2 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 60337 гр. София, 29.10. 2021 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ МАРИЯ ХРИСТОВА като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, частно гр. дело № 3912 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на ищеца по делото В. Д. Д. срещу определение № 1386/23.07.2021 г., постановено по ч. в. гр. дело № 6327/2021 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно определение е потвърдено първоинстанционното определение № 20060885/08.03.2021 г. по гр. дело № 1811/2021 г. на Софийския районен съд (СРС), с което е прекратено производство пред последния и делото е изпратено за разглеждане по подсъдност на Варненския районен съд (ВРС). Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на последното, като се излагат съображения, че въззивният съд нарушил процесуалните правила за местната подсъдност, както и правото на касатора-ищец на ефективен достъп до правосъдие, гарантирано от чл. 6 от ЕКПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване от страна на жалбоподателя В. Д. е формулиран процесуалноправен въпрос относно съотношението между разпоредбите на чл. 105, чл. 108, ал. 2 и чл. 114 от ГПК като обща към специална норма и критериите, по които се определя това съотношение. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, като излага съображения, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; в тази връзка поддържа и че на въпроса са дадени различни, противоречащи си разрешения – с обжалваното въззивно определение и с влязлото в сила определение № 14493/12.11.2020 г. по ч. в. гр. дело № 9848/2020 г. на друг състав на СГС. Ответниците по делото Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) и Д. Д. Д. в отговорите си на частната касационна жалба излагат становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата. С исковата си молба по делото касаторът-ищец В. Д. е предявил пред СРС обективно и субективно съединени осъдителни искове както следва: 1) срещу НЗОК – главен иск по чл. 213, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 25 925 лв., претендирана като обезщетение за недопускане до работа на длъжността „контрольор“ в отдел „Договаряне и контрол на болничната помощ“ при РЗОК-Варна през периода 01.12.2017 г. - 13.01.2021 г.; 2) срещу НЗОК и Д. Д. Д. (директор на РЗОК-Варна) – евентуални искове по чл. 12, във вр. с чл. 49 и чл. 45 от ЗЗД и с чл. 357 от КТ за заплащане солидарно на същата сума 25 925 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи – неполучени трудови възнаграждения през същия период 01.12.2017 г. - 13.01.2021 г., и на сумата 5 100 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди, всички причинени от недобросъвестно водене на преговори за сключване на трудов договор за посочената длъжност „контрольор“ при РЗОК-Варна; 3) срещу НЗОК – също при условията на евентуалност – ако съдът приеме, че не е налице солидарност – същите искове за обезщетения за имуществени и неимуществени вреди за сумите съответно 25 925 лв. и 5 100 лв.; процесните суми са претендирани ведно със законната лихва върху тях, считано от 13.01.2021 г. до окончателното плащане. В мотивите към постановеното от него определение № 20060885/08.03.2021 г. първоинстанционният СРС е намерил за основателен отвода за неподсъдност на ответната НЗОК, като е приел, че така предявените искове са подсъдни на ВРС съгласно чл. 108, ал. 2 от ГПК, тъй като ответната НЗОК е държавно учреждение и спорното правоотношение е възникнало в района на [населено място], където се е намирало и мястото на работа на ищеца. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е изложил следните решаващи съображения: В отклонение от общата местна подсъдност, уредена в чл. 105 и чл. 108 от ГПК, разпоредбата на чл. 114 от ГПК предвижда изборна местна подсъдност в полза на работника, който може да предяви иск срещу работодателя си и по мястото, където обичайно полага своя труд; от това право може да се възползва само ищецът по трудов спор, но не и ответната страна. В случая ищецът твърди, че мястото на полагане на труд е РЗОК-Варна, но не желае да се ползва от тази местна подсъдност, поради което приложима е общата подсъдност по чл. 105 и чл. 108 от ГПК, при съобразяване на качеството на държавно учреждение на ответната НЗОК. С оглед на това СГС също е приел, че приложимо е правилото на чл. 108, ал. 2, изр. 1 от ГПК – по мястото на възникване на спорното правоотношение, като ищецът и сам признава, че то е възникнало в [населено място]. Въззивният съд е намерил за неоснователно позоваването от страна на жалбоподателя-ищец на нормата на чл. 105 от ГПК, по съображения, че разпоредбата на чл. 108, ал. 2 от ГПК е специална спрямо нея и я дерогира. Приел е също, че с възражението си за неподсъдност ответникът не отменя изборната местна подсъдност по чл. 114 от ГПК, тъй като в случая тя съвпада с тази по чл. 108, ал. 2 от ГПК, а щом ищецът сам е избрал да не се възползва от нея, прилага се общата местна подсъдност, като когато ответник е държавно учреждение, съгласно чл. 119, ал. 3 от ГПК съдът и служебно следи за нея. СГС е посочил и че разпоредбата на чл. 108, ал. 2 от ГПК не предвижда изключение когато ответното държавно учреждение е и работодател, като нормата е процесуална и не подлежи на разширително тълкуване. Настоящият състав на ВКС намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, формулираният от страна на касатора процесуалноправен въпрос (относно съотношението между разпоредбите на чл. 105, чл. 108, ал. 2 и чл. 114 от ГПК като обща към специална норма и критериите, по които се определя това съотношение) несъмнено е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е от значение за решаването на процесуалноправния спор относно местната подсъдност на делото, т.е. – налице е общият критерий по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице соченото от касатора противоречиво разрешаване на въпроса – с обжалваното определение и с влязлото в сила определение № 14493/12.11.2020 г. по ч. в. гр. дело № 9848/2020 г. на друг състав на СГС, тъй като в мотивите към последното не е обсъждано приложението на разпоредбата на чл. 108, ал. 2 от ГПК. Налице е обаче допълнителното основание за да допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, тъй като по формулирания от касатора процесуалноправен въпрос не се установява практика на ВКС, и тъй като формирането на такава практика по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК по този въпрос би допринесло за правилното тълкуване и прилагане на визираните в него разпоредби от процесуалния закон от съдилищата в подобни случаи, което от своя страна би допринесло за разглеждането на делата, по които такъв въпрос се поставя, според точния смисъл на закона, респ. би допринесло и за развитието на правото (в този смисъл е и т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). По поставения процесуалноправен въпрос съдът намира следното: Разпоредбата на чл. 105 от ГПК установява общата местна подсъдност на гражданските дела, а именно – искът се предявява пред съда, в района на който е постоянният адрес на ответника – физическо лице, респ. – седалището на ответника – юридическо лице. Всички останали разпоредби в ГПК или в друг нормативен акт, които установяват местна подсъдност, различна от тази по чл. 105 от ГПК, са специални по отношение на нея и поначало я дерогират, но законодателят установява различни критерии за това. Такава специална разпоредба е и тази на чл. 108, ал. 2, изр. 1, предл. 2 от ГПК, съгласно която, когато ответникът – юридическо лице е държавно учреждение, искът срещу него се предявява пред съда, в чийто район е възникнало правоотношението, от което произтича спорът. Съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 3 от ГПК, за спазването на тази специална (особена) местна подсъдност по чл. 108, ал. 2 от ГПК, освен по възражение на ответника, първоинстанционният съд следи и служебно, като той може да повдигне въпроса за това до приключване на първото по делото заседание (доказателства за местовъзникването на спорното правоотношение могат да бъдат събрани и след това). Поради това, ако с иска е бил сезиран съдът по седалището на ответното държавно учреждение и ако до приключване на първото по делото заседание се повдигне въпросът за местната подсъдност на делото и се установи, че спорното правоотношение между страните е възникнало в друг съдебен район, съдът е задължен да спази особената местна подсъдност по чл. 108, ал. 2, изр. 1 от ГПК и служебно следва да изпрати делото на компетентния съд – чл. 118, ал. 2, във вр. с чл. 119, ал. 3 от ГПК (в този смисъл е и решение № 81/12.06.2020 г. по гр. д. № 4483/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС). Само ако крайният процесуален срок по чл. 119, ал. 3 от ГПК (приключването на първото по делото заседание) бъде пропуснат или ако седалището на ответното държавно учреждение и местовъзникването на спорното правоотношение са в същия съдебен район, разглеждането на делото продължава пред сезирания съд. Разпоредбата на чл. 114 от ГПК, установяваща възможността за избор за икономически по-слабата страна по трудовия спор, а именно – за ищеца-работник/служител – да предяви иска срещу работодателя си и пред съда, в чийто район е мястото, където ищецът обичайно полага своя труд, е специална както по отношение на чл. 105 от ГПК, така и по отношение на чл. 118, ал. 2 от ГПК, поради което ги дерогира. От тази изборна местна подсъдност по чл. 114 от ГПК ищецът-работник/служител може да се възползва единствено ако предяви иска си пред съда по мястото на обичайното полагане на своя труд, и само когато то е различно от седалището на работодателя му, респ. – от местовъзникването на спорното трудово правоотношение ако работодателят му е държавно учреждение, тъй като именно това (обичайното местополагане на труда) е териториалната привръзка (критерият), посочен в разпоредбата на чл. 114 от ГПК, за да намери тя приложение. Ако по делото се установи, че тази специална териториална привръзка не е налице (т.е. обичайното местополагане на труда не е в друг съдебен район, различен от този по седалището на работодателя, респ. – от местовъзникването на спорното трудово правоотношение), разпоредбата на чл. 114 от ГПК е неприложима и при своевременно направено възражение от ответника, респ. – служебно повдигане на въпроса от съда, следва да се приложат съответно – общата разпоредба на чл. 105 от ГПК, респ. – специалната по отношение на нея разпоредба на чл. 108, ал. 2 от ГПК. Дори и специалната териториална привръзка по чл. 114 от ГПК обективно да е налице, ако ищецът-работник/служител не се възползва от възможността си за избор, предоставена му с тази разпоредба, а предяви иска си по седалището на ответното държавно учреждение – негов работодател, съгласно разпоредбите на чл. 119, ал. 3, чл. 108, ал. 2 и чл. 118, ал. 2 от ГПК – съобразно изложеното по-горе, и в този случай сезираният съд служебно следва да изпрати делото на съда по местовъзникването на спорното трудово правоотношение, ако то е в съдебен район, различен от този по седалището на държавното учреждение – работодател. При така възприетото разрешение на процесуалноправния въпрос, частната касационна жалба е неоснователна. Макар и с недотам прецизни мотиви, като краен резултат, въззивният съд правилно е потвърдил определението на СРС, с което делото е изпратено по подсъдност на ВРС. В случая изборната местна подсъдност по чл. 114 от ГПК е неприложима, тъй като според твърденията на самия касатор в исковата му молба и в частните му жалби, мястото, където той обичайно полага своя труд, и в което е възникнало спорното трудово правоотношение, е едно и също – [населено място], а исковете му са предявени по седалището на ответната НЗОК – пред СРС, който е упражнил правомощията си по чл. 118, ал. 2, във вр. с чл. 119, ал. 3 и с чл. 108, ал. 2 и от ГПК, изпращайки делото на компетентния да го разгледа ВРС. При това положение, оплакванията и доводите на жалбоподателя, че въззивният съд нарушил процесуалните правила за местната подсъдност, са напълно несъстоятелни. Неоснователни са и съображенията му за нарушаване на правото му на ефективен достъп до правосъдие, гарантирано от чл. 6 от ЕКПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС. Както правилно е приел и въззивният съд в обжалваното определение, ЕКПЧОС и общностното право не установяват правила за местната подсъдност, а държавите разполагат с процесуалната автономия със своето вътрешно законодателство да осигурят ефективна съдебна защита на правата на страните. Самият касатор не излага никакви конкретни твърдения и доводи относно това, по какъв начин би било нарушено правото му на ефективен достъп до правосъдие при разглеждането на делото от местнокомпетентния ВРС, в сравнение с това, ако то беше било разгледано от СРС, пред който той е предявил исковете си, но който не е компетентен да ги разгледа съобразно гореизложеното; още повече, че както ищецът, така и неговият процесуален пълномощник по делото са с адреси в [населено място]. Следва да се отбележи и че гарантираното от чл. 6 от ЕКПЧОС и чл. 47 от ХОПЕС, право на ефективен достъп до правосъдие не включва възможност за страната по делото тя сама да избира съда, пред който то да бъде разгледано, освен ако законът (правилата за подсъдността) изрично не му предоставят такава възможност за избор, като следва да се налице и съответните нормативно установени предпоставки за това. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че обжалваното въззивно определение е валидно и процесуално допустимо, а по гореизложените съображения – и правилно, поради което следва да се остави в сила. Независимо от изхода на настоящото частно касационно производство (респ. – на процесуалноправния спор между страните относно местната подсъдност на делото), настоящата инстанция не следва да се произнася по претенцията за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, своевременно направена от ответната НЗОК с отговора на частната касационна жалба. Това е така, защото настоящото определение не съставлява акт, с който приключва делото в съответната инстанция, по смисъла на чл. 81 от ГПК. Разглеждането на делото продължава пред ВРС (съгласно изложеното по-горе), който е компетентен да се произнесе и по тази претенция за разноски – с решението си – съобразно изхода на материалноправния спор по делото (респ. – с евентуално свое определение за прекратяване на същото). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 1386/23.07.2021 г., постановено по ч. в. гр. дело № 6327/2021 г. на Софийския градски съд. ОСТАВЯ В СИЛА същото определение № 1386/23.07.2021 г., постановено по ч. в. гр. дело № 6327/2021 г. на Софийския градски съд. Разноски не се присъждат. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: