Р Е Ш Е Н И Е № 156 гр. София, 05.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото съдебно заседание на девети юни две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Светлана Калинова Членове: Геника Михайлова Гергана Никова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5972 по описа за 2015 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. Допуснато е касационното обжалване на решение № 240/ 14.05.2015 г. по гр. д. № 100/ 2015 г. на Смолянски окръжен съд, с което: · решение № 473/ 13.10.2014 г. по гр. д. № 599/ 2014 г. на Смолянски районен съд е обезсилено в частта, с която [фирма] е конституиран като трето лице-помагач на ответника [фирма] при условията на чл. 174 ГПК (отм) и са оставени без разглеждане въззивната и частната жалби на [фирма] срещу първоинстанционното решение, а · решение № 473/ 13.10.2014 г. по гр. д. № 599/ 2014 г. на Смолянски районен съд е потвърдено в частта, с която са отхвърлени главните искове по чл. 108 ЗС в осъдителните части. С определение № 78/ 15.02.2016 г. по настоящото дело обжалването е допуснато при основанията в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправните въпроси: 1) Какви са правомощията на въззивната инстанция при оплакване в жалбата, че първоинстанционното решение отрича надлежната легитимация на жалбоподателя по предявения иск, а му е признава право на допълнително встъпване (чл. 174 ГПК (отм), сега чл. 218 ГПК), въпреки че такова право не е упражнено? и 2) Допустимо ли е въззивното решение, постановено по иск срещу юридическо лице, представлявано по делото от ищеца, който е единственият органен преставител на ответника? Касаторите С. Д. М., Т. Г. М.-М., С. В. Б. и К. К. Б. искат решението да бъде отменено в частта, с която въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение в обжалваната от тях част, отхвърля техните искове ответникът [фирма] да бъде осъден да предаде владението върху поземления имот в [населено място] и сградите в него на основание чл. 108 ЗС. Оплакването в касационната жалба от ищците е, че с въззивното решение неправилно е приложен материалният закон (чл. 108 ЗС) като последица от допуснато съществено нарушение на чл. 121, ал. 1 ГПК (отм). Претендират разноски. Касаторът [фирма] обжалва решението изцяло с оплакването, че е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Този касатор счита, че двете инстанции по същество не са игнорирали надлежната му легитимация по първоначално предявените искове по чл. 108 ЗС, нито са зачели неговото право на главно встъпване (чл. 181 ГПК (отм.). Ответникът по исковете [фирма], представляван от адв. В. С., назначена за негов особен представител при условията на чл. 29, ал. 4 ГПК с определение № 107/ 21.04.2016 г. по настоящото дело, счита за основателна касационната жалба на [фирма] и оспорва тази на ищците. Всеки касатор счита за неоснователна жалбата на насрещната страна. По първия процесуалноправен въпрос, по който обжалването е допуснато, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че въззивната инстанция е длъжна да разгледа оплакването в жалбата, че първоинстанционното решение отрича надлежната легитимация на жалбоподателя по предявения иск, а му признава право на допълнително встъпване (чл. 174 и чл. 175 ГПК (отм.), сега чл. 218 ГПК), въпреки че такова право не е упражнено. Оплакването касае допустимостта на решението и по него въззивният съд дължи произнасяне, като провери решението изцяло, ако то е постановено по реда на ГПК от 1952 г. (чл. 209, ал. 1 ГПК (отм.)) или в обжалваната част, ако е постановено по сегашния ред (чл. 269 ГПК). Надлежната легитимация на страните е абсолютна процесуална предпоставка (условие), за което въззивният съд следи и служебно. Ако оплакването е основателно, въззивният съд обезсилва първоинстанционното решение и връща делото на първоинстанционния съд за произнасяне по иска – по предявения от или срещу надлежната страна (чл. 209, ал. 1, изр. 3 ГПК (отм.), сега чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Ако оплакването е неоснователно, въззивният съд е длъжен да разгледа и реши спора по същество. Въззивният съд е длъжен също служебно да следи за процесуалните условия на правото на допълнително встъпване, признато от първата инстанция. Предпоставките на чл. 174 и чл. 175 ГПК (отм), а сега – на чл. 218 и чл. 219 ГПК са условия за допустимост на акцесорното процесуално правоотношение. Определението, с който първата инстанция ги е установила, е необжалваемо ( аргумент от обратното на чл. 176, ал. 1, изр. 2 ГПК (отм), сега чл. 220, изр. 2 ГПК), но то подлежи на оттегляне (отмяна) от първата или от втората инстанция. Оттеглянето (отмяната) не е безцелно, когато условията за допълнително встъпване не съществуват. Така се обезпечава бързото развитие на производство (участието на повече страни го затруднява); препятства попълването на делото с излишни доказателства (доказателствените искания на формалната страни са недопустими) и осъществяването на основание за неправилност на решението (базираното на недопустими доказателства е постановено при съществено процесуално нарушение); гарантира своевременното му влизане в сила (жалбата от формалната страна е недопустима, но констатирането на порока от горната инстанция изисква време); изключва „привидното“ действие на решението по чл. 179, ал. 2, изр. 1 ГПК (отм.), сега чл. 223 ГПК (решението при формален помагач не поражда обвързващото и установителното действие, предвидено в тези разпоредби); осуетява възможността формалната страна да иска отмяна на решението по извънредния способ в глава Х. ГПК. От друга страна, възможността за самостоятелен инстанционен контрол на определението, с което се оттегля (отменя) определението за конституиране на помагача произтича пряко от закона (чл. 176, ал. 1, изр. 2 ГПК (отм), сега чл. 220, ал. 2 ГПК, призната е и с т. 5 ТР № 1/ 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/ 2001 г. ОСГК на ВКС, сега т. 9 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС, както и с чл. 218, 213, т. 1 ГПК (отм.), а сега - чл. 274, ал. 1,т. 2 ГПК). В производството по обжалване на решението не може да се поправи пропускът на първата инстанция да разгледа исковете, предявени от главно встъпилата страна. Порокът е поправим по реда на чл. 193 ГПК (отм), сега чл. 250 ГПК. По втория процесуалноправен въпрос, по който обжалването е допуснато, настоящият състав на Върховния касационен съд приема за недопустимо въззивното решение, постановено по иск срещу юридическо лице, представлявано по делото от ищеца, който е и единственият органен представител на ответника. Решението е постановено при липса на представителна власт за ответника (процесуална пречка за допустимото развитие на първоинстанционното производство). Мотивите за това са следните: В исковото производство съдът правораздава, т. е. (раз)решава правния спор. Спорният характер на исковото производство предполага противоречие в интересите между представлявания ответник и представителя, когато той е и ищец по делото. Противоречието разрешава чл. 29, ал. 4 ГПК. Тя провежда конституционно установеното право на участие на страните във всеки стадии на процеса (чл. 122, ал. 1 ГПК) и обезпечава правото на съдебна защита, когато са нарушени или застрашени правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 56 КРБ). При такова противоречие в интересите между представляван и представител чл. 29, ал. 4, изр. 1 ГПК задължава съдът да назначи особен представител на ответника. Случаят налага и корективно тълкуване на чл. 29, ал. 4, изр. 2 ГПК. Ищецът е този, който сезира съда с искането за защита, а от ответника не може да се очаква да плати възнаграждението за особения представител. Следователно тези разноски първоначално следва да се поемат от ищеца; ако не бъдат платени, разглеждането на иска е недопустимо, а ако искът е основателен – се възлагат в тежест на ответника с решението (чл. 78, ал. 1 ГПК). Въззивното решение, постановено при противоречие между интересите на ищеца и представлявания от него ответник, е недопустимо и следва да бъде обезсилено като постановено при абсолютна процесуална пречка. Ако е постановено по реда на ГПК (отм), делото се връща на въззивния съд, който е длъжен да повтори процесуалните действия, извършени пред първата инстанция без участието на ответника и да реши спора по същество (т. 17 ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС). Ако е постановено по сегашния ред, преценката на Върховния касационен съд на коя инстанция по същество следва да върне делото е конкретна. Тя зависи от етапа, към който за първи път са се осъществили условията на чл. 29, ал. 4 ГПК. Ако те са осъществени към възникване на процесуалното правоотношение с ответника, Върховният касационен съд е длъжен да обезсили и първоинстанционното решение и да върне делото на първата инстанция за връчване на препис от исковата молба. В останалите случаи делото се връща на въззивната инстанция. Настоящият състав на Върховния касационен съд съобразно дадените отговори и при спазване на изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК приема, че въззивното решение е правилно в първата си част и недопустимо във втората. Съображенията за това са следните: Производството пред първата инстанция е образувано повторно, след решение № 166/ 07.05.2014 г. по гр. д. № 1408/ 2010 г, с което ВКС на Република България на основание чл. 304 ГПК е отменил влезлите в сила първоинстанционно и въззивно решение и е върнал делото за ново разглеждане на първата инстанция с указанията, че производството следва да започне с конституирането на Т. Г. М. – М. и на К. К. Б., съпрузи на първоначалните ищци С. Д. М. и С. В. Б. и техни необходими другари по исковете по чл. 108 ЗС срещу [фирма]. При новото разглеждане на делото по реда на ГПК (отм.) първоинстанционният съд е конституирал необходимите другари като съищци, наред с първоначалните и е допуснал изменение на исковете. С първоначално предявените искове първоначалните ищци (касаторите С. М. и С. Б.) са извели качеството си на собственици с твърденията, че касаторът С. М. е купил имотите от Районен кооперативен съюз – [населено място] с договор по н. а. № 82/ 11.02.1997 г, а след това е продал на касатора С. Б. 1/ 2 ид. части от тях с договор по н. а. № 341/ 01.07.1997 г. И двата договора са сключени по време на брак. С определението за допускане на изменение на исковете първоинстанционният съд е приел за съвместно разглеждане и евентуални искове по чл. 108 ЗС при друг (различен) придобивен способ – давностно владение. След приключване на устните състезания пред първата инстанция по делото постъпва молба, с която касаторът [фирма] заявява, че той е надлежният ответник, а не първоначалният [фирма]. Своето правото на иск той е обосновавал с твърденията, че в търговския регистър е вписан договор от 11.06.2009 г. за покупкопродажба на търговското предприятие на [фирма], купувачът по договора е [фирма], а правото на собственост върху процесните имоти са актив на предприятието. Представил е и писмени доказателства в подкрепа на твърденията. Постановено е първоинстанционното решение, с което Смолянският районен съд: · конституира като трето лице помагач на страната на [фирма] касатора [фирма], приемайки че чрез нея е упражнено право на допълнително встъпване (чл. 174 и чл. 175 ГПК (отм.) и · постановява установителен диспозитив по главните искове по чл. 108 ЗС, но ги отхвърля в осъдителната част. Евентуалните искове по чл. 108 ЗС (за придобиване на имотите по давност) не са разгледани по същество. Въззивни жалби срещу първоинстанционното решение подават всички касатори. В своята въззивна жалба касаторите - ищци са поискали първоинстанционното решение да бъде отменено, а ответникът [фирма] да бъде осъден да им предаде владението върху имотите. В своите въззивна и частна жалби касаторът [фирма] се е оплакал, че първоинстанционното решение отрича качеството му на надлежен ответник вместо първоначалния [фирма], а първата инстанция му е признала право на допълнително встъпване, каквото не е упражнявал. При постановяване на своето решение въззивният съд отново е разгледал процесуалното искане по молбата на касатора [фирма] до първоинстанционния съд. Подложил е на тълкуване чл. 121 ГПК (отм.) и е приел, че приложените към молбата доказателства легитимират касатора като частен правоприемник, придобил спорното право след предявяването на исковете по чл. 108 ЗС, а това изключва легитимацията като ответник. Подложил е на тълкуване и волята, изявена в молбата и е приел, че тя не заявява право на допълнително встъпване. С такива мотиви с въззивното решение е обезсилено първоинстанционното в частта, с която касаторът [фирма] е конституиран като трето лице помагач на ответника [фирма] при признато право по чл. 174 и чл. 175 ГПК (отм.) и жалбите на [фирма] (въззивна и частна) са върнати като подадени от формална страна. По касационната жалба от [фирма]. Правото на касационно обжалване, упражнено от [фирма], е производно от молбата, постъпила след приключване на устните състезания и произнасянето по нея от двете инстанции по същество. В своята жалба (за пръв път) [фирма] я квалифицира като искане за главно встъпване (чл. 181 ГПК (отм)), макар и по нередовна искова молба. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за правилна преценката на въззивния съд, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта, с която [фирма] е конституиран като трето лице помагач на страната на ответника [фирма], а неговите жалби (въззивна и частна) не следва да се разглеждат по същество. Молбата на [фирма], с която е изявено желание за участие по делото между други, постъпва след приключване на устните състезания пред първата инстанция. Срокът по чл. 174 ГПК (отм) за допълнително встъпване е изтекъл и са недопустими жалбите от формална страна (с ненадлежна процесуална легитимация). Изложеното обосновава и втори извод. Въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че самият той дължи произнасяне по същество на правото на участие в чуждия процес. Това е така, защото: 1) второинстанционното производство е образувано и по въззивната жалба от ищците, а тя е породила своя деволутивен и суспензивен ефект; 2) искането да участва в процеса [фирма] е поддържал и пред втората инстанция; 3) пред нея исковото производство се е развивало по реда ГПК (отм.) - § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК, а той допуска право на допълнително встъпване да бъде упражнено до приключване на устните състезания пред нея (т. 9 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС) и 4) са неоснователни оплакванията за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по отношение на ненадлежен ответник ( [фирма] е частен, а не универсален правоприемник на [фирма] и не извежда своята процесуална легитимация по завет). Възможността въззивният съд да се произнесе по упражненото право на участие в чуждия процес с нарочно определение не е преклудирана, тъй като въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване от касационната инстанция в частта, с която е разгледан спорът по чл. 108 ЗС. По касационната жалба от ищците С. и Т. М. и С. и К. Б.. Ответникът [фирма] е ненадлежно представляван пред двете инстанции по същество, разгледали повторно спора след решението по отмяна на Върховния касационен съд. Несъвместими са качеството на касатора К. Б. на ищец по исковете по чл. 108 ЗС, и на управител на ответното дружество. Противоречието в интересите между представител и представляван не е констатирано от инстанциите по същество, а едва в касационното производство адв. В. С. е назначена за особен представител при условията на чл. 29, ал. 4 ГПК. Обжалваното решение следва да бъде обезсилено, а въззивната инстанция следва да обезпечи правото на участие на ответника [фирма] откъм пропуснатите процесуални възможности (т. 17 от ТР № № 1/ 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/ 2000 г. ОСГК на ВКС). Тя е длъжна също така да отчете, че [фирма] има интерес да обжалва първоинстанционното решение по диспозитива, с който е установено титулярството по способите, заявени с главните искове по чл. 108 ЗС и да връчи препис от решението на особения представител. Въпросът за разноските по делото, включително тези в касационното производство, следва да се разреши от въззивната инстанция при новото разглеждане на делото. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 240/ 14.05.2015 г. по гр. д. № 100/ 2015 г. на Смолянски окръжен съд в частта, с която: · решение № 473/ 13.10.2014 г. по гр. д. № 599/ 2014 г. на Смолянски районен съд е обезсилено откъм конституирането на [фирма] като трето лице-помагач на ответника [фирма] при условията на чл. 174 и чл. 175 ГПК (отм) и · са оставени без разглеждане жалбите на [фирма] (въззивна и частна) срещу първоинстанционното решение. ОБЕЗСИЛВА решение № 240/ 14.05.2015 г. по гр. д. № 100/ 2015 г. на Смолянски окръжен съд в останалата част. ВРЪЩА делото на Смолянски окръжен съд за разглеждане от друг състав, който е длъжен: · да съобщи първоинстанционното решение на адв. В. С., назначена за особен представител при условията на чл. 29, ал. 4 ГПК на ответника [фирма]; · да се произнесе по молба вх. № 7603/ 23.09.2014 г. на [фирма], която се поддържа и във въззивното производство и · да разгледа спора по исковете по чл. 108 ЗС. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.