в нотариален акт № 21, том I, рег. № 336, дело № 20/2015 год. на същия нотариус. С решение № 143 от 07.03.2011 год. по гр. д. № 1370/2000 год. на Окръжен съд – Благоевград, потвърдено с решение № 607 от 12.04.2012 год. по в. гр. д. № 1778/2011 год. по описа на Апелативен съд – София, влязло в сила на 14.11.2012 год., след постановяване на определение № 1207 от 14.11.2012 год. по гр. д. № 1080/2012 год. на ВКС, IV г.о., в полза на държавата е отнет недвижимият имот, предмет на атакуваните с иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД сделки, по предявения от държавата срещу Р. Д. Д. иск по чл. 42, ал.1, т. 3 ЗСГ (отм.). След влизане в сила на решението по иска за отнемане на недвижимо имущество, придобито с нетрудови доходи, Р. Д. Д. и съпругата му А. Г. Д. дарили в полза на сина им Д. Р. Д. отнетия недвижим имот, представляващ трети етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място]. Разпоредителната сделка е вписана в имотния регистър към Агенцията по вписванията, преди вписване на решението по уважения иск по чл.42, ал.1, т.3 ЗСГ (отм.) Впоследствие с покупко-продажба от 06.02.2015 год. имотът е прехвърлен от Д. Р. Д. на В. А. С.. Държавата обосновава правния си интерес от предявените субективно съединени искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД с обстоятелството, че не разполага с противопоставими права спрямо приобретателите на имота, като същевременно се легитимира като собственик по силата на влязлото в сила съдебно решение № 143 от 07.03.2011 год. по гр. д. № 1370/2000 год. на Окръжен съд – Благоевград. С определение № 282 от 18.01.2016 год. по гр.д. № 140/2015 год. на Окръжен съд – Благоевград, производството е прекратено по съображения за липса на правен интерес, с оглед възприетата от съда теза, че приобретателите са придобили имота след влизане в сила на решението за отнемане в полза на държавата, по аргумент от чл. 298, ал. 2 ГПК са обвързани от силата на пресъдено нещо и не разполагат с противопоставими права. С определение № 2137 от 22.06.2016 г. по в. ч. гр. д. № 927/2016 год. на Апелативен съд – София е отменено определение горното определение на окръжния съд – Благоевград и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Въззивната инстанция, с оглед характера на иска по чл. 42, ал.1, т.3 ЗСГ (отм.) и действието на вписването, по аргумент от чл. 113 ЗС, е приела, че държавата има правен интерес от предявените искове. След връщане на делото на първоинстанционния съд е представено решение № 99 от 02.06.2016 год. по гр. д. № 554/2016 год. на ВКС, III г.о., с което е отменено на основание чл. 304 ГПК, по молба на А. Г. Д., влязлото в сила решение на Апелативен съд – София по гр. д. № 1778/2011 год. в частта, с която е отнет в полза на държавата имота, предмет на атакуваните с иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД разпоредителни сделки. Делото е върнато на въззивната инстанция за конституиране на молителката А. Д. като страна, с оглед качеството й на необходим другар, като съпруга на ответника Р. Д. Д.. С оглед отмяната на решението, легитимиращо държавата като собственик на имота, първата инстанция е приела, че към момента няма наличен факт, от който да произтича тезата на ищеца, че е кредитор на ответниците и има вземане спрямо тях, поради което не е налице правен интерес от предявените искове и делото е прекратено отново с определение № 4090 от 02.08.2016 год. Въззивната инстанция с обжалваното определение е приела, че материалните предпоставки за уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД са: ищецът да има качеството кредитор, като е без значение естеството на вземането, да е налице уреждане на кредитора и знание за уреждането в зависимост от характера на сделката. В процесния случай държавата няма качеството кредитор по отношение на ответниците Р. Д. и А. Д., поради което предявените искове са недопустими. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване следва да се допусне по първите два релевирани правни въпроса. С приложената от частния жалбоподател задължителна практика, определения на ВКС, постановени в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че качеството кредитор е от значение за основателността на предявения иск по чл. 135 ЗЗД. Въззивната инстанция, макар да е приела, че материална предпоставка на иска по чл. 135 ЗЗД е качеството кредитор на ищеца, се е произнесла в противоречие със задължителната практика на ВКС, като е потвърдила обжалваното определение по това съображение. Материалните предпоставки са от значение за основателността на предявения иск, за разлика от процесуалните, които са от значение за допустимостта му, поради което искането за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК е основателно. Касационно обжалване следва да се допусне и по втория поставен въпрос. По него не се констатира формирана задължителна практика, същият се явява от значение за точното приложение на закона, с оглед спецификите на разглежданата хипотеза, отнасяща се до правния интерес от иска по чл. 135 ЗЗД, с оглед възможността за отнемане на недвижимо имущество в полза на държавата по реда на ЗСГ(отм.). Останалите въпроси не са обусловили решаващия извод в обжалваното въззивно определение, поради което и съдът не ги обсъжда. По първия въпрос, настоящият състав на ВКС намира, следното: Твърдението, че ищецът по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД е кредитор, следва да бъде изразено с посочване на обстоятелствата, от които произтича това му качество, поради което за редовността на исковата молба е от значение дали от изложените обстоятелства може да се направи извод, че е въведено твърдение от ищеца за качеството му на кредитор по конкретно вземане. Практиката на ВКС приема, че предмет на иска по чл. 135 ЗЗД е потестативното право да се обявят за относително недействителни спрямо кредитора увреждащите действия на длъжника. В тази връзка вземането не е предмет на делото и ответниците не могат успешно да възразяват, че то не съществува, не е изискуемо или е погасено по давност. С този иск се дава защита на ограничен кръг лица, поради което обявените за относително недействителни действия ползват единствено кредитора-ищец, като постановеното съдебно решение не формира сила на пресъдено нещо по отношение други права спрямо длъжника. Практиката на ВКС приема, че възражение, досежно качеството кредитор на ищеца може да бъде въведено единствено с оглед зачитане силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение, с което е отречено вземането на кредитора спрямо длъжника /Решение № 224 от 30.10.2014 год. на ВКС по гр. д. № 2310/2014 год., III г. о./. При това положение искът по чл. 135 ЗЗД се явява неоснователен, а със съдебното решение със сила на пресъдено нещо се отрича претендираното преобразуващо право. С оглед изложеното настоящият състав намира, че качеството кредитор не е процесуална предпоставка за допустимостта на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД. При положение, че ищецът по този иск не твърди обстоятелства, легитимиращи го като кредитор по конкретно вземане, приложение намират чл. 129, ал. 2 ГПК, респ. чл. 129, ал. 3 ГПК. Настоящата хипотеза не е такава. По втория въпрос настоящият състав намира следното: Правният интерес от иска по чл. 135 ЗЗД е налице тогава, когато кредиторът не разполага с противопоставими права на друго основание, така успешно проведеният иск по чл. 135 ЗЗД би го поставил в онова положение, което би имал, ако не бяха осъществени увреждащите действия от ответника. В общия случай липсата на правен интерес обхваща хипотезите, свързани с поредността на вписванията в нотариалните книги. Настоящият състав намира, че правото на държавата да отнеме в своя полза конкретен недвижим имот по реда на ЗСГ(отм.), при положение че не разполага с противопоставими права срещу приобретателите на този имот, прехвърлен преди, в хода или след приключване на делото по иска по чл. 42 ал. 1, т. 3 ЗСГ (отм.), обоснова правен интерес от иска по чл. 135 ЗЗД. Единствено чрез иска по чл. 135 ЗЗД държавата би могла да бъде поставена в онова положение, което би имала преди извършването на уреждащите сделки. С оглед дадените отговори на поставените въпроси, настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно и следва да бъде отменено. По делото е установено, че след влизане в сила на постановеното в полза на държавата решение за отнемане на недвижими имоти по реда на глава III от ЗСГ(отм.), ответникът и съпругата му са се разпоредили с един от отнетите имоти, като го дарили на своя син. Договорът за дарение е вписан преди вписване на решението за отнемане в полза на държавата, поради което приложение намира чл. 113 ЗС, касае се до хипотеза, при която две лица черпят права от един и същ праводател. Приобретателят на свой ред прехвърля процесния имот с договор за покупко-продажба в полза на трето лице. След предявяване на субективно съединените искове по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, по реда на чл. 307 ГПК е отменено решението на въззивна инстанция, с което е потвърдено решението за отнемане в полза на държавата на имота, предмет на атакуваните разпоредителни сделки и делото е върнато на въззивната инстанция за конституиране на необходим другар. С т. 8 на ППВС № 10 от 29.VI.1976 год., постановено по някои въпроси във връзка с приложението на глава III от ЗСГ (отм.) е прието, че когато със средствата от нетрудовия или незаконен доход са били придобити недвижими или движими имоти, искът е за отнемане на тези имоти и е конститутивен. Само ако имотът е вече придобит от трети добросъвестни лица, от които не може да се отнеме, или е отчужден по регулация или за обществена нужда, или унищожен и невъзстановен, поради което по силата на закона вече не може да бъде отнет, следва да се присъжда паричната му равностойност. Настоящият състав намира, че за да бъде уважен искът за отнемане на конкретен недвижим имот в полза на държавата по реда на ЗСГ(отм.) е необходимо имотът да се намира в патримониума на лицето, срещу което е предявен искът. Държавата има правен интерес от провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД, ако не разполага с противопоставими права спрямо приобретателите на подлежащия на отнемане имот. В тези случаи искът по чл. 42, ал. 1, т. 3 ЗСГ(отм.) се явява обусловен от успешното провеждане на иска по чл. 135 ЗЗД. Обстоятелството, че решението за отнемане на въпросния имот в полза на държавата е отменено, в случая, не променя правния интерес от иска по чл. 135 ЗЗД. Както преди отмяната на това решение, така и след това, държавата не е разполагала с противопоставими права спрямо приобретателите на имота, макар към датата на влизане в сила на решението имотът да е бил в патримониума на ответника. Държавата се явява кредитор, с оглед претенцията за отнемане на конкретен имот, предмет на делото по висящото към настоящия момент производство. Съображенията на въззивната инстанция, че последната би могла да получи удовлетворение на своето вземане, чрез присъждане паричния еквивалент на разпореденото имущество са неоснователни и не могат да бъдат споделени. Длъжникът няма право на избор върху кое имущество кредиторът следва да насочи принудителното изпълнение на своето вземане. При положение, че ЗСГ(отм.) дава право на кредитора да получи удовлетворение чрез отнемане на конкретно имущество, то следва да се приеме, че предприетите от длъжника уреждащи действия, подлежат на атакуване с иска по чл. 135 ЗЗД. Противното би означавало в полза на длъжника да се даде право на избор, досежно способа за удовлетворяване на държавата, с каквото той не разполага. С оглед на горните съображения, ВКС в настоящият състав на Второ отделение на гражданската колегия О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване по частната касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез заместник областния управител на област Б., при условията на заместване, на определение № 3560 от 25.10.2016 год. по в. ч. гр. д. № 4725/2016 год. на Апелативен съд – София. ОТМЕНЯ определение № 3560 от 25.10.2016 год. по в. ч. гр. д. № 4725/2016 год. на Апелативен съд – София и потвърденото с него определение № 4090 от 02.08.2016 год. по гр. д. № 140/2015 год. на Окръжен съд – Благоевград в обжалваната му част, с която е прекратено производството по делото и ВРЪЩА делото на Окръжен съд – Благоевград за продължаване на съдопроизводствените действия. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: