5 Р Е Ш Е Н И Е № 92 гр. София, 06.04.2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети март две хиляди и дванадесета година в състав: Председател: ТАНЯ МИТОВА Членове: ЕМИЛ ТОМОВ ВАНЯ АТАНАСОВА при секретаря Р. ИВАНОВА изслуша докладваното от съдията Ваня Атанасова гр.д. № 761/2011 година. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по подадени от Й. В. Д., С. Т. Д., А. Ж. Г. и Д. Ж. Г. касационни жалби против решение № 132 от 14. 01. 2011 г. по гр. д. № 231/2010 г. по описа на Бургаския апелативен съд. Излагат се съображения за неправилност на решението поради постановяването му в противоречие с чл. 152 ЗЗД, чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, при допуснато нарушение на чл. 165, ал. 2 ГПК и при несъответствие изводите на съда с доказателствата по делото. Поддържат и довод за недопустимост на решението по иска досежно договора, сключен с нотариален акт № 41/2000 г., поради постановяването му по непредявен иск, както и за недопустимост на решението по исковете на [фирма] поради липса на правен интерес от предявяването им. Иска се отмяната му и отхвърляне на исковете. Претендират присъждане на деловодни разноски. Ответниците по касационните жалби [фирма], Т. Н. Р. и Д. Н. Р. изразяват становище за допустимост и правилност на въззивното решение и постановяването му в съответствие с изискванията на материалния и процесуалния закон. С определение № 1294 от 30. 11. 2011 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290 и чл. 293 ГПК, прие следното: С атакуваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционно решение, с което е признато за установено между страните по делото, че договор за покупко – продажба на недвижим имот, сключен между Т. и Д. Р. /продавачи/ и А. Г. Ж. /купувач/, с нотариален акт № 40/2000г., както и договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между А. и Д. Г. /продавачи/ и Й. Д. /купувач/, с нотариален акт № 41/2000 г., са нищожни на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, вр. чл. 152 ЗЗД. За да постанови този резултат апелативният съд е приел, че и двата договора са привидни и прикриват нищожни съглашения по чл. 152 ЗЗД, тъй като действителната воля на страните по сделките е била не да прехвърлят собственост, а да уговорят предварително начин за удовлетворяване на кредиторите, различен от предвидения в закона. Приел е, че купувачите по двата договора А. Г. и Й. Д. към сключването им са били кредитори на първоначалните прехвърлители Т. и Добрислав Р., като вземането на А. Г. произтича от договор за заем от 22. 01. 1999 г., обезпечен с договорна ипотека и запис на заповед, а вземането на Й. Д. произтича от неформално споразумение, постигнато между Т. и Д. Р., А. Г. и Й. Д., с което вземането на А. Г. срещу Р. се прехвърля на Й. Д.. Приети са за законосъобразни изводите на първоинстанционния съд, че в случая е допустимо доказването на привидността със свидетелски показания, тъй като има начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК – запис на заповед от 23. 11. 1999 г. и договор за заем от 22. 01. 1999 г., сключен с н.а. № 123/1999 г., представляващо основание за допускане на свидетелски показания за установяване на симулация. По поставените от касаторите правни въпроси настоящият състав приема следното: Ако прехвърлянето на недвижим имот, ипотекиран в полза на заемодателя като обезпечение на задължението на заемополучателя по договор за заем, от длъжника на кредитора, е извършено след сключване на договора за заем и договора за ипотека и след настъпване на падежа на задължението и неизпълнението му, то прехвърлителната сделка е валидна и не прикрива съглашение по чл. 152 ЗЗД, тъй като съгласието за продажба на имота не предхожда, нито съвпада по време със сключване на договора за заем и на договора за ипотека, а е постигнато след сключване на тези договори и след настъпване падежа на задължението и неизпълнението. Тази прехвърлителна сделка представлява уговорка за даване вместо изпълнение, каквато уговорка е валидна предвид възможността на страните да уговорят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното. Поради изложеното настоящият състав приема за правилна практиката, обективирана в решения № № 277/13. 07. 2009 г. по гр.д. № 1107/2009 г. на ВКС, ІІ г.о., 144 от 24. 04. 2009 г. по гр.д. № 4782/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., 558 от 23. 06. 2003 г. по гр. д. № 653/2002 г. на ВКС, ІІ г.о., 1200 от 2. 12. 2008 г. по гр. д. № 1520/2008 г. на ВКС, ІІ г.о. По този въпрос има и постановено решение по чл. 290 ГПК - решение № 873 от 18. 11. 2009 г. по гр.д. № 4469/2008 г. на ВКС, ІV г.о., в същия смисъл. Записът на заповед, подписан от ищеца позоваващ се на симулация, не може да се окачестви като начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, тъй като не изхожда от противната страна, и не може да служи като основание за допускане на свидетелски показания. Поради изложеното настоящият състав приема за правилна практиката, обективирана в решение № 1449 от 14. 01. 2009 г. по гр.д. № 4699/2007 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 61 от 12. 02. 2009 г. по гр. д. № 6852008 г. на ВКС, решение № 540 от 30. 06. 1999 г. по гр. д. № 253/99 г. на ВКС, ІІ г.о. По този въпрос има и постановено решение по чл. 290 ГПК – решение№ 484 от 11. 06. 2010 г. по гр. д. № 375/2010 г. на ВКС, ІV г.о., в същия смисъл. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище, настоящият състав приема следното: Въззивното решение е неправилно. Договорът за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 23. 11. 1999 г., между Т. и Д. Р. /прехвърлители/ и А. Г. Ж. /приобретател/, с нотариален акт № 40/2000 г., не е нищожен на твърдяното от ищците основание /чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД – привидност/. Събраните по делото доказателства не водят до извода, че същият прикрива нищожно съглашение по чл. 152 ЗЗД. От последните се установява, че на 22. 02. 1999 г., с нотариален акт № 123/1999 г., Т. и Д. Р. са учредили в полза на А. Ж. Г. ипотека върху недвижим имот като обезпечение на задължението им към последния, произтичащо от договор за заем от същата дата за сумата 47500 лв., която заемополучателите е следвало да върнат за 10 месеца от подписване на договора /до 22. 11. 1999 г./, на равни месечни вноски. До 22. 11. 1999 г. са изплатени част от сумите, като са останали дължими 38000 лв. На 23. 11. 1999 г. заемополучателите са подписали в полза на заемодателя запис на заповед за сумата 38000 г.м. и са подписали и предварителен договор за продажба на ипотекирания имот за сумата 38000 лв., със срок за сключване на окончателен до 22. 12. 1999 г. Записът на заповед е издаден като допълнително обезпечение на задължението на заемополучателите за изплащане на остатъка от дължимата сума, а предварителният договор е израз на постигнато съгласие между страните вместо връщане на парична сума да се прехвърли право на собственост върху недвижим имот. На 3. 02. 2000 г. /след сключване на договора за заем, учредяване на ипотеката и издаване на записа на заповед/, с н.а. 40/2000 г., ипотекираният имот е бил продаден от длъжниците на кредитора. От горните данни е видно, че прехвърлянето на имота, ипотекиран в полза на заемодателя като обезпечение на задължението на заемополучателите по договор за заем, от длъжниците на кредитора, е извършено след сключване на договора за заем и договора за ипотека и след настъпване на падежа на задължението и неизпълнението му. Тъй като съгласието за продажба на имота не предхожда, нито съвпада по време със сключване на договора за заем и на договора за ипотека, а е постигнато след сключване на тези договори и след настъпване падежа на задължението и неизпълнението, то прехвърлителната сделка е валидна и не прикрива съглашение по чл. 152 ЗЗД. Същата представлява уговорка за даване вместо изпълнение, каквато уговорка е валидна предвид възможността на страните да договорят изпълнение на нещо различно от първоначално договореното. От друга страна, въззивният съд е приел за доказан доводът на ищците за привидност на покупко-продажбата въз основа на събрани гласни доказателства. Същите са били недопустими. Записът на заповед, подписан от страната, позоваваща се на симулация, не представлява начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 165, ал. 2 ГПК, служещо като основание за допускане на гласни доказателства за разкриване на симулацията, тъй като не изхожда от насрещната страна. По делото няма ангажирани писмени доказателства, разкриващи симулацията /т.нар. обратно писмо, съдържащо признание в този смисъл и подписано от страната, оспорваща довода за привидност/. По аналогични съображения не е нищожен на твърдяното от ищците основание и договорът за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 17. 05. 2000 г., между А. и Д. Г. /прехвърлители/ и Й. Д. /приобретател/, с нотариален акт № 41/2000 г. Следва да се допълни, че е недоказано твърдението на ищците, че вземането на А. Г. срещу Т. и Добрислав Р., произтичащо от договора за заем, е прехвърлено на Й. Д.. Следва да се съобрази, също, че нищожността на придобивното основание на продавача /в случая на договор за покупко-продажба, по който същият е бил купувач/ не поражда нищожност на последващия договор за покупко-продажба на същия имот, с който приобретателят по предходната сделка прехвърля имота на друго лице. В този случай би била налице хипотезата на прехвърляне на имот от несобственик, което не би породило придобивно действие за купувача, но не и нищожност на сделката. Доводът за недопустимост на решението в частта по иска за установяване нищожността на този договор е неоснователен, доколкото със самото решение /диспозитива/ съдът се е произнесъл по предявения иск. Неоснователен е и доводът за недопустимост на исковете на [фирма]. За дружеството е налице правен интерес от предявяването им, тъй като същото е купувач по сключен с Й. и С. Доневи предварителен договор за покупко-продажба на същия имот, по отношение на който договор твърди, че са били налице основания за развалянето му, едно от които е нищожност на придобивното основание на продавача. А и фактът на оспорване на иска от ответниците е достатъчен, за да се приеме, че е налице правен интерес за разрешаване на спора. По изложените по-горе съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, обжалваното въззивното решение ще следва да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени. При този изход на делото ищците ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците деловодните разноски за трите инстанции, както следва: на Й. и С. Доневи – общо сумата 2907 лв., а на А. и Д. Г. – общо сумата 907 лв. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 132 от 14. 01. 2011 г. по гр. д. № 231/2010 г. по описа на Бургаския апелативен съд и потвърденото с него решение № 252 от 28. 07. 2010 г. по гр. д. № 440/2009 г. на Бургаския окръжен съд И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Д. Н. Р., Т. Н. Р. и [фирма] против Й. В. Д., С. Т. Д., А. Ж. Г. и Д. Ж. Г. искове за установяване нищожността, на основание чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, като привидни сделки прикриващи нищожни съглашения по чл. 152 ЗЗД, на договор за покупко-продажба на недвижим имот сключен на 3. 02. 2000 г., между Т. Н. Р., Д. Н. Р. и А. Ж. Г., с нотариален акт № 40, т. І, рег. № 784, дело № 39/2000 г., както и на договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен на 17. 05. 2000г., между А. Ж. Г., Д. Ж. Г. и Й. В. Д., с нотариален акт № 41, т. ІІ, рег. № 2642, д. № 228/2000 г. ОСЪЖДА Д. Н. Р., Т. Н. Р. и [фирма], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на Й. В. Д. и С. Т. Д. общо сумата 2907 лв., а на А. Ж. Г. и Д. Ж. Г. обща сумата 907 лв., които суми представляват направени разноски за разглеждане на делото пред трите инстанции. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: