Ключови фрази


2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 272

гр. София, 27 януари 2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 924 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата П. М. Ц., касационна жалба на ответника Великотърновския окръжен съд (ВтОС) и насрещна касационна жалба на ответника Великотърновския апелативен съд (ВтАС) срещу решение № 409/19.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2018 г. на Русенския окръжен съд (РОС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 675/26.04.2018 г. по гр. дело № 4767/2017 г. на Русенския районен съд (РРС), като краен резултат, двамата ответници са осъдени да заплатят солидарно на ищцата, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, сумата 800 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 02.03.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие нарушаване правото ѝ на разглеждане и решаване на гр. дело № 636/2009 г. на ВтОС в разумен срок, като искът е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв.; в тежест на ищцата са възложени разноски по делото.
Ищцата обжалва въззивното решение в отхвърлителната част и относно разноските, а ответниците – в осъдителната по предявения иск. И в трите жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на съответната обжалвана част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В откритото съдебно заседание ищцата поддържа жалбата си и оспорва насрещната касационна жалба на ответния ВтАС, като срещу жалбата на другия ответник е подала отговор, в който излага становище за неоснователност и на тази жалба. Ответният ВтОС в отговора си излага становище и доводи за неоснователност на касационната жалба на ищцата; другият ответник не е заявил становище по нея. Прокурорът счита, че и трите жалби са неоснователни.
С определение № 493/06.06.2019 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните правни въпроси: 1) относно определянето на размер на обезщетението за действително причинените на ищеца неимуществени вреди, който да отговаря на законоустановения критерий за справедливост, установен с правната норма на чл. 52 от ЗЗД; 2) обвързан ли е съдът, сезиран с иск по чл. 2б от ЗОДОВ, от решението на министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице по чл. 60е, ал. 2 от ЗСВ, при преценката си относно определянето на размера на дължимото обезщетение, и следва ли да определи последното в размер, не по-нисък от предложения по реда на гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ; и 3) в кои случаи пострадалият ищец с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат и по какъв начин се определя конкретната степен на съпричиняването на вредите.
По първия правен въпрос:
Съгласно трайно установената, включително задължителна практика на ВС и ВКС (т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. дело № 4482/2017 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 320/27.12.2016 г. по гр. дело № 2403/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 19/23.07.2019 г. по гр. дело № 2026/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 11/27.01.2014 г. по гр. дело № 3684/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 130/13.04.2011 г. по гр. дело № 951/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и пр.), която се споделя от настоящия съдебен състав, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано със задължителната преценка от съда на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца, като на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждащото поведение при съответния деликт. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди.
При специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, в ал. 2 от разпоредбата самият законодател примерно е изброил обстоятелства (общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и всички други факти, които са от значение за спора), които съдът следва да вземе предвид както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. При присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени от забавено разглеждане на граждански производства, също поначало от значение е общата продължителност на съдебното производство; възможно е тя да е в нарушение на изискването за разумен срок, въпреки че отделните етапи на производството са имали разумна продължителност, и обратно – при допусната забава в отделна част от производството няма нарушение на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, ако общата продължителност на делото не е прекомерна според вида на делото и броя инстанции. При обсъждането на сложността на делото са от значение броят на страните по него, броят на обективно съединените искове в производството, наличието на международен елемент, сложност на засегнатите правни въпроси, необходимостта от ползване на специални знания и назначаване на съдебни експертизи, обем на доказателствата и пр. От значение е и поведението на ищеца и на съответните власти, както и значението на делото за ищеца. Извън срока, който се взема предвид, са забавянията, причинени от самата страна поради злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане, стига съдът да е предприел допустимите и възможни в конкретния случай процесуални действия за дисциплиниране. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице (ищеца) неимуществени вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.
При иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Ищецът, предявил такъв иск, дължи пълно и главно доказване относно вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка със забавеното производство. Относно неимуществените вреди, съгласно практиката на ЕСПЧ, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2б от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди, причинени от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди; респ. – не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната; следва да се отчита, че самото осъждане (признаването на факта на увреждащото поведение), само по себе си също има репариращ ефект за пострадалия, предвид нематериалния характер на увреждането му.
По втория правен въпрос:
Положителен отговор на този въпрос е даден с решение № 76/11.04.2016 г. по гр. дело № 5721/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, като е прието следното: „Нормата на чл. 2б от ЗОДОВ (ДВ бр.98 /2012 г.) създаде национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие, оценен като ефективен от ЕСПЧ. С нея се предвиди като вътрешноправно средство за защита, самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, като претенцията за обезщетение, съгласно чл. 8, ал. 1 от ЗОДОВ, се разглежда по този закон и реда на ГПК. Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение са посочени примерно в закона (чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ), като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно втората алинея на същия чл. 8 – абсолютна предпоставка за предявяване на иска по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава трета-„а” от Закона за съдебната власт, по която няма постигнато споразумение. Фактът, че законодателят възприема липсата на постигнато между страните споразумение след изчерпването на административната процедура, като условие за предявяване на иска по чл. 2б от ЗОДОВ, дава основание да се счете, че предвидената уредба регламентира производството по присъждане на обезщетение като едно цяло, включващо административна и съдебна част, като до съдебната се стига само, ако пострадалият е останал недоволен от предложения му размер на обезщетение. В това производство (и в административната, и в съдебната част) страните са две – държавата и пострадалия. В административната държавата се представлява от министъра на правосъдието (който определя размера на обезщетението и предлага споразумение), а в съдебната – от съда, пред който иска се предявява и който постановява окончателния акт. Производството е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на граждани от неправомерни действия на държавата. Отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Държавата и нейните органи се разглеждат като едно цяло. Следователно, след като производството е единно и отговорността се носи от държавата (без значение, кой орган я представлява), следва да се приеме, че направеното от нея предложение досежно размера на дължимото обезщетение в административната част на производството, я обвързва в съдебната. В производството по чл. 2б ЗОДОВ, при определяне размера на дължимото обезщетение, съдът не може да определи обезщетение под размера, предложен в административното. Предложеният размер на обезщетение не може да бъде занижен, защото това би влошило положението на другата страна в противоречие с духа на закона, целящ да се предостави възможност на страната, при несъгласие с предложеното споразумение, да получи удовлетворение в съда.“.
Настоящият съдебен състав не споделя това разрешение на въпроса, тъй като то е в противоречие с цитираната по първия правен въпрос, трайно установена практика на ВС и ВКС, включително задължителна такава (т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС), съгласно която и при специалния деликт по чл. 2б от ЗОДОВ съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка следва да вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за размера на това обезщетение във всеки конкретен случай. Ако се приеме тезата, че съдът е обвързан, като минимален размер, от предложеното от страна на държавата (чрез министъра на правосъдието или оправомощеното от него лице) обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ, то съдът би бил ограничен в преценката си по чл. 52 от ЗЗД за определяне на справедливия размер на обезщетението, а това е в нарушение на тази материалноправна норма. Съдът не би могъл да бъде ограничен в преценката си и на събраните пред него доказателства относно размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ за претърпените от ищеца имуществени вреди. Всичко това е така, защото в съдебното производство, образувано по иск по чл. 2б от ЗОДОВ, съгласно чл. 7 от ЗОДОВ държавата, като страна по спорното материално правоотношение, се представлява от процесуален субституент – съответният орган на съдебната власт, който е нарушил правото на ищеца (по неговите твърдения в исковата молба) на разглеждане и решаване на съответното гражданско или наказателно производство в разумен срок, а не се представлява от съда, който разглежда и се произнася по иска по чл. 2б от ЗОДОВ. Последният действа именно в качеството си на решаващ съдебен орган – безпристрастна и независима юрисдикция, която следва да разреши материалноправния спор между страните относно дължимостта и размера на обезщетението, поради което по никакъв начин не би могъл да се разглежда като представител на едната страна по спорното материално правоотношение – държавата; респ. – не би могъл да е и обвързан от предложеното от нейна страна обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. Това предложение би могло да се разглежда от съда единствено като извънсъдебно признание, което съгласно чл. 175 от ГПК и трайно установената практика по приложението му, също следва да се преценява с оглед всички останали обстоятелства по конкретното дело. Също в тази връзка – няма място и за приложение на правило за невлошаване на положението на лицето, претендиращо обезщетението (ищеца), каквото правило нито е установено от закона, нито може да се извлече от неговата цел. Лицето, което претендира да е кредитор на държавата за това обезщетение, изцяло по своя воля, но и на свой риск е свободно да приеме или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ. В последния случай, ако предяви пред съда иска по чл. 2б от ЗОДОВ, претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът може да му присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът рискува както да му бъде присъдено обезщетение в размер, по-малък от предложения му, така и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б от ЗОДОВ за неоснователен и го отхвърли.
В заключение, настоящият съдебен състав намира, че отговорът на втория правен въпрос е отрицателен.
По третия правен въпрос:
Съгласно задължителните указания по приложението на общата разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, дадени с т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г., обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. Съгласно особената разпоредба на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ обаче, обезщетението за вреди от деликтите по този закон се намалява, когато пострадалият виновно е допринесъл за увреждането. Съгласно задължителните указания по приложението на тази особена разпоредба, дадени с т. 3 от ТР № 3/22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС, съдът трябва да изследва доколко такова виновно поведение на пострадалия е в причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат от незаконното действие на държавния орган и доколко го освобождава от отговорност, като ако пострадалият само е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението се намалява с оглед особеностите на всеки конкретен случай.
Както вече беше посочено по повод първия правен въпрос, при деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, съгласно ал. 2 от същата разпоредба, съдът следва да вземе предвид (наред с останалите релевантни обстоятелства) поведението на самия ищец, като страна в съответното наказателно или гражданско производство, а също и на неговия процесуален представител, както при преценката си дали е налице фактическият състав на това особено непозволено увреждане, изразяващо се в нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, така и при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, причинени му от този деликт. Също беше посочено, че извън срока, който се взема предвид при преценката дали същият е разумен, са забавянията на съответното гражданско или наказателно производство, причинени от самия ищец или от неговия процесуален представител, поради злоупотреба с права, недобросъвестно извършвани процесуалните действия, шиканиране и използване на тактики за протакане. Това е така, защото именно такова недобросъвестно процесуално поведение на ищеца, с което той умишлено е забавял развитието на производството, виновно е допринесло за общата продължителност на същото, а следователно – и за причинените му от това вреди. Когато съдът установи, че съответното производство е продължило над разумния срок за това както поради обстоятелства, за които ответникът отговаря, така и поради недобросъвестно процесуално (виновно) поведение от страна на пострадалия ищец, съгласно трайно установената съдебна практика (включително на ВКС), съдът следва – предвид конкретните обстоятелства по делото, най-напред да определи размера на справедливото обезщетение съгласно чл. 52 от ЗЗД, след това да определи какъв е размера на съпричиняването на неимуществените вреди от страна на ищеца, изразен в процентно или дробно съотношение, и с него да намали обезщетението по чл. 52 от ЗЗД. Изрично следва да се отбележи, че добросъвестното упражняване на процесуални права, което ищецът – лично или чрез процесуалния си представител, е предприел в своя защита, дори когато то е било неадекватно и безрезултатно, и обективно е довело до забавяне на производството (но не е целяло това забавяне, именно поради което е добросъвестно), не води до съпричиняване на вредоносния резултат – до виновно допринасяне за настъпването на увреждането по смисъла на чл. 5, ал. 2, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ. Както вече беше изяснено обаче, това добросъвестно процесуално поведение на ищеца, доколкото обективно е довело до забавянето на съответното производство, съгласно чл. 52 от ЗЗД, във вр. чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, следва да се вземе предвид от съда при определянето на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди – наред с всички останали, релевантни за това обстоятелства, установени по делото.
С обжалваното въззивно решение окръжният съд е разрешил и трите правни въпроса в противоречие с възприетото по-горе. При определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е обсъдил единствено процесуалното поведение на ищцата, но не и останалите установени по делото обстоятелства, релевантни за справедливия размер на обезщетението, което е в противоречие с цитираната по-горе практика (включително задължителна) на ВКС, формирана по първия въпрос. Окръжният съд е приел и че процесуалното поведение на ищцата е съпричинило процесния вредоносен резултат, без съдът да е определил размер на това съпричиняване, като в тази връзка окръжният съд е изложил и мотиви, които освен че са в противоречие с възприетото по-горе разрешение на третия правен въпрос, са и вътрешно-противоречиви. От една страна въззивният съд е приел, че това процесуално поведение на ищцата е осъществено чрез нейни действия, свързани с подаване на множество молби и жалби с неясно съдържание чрез различни органи, както и иницииране на процедури, които според съда не навеждат на извод, че са целели защита на правата на ищцата, но съображения за този извод на съда не са изложени. От друга страна, въззивният съд е приел, че ищцата не предприела процедура по чл. 248 от ГПК за изменение в частта за разноските на решението на ответния ВтОС, като е намерил, че такова искане не се съдържало и във въззивната ѝ жалба срещу това решение. Също в тази връзка са изложени съображения, че именно производството по чл. 248 от ГПК е най-бързият, логичен и законово регламентиран път за решаване на въпроса дали е била дължима от ищцата държавната такса, за която тя е била осъдена, и с решаването му не би се стигнало до издаването на изпълнителен лист за таксата. Прието е и че това поведение на ищцата, изразяващо се в бездействие, има значение за обема и интензитета на твърдяните от нея вреди, и следва да бъде съобразено при определяне на справедливото обезщетение. В тази връзка отново е посочено, че вместо да упражни добросъвестно и в срок предвидените в закона процесуални права, тя подала до различни органи многобройни и неясни молби, като този път съдът е приел, че с тях ищцата е целяла защита на свои накърнени права. На следващо място е посочено, че ищцата се е възползвала от правото си по реда на чл. 255 от ГПК, като е поискала определяне на срок при бавност, но същевременно е подала и молба до министъра на правосъдието чрез ИВСС, за констатиране на нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, за да получи обезщетение, което е наложило изпращане на делото в ИВСС, довело до допълнително забавяне на разглеждането и решаването му. Накрая, в противоречие с разрешението на втория правен въпрос, възприето от настоящата инстанция, въззивният съд е приел, че не може да определи размер на процесното обезщетение, по-нисък от предложения на ищцата в административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ, поради което ѝ е присъдил сумата 800 лв.
Предвид гореизложеното, основателни са част от касационните оплаквания и на тримата жалбоподатели по делото.
Основателни са оплакванията в касационната жалба на ищцата, че въззивният съд не е обсъдил всички доказателства и обстоятелства по делото, които са от значение за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение; по този начин окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК), което от своя страна е довело и до нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ). Основателни са и оплакванията и доводите на ищцата, че са необосновани и в нарушение на материалния закон (чл. 5, ал. 2, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ), и изводите на въззивния съд, че с процесуалното си поведение тя била съпричинила процесния вредоносен резултат.
Основателни са и оплакванията на двамата касатори-ответници ВтОС и ВтАС, че в нарушение на материалния закон (чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ) въззивният съд е приел, че не може да определи размер на процесното обезщетение, по-нисък от предложения на ищцата в административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ.
Неоснователни са обаче останалите оплаквания на жалбоподателите.
Неоснователни са касационните доводи на ищцата, че съставът на въззивния РОС, постановил обжалваното решение, не бил безпристрастен, тъй като било налице основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК за негов самоотвод поради това, че процесното гражданско дело, предвид забавеното разглеждане на което ищцата търпяла процесните неимуществени вреди, първоначално е било заведено и образувано пред РОС, като едва след самоотвода на всички съдии от този съд (включително на двама от членовете на състава, постановил обжалваното въззивно решение) – 3 месеца и 11 дни след подаването на исковата молба пред РОС, делото е било изпратено за разглеждане и е образувано като гр. дело № 636/2009 г. пред ответния ВтОС. Така соченото основание за самоотвод на въззивния съдебен състав не е налице, тъй като съгласно чл. 22, ал. 2 от ГПК, в хипотезата на чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК отвеждането става по искане на страната по делото (каквото искане ищцата не е правила във въззивното производство), като съдията, респ. – съдебният състав няма задължение да се самоотведе в тази хипотеза, още повече, че в случая горните обстоятелства се изтъкват за първи път по делото едва с касационната жалба на ищцата. Тези обстоятелства и не съставляват основание за отвод, което ясно следва и от новата ал. 2 на чл. 7 от ЗОДОВ, съгласно която, единствено когато съответният съд (с изключение на ВКС и ВАС) е ответник по иск, предявен за разглеждане пред него по реда на ЗОДОВ, той е длъжен да изпрати делото на най-близкия родово компетентен съд. Освен това, с твърденията си в исковата молба по настоящото дело ищцата изрично основава исковата си претенция по чл. 2б от ЗОДОВ срещу ответните ВтОС и ВтАС за заплащане на процесното обезщетение за неимуществени вреди, не предвид общата продължителност като цяло и забавяне на исковото производство по гр. дело № 636/2009 г. пред ответния ВтОС (като тя и не твърди самото исково производство да е забавено над разумния срок за това), а предвид забавеното разглеждане над разумния срок единствено на акцесорното производство (респ. – образуваните в тази връзка частни граждански дела), развило се по повод незаконосъобразните ѝ осъждания за заплащане на държавни такси по делото, постановени с първоинстанционното решение на ответния ВтОС и с въззивното решение на ответния ВтАС. При това положение, твърдяното и сочено като основание за отвод едва с касационата жалба на ищцата, забавяне на разглеждането на делото и от въззивния РОС – от подаването на исковата молба пред него до изпращането на делото на ответния ВтОС, е извън предмета на настоящото производство по иска по чл. 2б от ЗОДОВ, очертан с твърденията в исковата молба, респ. – и не би могло да съставлява основание за отвод на въззивния съдебен състав.
Неоснователни са и касационните оплаквания и доводи на двамата ответници, че въззивният съд неправилно е приел за установено по делото, че ищцата е претърпяла неимуществени вреди, които според ответниците са недоказани. Както вече беше изтъкнато по-горе при отговора на първия правен въпрос, в практиката си ЕСПЧ приема, че съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съдебното производството причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в държавността поради забавянето на делото. С оглед на това, настоящата инстанция намира за правилен извода на въззивния съд, че ищцата несъмнено е търпяла такива вреди от продължилия четири години процес по производството по частната ѝ жалба срещу разпореждането на ответния ВтОС за издаването на изпълнителен лист срещу нея за държавната такса. Този извод на РОС е основан и на обсъдените от него свидетелски показания по делото, въз основа на които той е приел за установено, че ищцата е изпитвала притеснения по повод образуваното против нея изпълнително дело, тревожила се е за неговия изход, изпитвала е притеснения и относно бъдещото си финансово състояние. С оглед това, въззивният съд правилно е приел, че е налице негативно въздействие върху психиката на ищцата, което се е проявявало в продължителен период от време, свързано с неизвестността от изхода на делото.
Тъй като установените по-горе нарушения на процесуалния и на материалния закон, допуснати от окръжния съд с постановяването на обжалваното въззивното решение, както и необосноваността на част от изводите в същото, не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, спорът между страните относно дължимостта и размера на процесното обезщетение следва да се разреши по същество от настоящата касационна инстанция по делото.
Предвид предмета на този спор, очертан с исковата молба и посочен по-горе, релевантните обстоятелства, установени по делото, са следните:
Ищцата по настоящото дело е била ищца и по процесното гр. дело № 636/2009 г. по описа на ответния ВтОС, по което тя е водила искове по чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД. С решение № 218/11.11.2010 г. ответният ВтОС е отхвърлил исковете, като е осъдил ищцата да заплати по негова сметка държавна такса в размер 3 000 лв., както и 5 лв. за издаване на изпълнителен лист, въпреки че с предходно свое разпореждане от 06.07.2009 г. я е освободил на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК от заплащането на такси и разноски за производството.
На 06.12.2010 г. ищцата лично е подала по пощата въззивна жалба, заведена с вх. № 12521/08.12.2010 г., с която е обжалвала изцяло първоинстанционното решение, като в края на жалбата изрично е изтъкнала, че е освободена от такси и разноски по делото, както и че това „не кореспондира с търсените“ от нея такси и разноски. С разпореждане от 08.12.2010 г. ответният ВтОС, като е констатирал, че въззивната жалба е подадена в срок и е посочил, че ищцата е освободена от такса на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, е разпоредил препис от жалбата да се връчи на насрещната страна. По образуваното на 27.12.2010 г. пред ответния ВтАС, въззивно гр. дело № 647/2010 г. е проведено едно открито съдебно заседание на 16.02.2011 г. и е постановено решение № 52/08.03.2011 г., с което изцяло е потвърдено първоинстанционното решение и ищцата е осъдена да заплати по сметка и на въззивния съд държавна такса в размер 1 500 лв.
На 20.04.2011 г. ищцата е подала молба до ответния ВтАС, в която е изтъкнала, че въпреки, че първоинстанционният съд ѝ е предоставил правна помощ под формата на процесуално представителство, тя сама е писала въззивната си жалба, като до датата на подаване на молбата назначеният ѝ процесуален представител не е подал и касационна жалба, поради което е поискала съдът да ѝ предостави ефективна правна помощ за изготвяне на касационната жалба, както и да продължи срока за касационно обжалване. С определение от 21.04.2011 г. ответният ВтАС, след като е констатирал, че молбата е подадена след изтичането на срока за касационно обжалване, е оставил без уважение искането за неговото продължаване и е указал на ищцата, че по искането ѝ за замяна на назначения ѝ по реда на ЗПП процесуален представител ще се произнесе при постъпване на молба по чл. 64, ал. 2 от ГПК от ищцата за възстановяване на срока за касационно обжалване. На 15.05.2011 г. ищцата е подала по пощата такава молба, заведена с вх. № 2073/17.05.2011 г., в която отново е изтъкнала, че назначеният ѝ процесуален представител не ѝ оказва съдействие. С определение от 18.05.2011 г. ответният ВтАС е оставил без движение молбата по чл. 64, ал. 2 от ГПК и е указал на ищцата да представи касационна жалба. Тези указания са били изпълнени от ищцата, която лично е подала касационна жалба с вх. № 2317/03.06.2011 г., с която е обжалвала въззивното решение изцяло, като изрично е изтъкнала, че е осъдена да заплати разноски и такси по делото, по което е освободена от това. На 22.06.2011 г. съдът е разгледал в открито съдебно заседание молбата на ищцата по чл. 64, ал. 2 от ГПК и с определение от 22.06.2011 г. я е уважил, като е възстановил срока за касационно обжалване, а също е разпоредил да се направи искане до адвокатската колегия за определяне на друг адвокат, който да осъществи предоставената правна помощ на ищцата. В мотивите към това определение ответният ВтАС е приел, че както в първоинстанцинното, така и във въззивното производство на ищцата не е била осигурена по реда на ЗПП ефективна правна помощ; че ищцата не е в състояние да изготви сама касационната си жалба и изложение към нея за допускане на касационното обжалване, което изисква правни знания и познаване на съдебната практика; предвид което съдът е приел, че пред ищцата е имало непредвидени обстоятелства, които тя не е била в състояние да преодолее и пропускането на срока за касационно обжалване е станало по уважителни причини. С определение от 27.06.2011 г. ВтАС е назначил новия процесуален представител на ищцата и му е дал указания да отстрани нередовностите на касационната ѝ жалба. Последният е подал от името на ищцата изцяло нова касационна жалба, заведена с вх. № 2952/08.07.2011 г., с която въззивното решение е обжалвано изцяло. С разпореждане от 11.07.2011 г. на съдията-докладчик от ВтАС на ищцата са дадени указания да приподпише тази касационна жалба и да внесе 30 лв. държавна такса в седмичен срок. Ищцата е подала лично писмен отговор с вх. № 3248/29.07.2011 г. към който е приложила и нова „касационна жалба“, в които отново е изтъкнала, че не дължи никакви такси по делото, като в отговора изрично е подчертала следното: „Абсолютно недопустимо е ищецът, освободен от такси и разноски, да бъде осъден да ги заплати на съда, ако искът му бъде отхвърлен“. След окончателното администриране на касационната жалба, на 14.09.2011 г. е образувано гр. дело № 1287/2011 г. по описа на III-то гр. отд. на ВКС, по което е постановено определение № 321/02.03.2012 г., с което не е допуснато касационното обжалване на въззивното решение.
На 07.03.2012 г. ответният ВтАС е постановил разпореждане за издаване, въз основа на влязлото в сила въззивно решение, на изпълнителен лист срещу ищцата за държавната такса в размер 1 500 лв. и такъв е бил издаден на 08.03.2012 г. На 13.03.2012 г. срещу ищцата е издаден и изпълнителен лист въз основа на първоинстанционното решение – за държавните такси в размер 3 000 лв. и 5 лв. На 11.02.2013 г. ищцата лично е подала по пощата частна жалба, заведена с вх. № 1536/12.02.2013 г. при ответния ВтОС, в която е посочила, че обжалва неговото разпореждане от 13.03.2012 г. за издаване на изпълнителния лист. Също на 11.02.2013 г. ищцата лично е подала по пощата и частна жалба, заведена с вх. № 719/12.02.2013 г. при ответния ВтАС, в която е посочила, че обжалва и неговото разпореждане от 07.03.2012 г. (погрешно е посочена датата 13.03.2012 г.) за издаване на другия изпълнителен лист.
С определение от 25.03.2013 г. по възз. гр. д. № 647/2010 г. ответният ВтАС е върнал частната жалба с вх. № 719/12.02.2013 г., като просрочена. Срещу това определение ищцата лично е подала частна жалба с вх. № 1896/17.04.2013 г. и след нейното администриране, на 12.11.2013 г. е образувано ч. гр. дело № 6986/2013 г. по описа на II-ро гр. отд. на ВКС, по което е постановено определение № 415/06.12.2013 г., с което е установено, че частната жалба с вх. № 719/12.02.2013 г. е подадена в срок и е отменено определението от 25.03.2013 г. на ответния ВтАС за връщането ѝ, като делото му е върнато за администрирането ѝ. След като последното е направено, делото отново е изпратено във ВКС, където на 24.03.2014 г. е образувано ч. гр. дело № 1821/2014 г. по описа на IV-то гр. отд. на ВКС, по което е постановено определение № 245/27.03.2014 г., в което е прието, че частната жалба с вх. № 719/12.02.2013 г. съдържа оплаквания срещу осъждането на ищцата за държавна такса по чл. 77 от ГПК, поради което тя е насочена не срещу разпореждането за издаване на изпълнителен лист, а срещу въззивното решение в частта за разноските и по правното си естество съставлява молба за изменение на това решение в частта за разноските. Прието е и че частната жалба е подадена в срока за обжалване на разпореждането за издаване на изпълнителен лист, но с нея е подновено искането в касационната жалба да бъде отменено цялото въззивно решение. Прието е и че като молба за изменение на това решение в частта за разноските, касационната жалба не е била редовна, тъй като не са конкретизирани оплакванията срещу тази част на въззивното решение, но нередовността е отстранена с подаването на частната жалба с вх. № 719/12.02.2013 г., тъй като срок за отстраняване на нередовностите не е определян. По тези съображения ВКС е изпратил по компетентност на ответния ВтАС частната жалба с вх. № 719/12.02.2013 г., с указания тя да бъде разгледана по същество от него като подадена в срок молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските – присъдената държавна такса в размер 1 500 лв. В изпълнение на тези указания ответният ВтАС е постановил определение № 196/12.06.2014 г. по възз. гр. д. № 647/2010 г., с което е отменил постановеното по същото дело от него въззивно решение № 52/08.03.2011 г. в частта, с която ищцата е осъдена да заплати по негова сметка държавната такса в размер 1 500 лв., и е обезсилил издадения по разпореждането от 07.03.2012 г. изпълнителен лист. В мотивите към това определение, ответният ВтАС е приел, че след като ищцата е била освободена от заплащането на такси и разноски по производството, на нея не може да бъде вменено задължение да заплаща държавната такса, поради което неправилно е била осъдена да заплати същата в размер 1 500 лв. Препис от определението е връчен на ищцата на 20.06.2014 г. и е същото е влязло в сила на 28.06.2014 г.
Другата подадена от ищцата частна жалба с вх. № 1536/12.02.2013 г. срещу разпореждането от 13.03.2012 г. на ответния ВтОС за издаването на изпълнителния лист за държавните такси от 3 000 лв. и 5 лв., присъдени с първоинстанционното решение, с разпореждане на съда от 12.12.2013 г. е била оставена без движение, с указания към назначения процесуален представител на ищцата за изготвяне на „изложение за допустимост на касационното обжалване“. Не се установява това разпореждане да е било съобщено на ищцата или на назначения ѝ процесуален представител, както и да са предприемани други процесуални действия по администрирането на тази частна жалба, до 21.11.2016 г., когато ищцата лично е подала в ответния ВтАС молба по чл. 255 от ГПК за определяне на срок при бавност. По повод тази молба, с разпореждане от 22.11.2016 г. делото е изискано от ответния ВтОС, който с писмо от 29.11.2016 г. е отговорил, че на 17.11.2016 г. делото е изпратено на Инспектората към ВСС. Оттам делото е върнато на ответния ВтОС на 23.12.2016 г., който на 28.12.2016 г. го е изпратил на ответния ВтАС, като с разпореждане на последния от 10.01.2017 г. делото отново е върнато на ответния ВтОС за администриране на частната жалба с вх. 1536/12.02.2013 г. След администрирането ѝ, на 10.02.2017 г. е образувано ч. възз. гр. дело № 66/2017 г. пред ответния ВтАС, който е постановил определение № 57/14.02.2017 г., с което е отменил разпореждането от 13.03.2012 г. за издаването на изпълнителния лист в полза на ответния ВтОС срещу ищцата за държавните такси от 3 000 лв. и от 5 лв., присъдени с първоинстанционното решение № 218/11.11.2010 г. по гр. дело № 636/2009 г. на ответния ВтОС, и е обезсилил и този изпълнителен лист. В мотивите и към това определение, ответният ВтАС е приел, че след като ищцата е била освободена от заплащането на такси и разноски по производството, тя не може да бъде осъдена да ги внесе, а те остават за сметка на съда.
От показанията на двамата разпитани по делото свидетели, настоящият съдебен състав приема за установено, че ищцата е била много разстроена и отчаяна, след като е разбрала за осъждането ѝ да заплати държавните такси, тъй като е считала, че не ги дължи, като е считала и че „никой няма да я чуе“ и след всяко забавяне и отказ ставала все по-умълчана, говорела, че не дължи тези пари и не знае как ще се оправи.
При така установените обстоятелства по делото, при преценката по критериите, посочени в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, настоящият съдебен състав намира следното:
Процесното производство, развило се по повод отмяната на незаконосъобразното осъждане на ищцата с първоинстанционното и с въззивното решение да заплати държавни такси за воденото от нея исково производство, по своята процесуалноправна същност е такова по чл. 248 от ГПК. Ищцата не е подала самостоятелни молби по чл. 248 от ГПК, но както с въззивната си жалба с вх. № 12521/08.12.2010 г., така и с касационната си жалба с вх. № 2317/03.06.2011 г., с които е обжалвала изцяло съдебните решения и е искала тяхната отмяна, достатъчно ясно е възразила конкретно срещу осъждането ѝ за заплащане на тези такси по сметка на съда, изтъквайки, че е освободена от това задължение по делото. Поради това, тези жалби съдържат искания, които макар и да не са ясно, самостоятелно и надлежно заявени от ищцата, са такива по чл. 248 от ГПК – за изменение на първоинстанционното и на въззивното решение в частта им за разноските, и конкретно – за отмяна на осъждането ѝ за държавна такса, компетентен да се произнесе по които искания е съдът, постановил съответното решение. В тази връзка следва да се отбележи, че служебно задължение на съда е както да извърши правна квалификация на исканията на страните и да приложи съответния съдопроизводствен ред за тяхното разглеждане, така и да следи за надлежното извършване на процесуалните им действия и да им даде указания за отстраняване на нередовностите – чл. 101 от ГПК. По тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че началото на процесното производство по чл. 248 от ГПК е поставено на 06.12.2010 г., когато ищцата е подала по пощата въззивната жалба с вх. № 12521/08.12.2010 г. Производството е приключило като цяло с постановяването на необжалваемото определение № 57/14.02.2017 г. по ч. възз. гр. дело № 66/2017 г. на ответния ВтАС, с което, макар то да не е постановено по реда на чл. 248 от ГПК, е постановен целеният от ищцата резултат – обезсилен е изпълнителният лист за осъждането ѝ за държавните такси с първоинстанционното решение. При това положение, общата продължителност на цялото процесно производство е 6 години 2 месеца и 8 дни. Продължителността на производството, само в частта му за отмяната на осъждането на ищцата за държавна такса с въззивното решение, е 3 години и 25 дни (от подаването на касационната жалба с вх. № 2317/03.06.2011 г. до влизането в сила на 28.06.2014 г. на постановеното по реда на чл. 248 от ГПК, определение № 196/12.06.2014 г. по възз. гр. д. № 647/2010 г. на ответния ВтАС).
Фактическата сложност на производството е минимална, тъй като релевантните в случая обстоятелства са само две – освобождаването на ищцата от първоинстанционния съд, на основание чл. 83, ал. от ГПК, от внасянето на такси и разноски за исковото производство, и осъждането ѝ да заплати държавните такси по делото както с първоинстанционното, така и с въззивното решение. Минимална е сложността на производството и от материалноправна гледна точка, тъй като относно извода, до който е достигнал ответният ВтАС в своите определения № 196/12.06.2014 г. и № 57/14.02.2017 г., – че след като е освободена от заплащането на държавни такси за производството ищцата неправилно е осъдена да заплати такива, е налице дългогодишна, трайно установена и неизменна съдебна практика, включително на ВКС. Поначало процесното производство по чл. 248 от ГПК не е следвало да се отличава с правна сложност и от процесуална гледна точка, тъй като предмет на същото в случая е публичноправното фискално правоотношение между съда и едната от страните в исковото производство (ищцата) – относно дължимостта на държавни такси по делото, поради което в акцесорното производство по чл. 248 от ГПК не е следвало да участва насрещната страна в исковото производство (ответникът), а единствено – по молба на ищцата по чл. 248 от ГПК, в закрито заседание съдът е следвало да измени решението си в частта за разноските, като отмени осъждането ѝ за държавната такса.
Както стана ясно от изложеното по-горе обаче, в случая развитието на производството се е усложнило изключително много и се е забавило общо 6 години 2 месеца и 8 дни (респ. 3 години и 25 дни – в едната си част) – без съмнение – далеч над разумния срок за това по смисъла на чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, както поради ненадлежно предприетите от страна на ищцата процесуални действия за защита срещу това осъждане, така и поради ненадлежно осъществените правомощия от страна на ответните ВтОС и ВтАС служебно да дадат своевременни и надлежни указания на ищцата за отстраняване на нередовностите, а именно:
Нито назначеният от съда по реда на ЗПП процесуален представител на ищцата, нито самата ищца са подали самостоятелни (отделно от въззивната и касационната жалба) молби по чл. 248 от ГПК с надлежно формулирани искания за изменение на първоинстанционното и на въззивното решение в частта за осъждането ѝ за държавните такси. Също поради неефективността на предоставената ѝ правна помощ, ищцата е предприела по-активни и по-адекватни (предвид вече достигнатия етап на производството) процесуални действия в своя защита срещу това осъждане – подаването на частните жалби с вх. № 1536/12.02.2013 г. и с вх. № 719/12.02.2013 г., едва след като срещу нея са били издадени изпълнителните листове и са предприети действия по принудително изпълнение. Макар процесуалните действия от страна на ищцата да са били нередовни и неефективни, и обективно да са довели до забавянето на развитието на производството, то никое от тях не е целяло това забавяне, поради което те не са недобросъвестно предприети; респ. – с процесуалното си поведение по делото ищцата не е допринесла виновно за увреждането си по смисъла на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, поради което възраженията на ответниците за съпричиняване от нейна страна на процесните неимуществени вреди, са неоснователни, предвид и изясненото по-горе при отговора на третия правен въпрос.
Както ответният ВтОС, така и ответният ВтАС не са забелязали съдържащите се във въззивната и в касационната жалба на ищцата нейни възражения (оплаквания, доводи) срещу незаконосъобразното ѝ осъждане с решенията им за държавните такси по делото и не са ѝ дали своевременно указания за надлежно сезиране по реда на чл. 248 от ГПК – още при подаването на жалбите. Нещо повече – въпреки съдържанието на въззивната жалба, ответният ВтАС на свой ред е постановил осъждане на ищцата за държавна такса, като е отменил по реда на чл. 248 от ГПК тази част от постановеното от него въззивно решение, едва след изричните указания, дадени му с определение № 245/27.03.2014 г. по ч. гр. дело № 1821/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Както стана ясно, ответният ВтОС изобщо не е постановил по делото определение по реда на чл. 248 от ГПК. До забавянето на производството се е стигнало и поради това, че макар да е бил надлежно сезиран от ищцата за неефективността на предоставената ѝ правна помощ по делото, ответният ВтАС е заменил назначения ѝ процесуален представител, едва след като ѝ е дал указания сама да изготви молбата за възстановяване на пропуснатия срок за касационно обжалване, както и касационна жалба, като след това отново ѝ е дал указания за внасяне на държавна такса по касационната жалба, въпреки освобождаването ѝ на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК. Забавяне е допуснато от ответния ВтАС и при администрирането на подадената от ищцата частна жалба с вх. № 719/12.02.2013 г. – същата е администрирана, едва след отмяната от ВКС на неправилното му определение за връщането ѝ като просрочена. Ответният ВтОС в продължение на четири години не е предприел никакви съдопроизводствени действия по администрирането на другата подадена от ищцата частна жалба с вх. № 1536/12.02.2013 г. – същата е администрирана, едва след като това му е указано от ответния ВтАС по повод подадената от ищцата молба по чл. 255 от ГПК за определяне на срок при бавност.
Както вече беше посочено, по настоящото дело по несъмнен начин е установено, че ищцата е търпяла в един продължителен период от време, обичайните в подобни случаи неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения за развитието и изхода на процесното производство, накърняване на чувството ѝ за справедливост и на доверието ѝ в правораздаването поради неразумното забавяне на делото. Конкретните ѝ негативни емоционално-психически изживявания са установени и със свидетелските показания по делото – тя е била много разстроена и отчаяна, след като е разбрала за осъждането ѝ да заплати държавните такси, тъй като е считала, че не ги дължи, като е считала и че „никой няма да я чуе“ и след всяко забавяне и отказ ставала все по-умълчана, говорела, че не дължи тези пари и не знае как ще се оправи, т.е. – изпитвала е и финансови притеснения. Също видно от доказателствата по делото, ищцата е претърпяла тези неимуществени вреди, като пряко следствие както от неразумната продължителност на производството по отмяната на осъждането ѝ за държавните такси, така и от незаконосъобразността на това ѝ осъждане. Както беше разяснено обаче при разрешаването на първия правен въпрос по делото, при иска по чл. 2б от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат всички преки и непосредствени вреди, причинени от неразумната продължителност на съдебното производство, но не и вредите от неправилни или недопустими съдебни актове. Т.е. – в случая на ищцата не се следва обезщетение за негативните ѝ емоционално-психически изживявания вследствие на неправилното ѝ осъждане за държавните такси с първоинстанционното и с въззивното решение, а тя следва да бъде обезщетена от ответните ВтОС и ВтАС, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, само за продължилите повече от 6 години и 2 два месеца и задълбочили се вследствие на тази неразумна продължителност на процесното производство, притеснения за неговото развитие и за евентуален неблагоприятен изход от него, респ. – за накърняването на чувството ѝ за справедливост и на доверието ѝ в правораздаването в течение на този продължителен период от време.
Предвид всички установени по делото и посочени по-горе обстоятелства, както и предвид социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната през периода на процесното увреждане, настоящият съдебен състав намира за справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2б от ЗОДОВ и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, което би репарирало процесните неимуществени вреди, търпяни от ищцата (доколкото те могат да се оценят в пари и да се овъзмездят с парично обезщетение, което да е достатъчно по размер и същевременно да не води до неоснователно обогатяване – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост), сумата от 1 000 лв. При определянето на този размер, съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответните ВтОС и ВтАС има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. При определянето на размера на обезщетението, съдът взема предвид и обстоятелството, че то е признато до размер 800 лв. в рамките на административното производство по гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ от страна на държавата, чиито процесуални субституенти в настоящото производство по чл. 2б от ЗОДОВ са ответните ВтОС и ВтАС, като именно с оглед всичко гореизложено, намира че този признат от ответната страна размер е занижен и недостатъчен да репарира в пълна степен ищцата.
Съгласно чл. 86, ал. 1, изр. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД и с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, процесното обезщетение в размер 1 000 лв. се дължи на ищцата ведно с претендираната от нея законна лихва върху него, считано от 02.03.2017 г. (датата на подаването на заявлението ѝ за обезщетяване по реда на гл. ІІІ-„а“ от ЗСВ) до окончателното му изплащане. Предвид установените по делото обстоятелства, че процесните неимуществени вреди са причинени на ищцата от ответните ВтОС и ВтАС, съгласно чл. 53 от ЗЗД, във вр. с § 1 от ПЗР на ЗОДОВ, те отговорят солидарно спрямо ищцата за заплащането на обезщетението ведно с посочената законна лихва върху него (същото разпорежда и новата ал. 2 на чл. 4 от ЗОДОВ).
По изложените съображения, съгласно чл. 293, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, обжалваното въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск по чл. 2б от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до сумата 1 000 лв., като вместо това бъде постановено уважаване на иска за тази разлика от 200 лв. ведно със законната лихва върху нея съобразно горепосоченото. Обжалваното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в останалата част, постановена по съществото на материалноправния спор по делото, с която искът по чл. 2б от ЗОДОВ е уважен за сумата 800 лв. ведно със законната лихва върху нея и е отхвърлен за разликата над сумата 1 000 лв. до пълния му предявен размер от 10 000 лв.
Промяната на крайния резултат по материалноправния спор по делото не налага отмяна на обжалваното въззивно решение в частта му относно разноските, тъй като присъдените такива в полза на ответния ВтАС – от по 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение за първата и за въззивната инстанция, са в минималния размер по чл. 25, ал. 1 от НЗПП, т.е. – в съответствие с чл. 78, ал. 8 от ГПК, приложима в случая съгласно § 1 от ПЗР на ЗОДОВ (същото разпорежда и новата ал. 4 на чл. 10 от ЗОДОВ), поради което въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила и в тази част. Предвид изхода на делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1 от ЗОДОВ ответниците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата, и претендираните и направени от нея, пътни разноски за явяването ѝ пред касационната съдебни инстанция – в размер 34 лв. Пред настоящата инстанция ответниците не са претендирали присъждане на разноски.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 409/19.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2018 г. на Русенския окръжен съд, в частта, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ е отхвърлен за разликата над сумата 800 лв. до сумата 1 000 лв.; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА, на основание чл. 2б от ЗОДОВ, Великотърновския окръжен съд и Великотърновския апелативен съд да заплатят солидарно на П. М. Ц. още и сумата 200 лв. (двеста лева; горната разлика) – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.03.2017 г. до окончателното плащане.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 409/19.10.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 422/2018 г. на Русенския окръжен съд, в останалата част.
ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 1 от ЗОДОВ, Великотърновския окръжен съд и Великотърновския апелативен съд да заплатят на П. М. Ц. сумата 34 лв. (тридесет и четири лева) – разноски за касационното производство по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: