Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 426   гр. София, 03 февруари  2009 г.                                          В  И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и осма година в състав :     ПРЕДСЕДАТЕЛ: Гроздан Илиев ЧЛЕНОВЕ: 1. Елена Авдева                     2. Жанина Начева     при секретаря … Кр. Павлова ………………………………. в присъствието на прокурора …… Йотов …………………………………………. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ……………………………………… наказателно дело № 398 по описа за 2008 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на защитниците (адв. М. и адв. П) на подсъдимия П. В. В. против решение № 216 от 2.06.2008 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 308/08 г. В жалбата се изтъкват касационните основания по чл. 348, ал. 1 т.1-3 НПК – нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение и явна несправедливост на наложеното наказание. Подробно се развиват доводи за неправилна квалификация на престъпното деяние, за неясно формулирано от прокурора обвинение, пренесено и във въззивното решение, за отказ от събиране на доказателства, за явната несправедливост и липсата на изчерпателна аргументация при избора на наложените наказания. От различните групи съображения произтичат и отделните искания на защитниците: да се отмени решението и да се оправдае подсъдимия; да се отмени въззивното решение и делото да се върне за ново разглеждане; да се измени решението като деянието се преквалифицира в по-леко наказуемо престъпление, да се отложи изпълнението на наказанието лишаване от свобода по реда на чл.66, ал. 1 НК, да се отмени или се намали срока на лишаването от правоуправление. В съдебно заседание защитниците (адв. М. и адв. Н) поддържат жалбата и допълнението, представено към нея. Повереникът на гражданските ищци и частни обвинители моли касационната жалба да се остави без уважение. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че въззивното решение е законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения в открито съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 24 от 18.12.2007 г. на Софийския градски съд по н. о. х. д. № 762/07 г. подсъдимият П. В. В. е признат за виновен в това, на 31.07.2006 г. в гр. С. при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Форд – Фиеста” с ДК№ А* в нарушение на правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДП и чл. 5, ал. 2, т. 3 ЗДП, в пияно състояние, по непредпазливост да е причинил смъртта на Н. Д. Т. , поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и чл. 54 НК е осъден на наказание в размер на три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален общ режим. На основание чл. 343г НК подсъдимият е лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от три години. На основание чл. 45 ЗЗД подсъдимият П. В. В. е осъден да заплати поотделно на А. Н. А. и на С. Н. А. по петнадесет хиляди лева обезщетения за причинени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 31.07.2006 г. до окончателното плащане, а в останалата част гражданските искове са отхвърлени. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по делото. С въззивно решение от 2.08.2008 г. Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е оправдал подсъдимия П. В. В. за нарушение на чл. 5, ал. 2, т. 3 ЗДП и е променил датата (1.09.2006 г.), от която той дължи на гражданските ищци лихви по присъдените им обезщетения. Касационната жалба в частта, в която се изтъкват доводи по чл. 348, ал. 1 т. 1-2 НПК, е НЕОСНОВАТЕЛНА. В съответствие с изискванията на чл. 327 НПК въззивният съд е преценил, че по конкретното делото не се налага допълнително съдебно следствие. По доказателствените искания се е произнесъл с надлежно мотивирано определение защо отказва да допусне нов свидетел (отразил констатациите си след произшествието в приложения по делото протокол), както и да възложи допълнителна автотехническа експертиза (наличие на специализиран отговор по отново поставения въпрос). Защитниците настояват, че Софийският апелативен съд е накърнил правото на защита на подсъдимия, защото не е уточнил нарушението по чл. 20, ал. 2 ЗДП, което е в причинна връзка с вредните последици, преповторил е неясно формулираното обвинение и по недопустим начин го е разширил с нови и различни обстоятелства (по-висока скорост на движение на лекия автомобил и различен механизъм на пътнотранспортното произшествие). Върховният касационен съд в съответствие с правомощията си да провери, съпоставяйки възприетите фактически положения, дали правната квалификация отговаря на инкриминираните факти от обвинителния акт, с които въззивният съд е бил надлежно сезиран, не намира подкрепа за аргументите, изложени от защитниците на подсъдимия. Както във въззивното решение, така и в обвинителния акт е прието за установено, че на 31.07.2007 г. подсъдимият П. В. В. управлявал със скорост от 59 км/ч. лек автомобил „Форд – Фиеста” с ДК№ А* приближавайки се към мястото на произшествието (на около 1,5 метра вляво от десния край на пътното платно на бул. „В. Левски”, гр. С., в близост до № 83, считано за посоката му на движение). Съдът е приел и за установено, че след като забелязал пострадалата Н. Д. Т. да пресича пътното платно, подсъдимият предприел аварийно спиране. Съобразно собствена си преценка на доказателствата, прокурорът е конкретизирал в този момент скоростта от 50 км/ч. на моторното превозно средство. Разглеждайки фактите и обстоятелствата в рамките на повдигнатото обвинение, въззивният съд изрично е подчертал (л. 4 от решението), че наказателната отговорност на подсъдимия П. В. В. следва да бъде ангажирана поради късното възприемане на опасността (възникнала в момента, в който пешеходката е стъпила на пътното платно) при обективна възможност своевременно да я забележи от разстояние, което му е позволявало чрез мерките за безопасност и при скорост от 50 км/ч. да предотврати съставомерните последици. Констатациите на съда покриват неизпълненото задължение по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДП, а с неговото съдържание прокурорът е запълнил фактически престъпното деяние, за което е повдигнал обвинение. Липсва несъответствие и относно механизма на развилото се произшествие. Направеният довод е сведен от защитниците до въпроса с коя част (лявата или дясната) на колата е бил нанесен удар на пострадалата. Поначало този довод е основан на изолираната съпоставка между удрящи детайли от автомобила при първоначалния сблъсък с пешеходката и констатираните деформации от експерта при огледа на моторното превозно средство. От фактическа с. обаче е установено, че след първоначалния удар тялото на Н. Т. е било изхвърлено върху предния капак, след което то е паднало на терена откъм дясната с. на автомобила. При тези факти, използваният от защитата подход да се накъсва хронологията на събитието, е изцяло неприемлив. Ето защо, направените в жалбата възражения са неоснователни - въззивният съд не е променял съществените факти и не се е произнасял върху други факти, а в мотивите на решението с достатъчна яснота е определил допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение (на задължението за намаляване на скоростта или спиране при възникване на опасност за движение на пътя) и причинно следствената връзка със съставомерните последици. Следователно, подсъдимият В в нужната степен се е защитавал срещу цялото съдържание на фактическите признаци от състава на престъплението, за което е имал обвинение. Действително, щом е приел, че липсва непосредствена причинна връзка между последиците от престъплението и инкриминираното поведение на подсъдимия, което да се е състояло в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДП (задължението на водача да се съобразява скоростта при управление на превозното средство с особеностите на конкретната пътната обстановка), Софийският апелативен съд е могъл да го прецизира и в диспозитива на решението. При условие обаче, че нарушеното задължение на правилата за движение по пътищата е било точно конкретизирано в мотивите на въззивния съд и то съответства на цифрово изписаната правна разпоредба – чл. 20, ал. 2 ЗДП в диспозитива на присъдата на първоинстанционния съд, в разглеждания случай правото на защита не е понесло такива ограничения, които да подкрепят съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК (поначало неговото присъствие е въпрос на съдебна преценка за всеки отделен случай), респективно процесуалният пропуск не може да доведе до отменяване на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Претендира се правната квалификация по чл. 343б НК, тъй като съдът без доказателства е извел причинна връзка между пияното състояние и допуснатото нарушение на правилата за движение. Доводът е бил представен и на вниманието на въззивния съд. Формулиран отново по идентичен начин той следва да бъде оставен без уважение по същите мотиви, с които го е направил Софийският апелативен съд (изрично е разгледан и в т. 4, б. „в” от Постановление № 1/83 г. на Върховния съд на Република България). Затова, след като от фактическа с. е прието, че смъртта на пострадалата Н. Д. Т. се явява пряк и непосредствен резултат от поведението на подсъдимия, който в пияно състояние при управление на моторно превозно средство е допуснал нарушение на правилото за движение, произтичащо от разпоредбата на чл. 20, ал. 2, изр. 2 ЗДП, правната квалификация на деянието по чл. 343, ал. 3, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК отговаря на установените по делото факти и законът е приложен правилно. Изтъкнатите доводи за явна несправедливост на наложеното наказание са частично ОСНОВАТЕЛНИ. Софийският апелативен съд е акцентирал върху тежестта на поредица от обстоятелства със значение при определяне на наказанието. К. цяло е възприел съображенията на първоинстанционния състав, който недвусмислено е подчертал, че подсъдимият П. В. В. е лице с висока степен на обществена опасност, тъй като макар и реабилитиран по право, той вече е осъждан за същото транспортно престъпление. Въззивният съд се е съгласил и изрично е отбелязал това обстоятелство. По този начин предходното осъждане е попаднало в обхвата на съдебна преценка за личността на подсъдимия и съответно е повлияло при определяне на наказанието за извършеното престъпление. Според защитниците, съдът незаконосъобразно е зачитал цитираната информация от свидетелството за съдимост, тъй като тя противоречи на същността и целите на реабилитацията. Съображенията в този порядък са основателни. По силата на чл. 85 от НК, вън от изрично предвидено изключение, реабилитацията заличава осъждането и отменя за в бъдеще последиците, които законите свързват със самото осъждане. Тя е единственият начин за премахване на съдимостта (за разлика напр. от изпълнителната давност, която води до погасяване на наказанието). От момента на настъпване на реабилитацията лицето вече се счита за неосъждано. Целта, преследвана с института на реабилитацията е да се постигне ефект за осъдения, който е важен за него колкото в морален, толкова и в правен аспект. Затова реабилитацията представлява израз на нова положителна обществена оценка за дееца, а осъждането, заличено от реабилитацията по принцип престава да фигурира в свидетелството за съдимост, освен в лимитно изброени случаи (чл. 31 от Наредба № 1/2000 г. за организацията и работата на бюрата за съдимост). Съдът обаче безусловно трябва да разполага с цялата информация за съдебното минало на дееца, за да има възможност всякога да приложи закона правилно в зависимост от конкретната наказателно-правна ситуация. В разглеждания по делото случай Софийският апелативен съд е приел за установено, че към момента на извършване на престъплението – 31.07.2006 г. подсъдимият П. В. В. е реабилитиран за осъждане като непълнолетен с присъда, влязла в сила на 14.06.1998 г., на наказание от една година лишаване от свобода с отложено изпълнение на срок от три години. Тези данни ясно показват, че изтеклият срок и липсата на друго престъпление през периода от време покриват изискванията дори за абсолютната реабилитация по смисъла на чл. 88а НК, а щом тя заличава за в бъдеще всички последици, с които едно осъдено лице може по силата на закон да бъде засегнато, на практика за съда съществува безусловна забрана да отчита осъждането, считано от момента на реабилитацията. Тази забрана е логично валидна и по отношение на факта на престъплението (в т.ч. при непълна реабилитация). Обратното означава под друга форма да се вземе предвид самото осъждане, което поначало е една последица от извършеното престъпление. Изолирано разглеждан, фактът на престъплението би останал завинаги в тежест на реабилитирания. Следователно, при произнасянето си по правния въпрос за наказанието, въззивният съд неправилно се е съгласил с първата инстанция и е отчел осъждане, напълно заличено от реабилитацията. Подсъдимият П. В. В. е бил неосъждан, а това обстоятелство в съвкупност с останалите, изведени от специфичните белези на престъплението и данните за личността на дееца (млада възраст, добра характеристика, демонстрирано съжаление, издаващо преоценка на престъпното поведение, проявена загриженост към лечението на пострадалата, както и сериозното й съпричиняване на резултата), образуват система от многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, които водят до извод, че и най-лекото предвидено наказание се явява несъразмерно тежко. Налице са условия за приложението на чл. 55 ал. 1 т. 1 НК и намаляване на наказанието под най-ниския предел. В размер на две години лишаване от свобода то съответства на тежестта на престъплението и личността на неговия автор, както и на останалите обстоятелства от значение за справедливостта на наказанието. Неоснователен е доводът срещу отказа на въззивния съд да приложи разпоредбата на чл. 66, ал. 1 НК. В тази връзка личността на подсъдимия се проявява и в контекста на данните за допуснато друго нарушение по ЗДП, за което той е бил административно санкциониран с глоба непосредствено преди извършеното престъпление, респективно потвърждава разбирането на въззивния съд за пренебрежително отношение към установените правни норми на поведение и невъзможността с отложено изпълнение наказанието да постигне в достатъчна степен поправянето на подсъдимия, както и другите цели по чл. 36 НК. Срокът на лишаването от правоуправление адекватно държи сметка за допуснатото грубо нарушение на правилата за движение и отсъствието на стриктна дисциплина като водач на пътя. Софийският апелативен е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 339, ал. 2 НПК и не е допуснал съществено процесуално нарушение - аргументирано е отговорил на страните и с нужната пълнота е изложил пътя на своите разсъждения при формиране на вътрешното си убеждение. По тези съображения, Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1 т. 3 НПК     Р Е Ш И     ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 216 от 2.06.2008 г. на Софийския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 308/08 г., като намалява наказанието на подсъдимия П. В. В. при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК от три години лишаване от свобода на две години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Настоящето решение не подлежи на обжалване.     ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: