1 Р Е Ш Е Н И Е № 351 гр.София, 12 септември 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1045/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Софийската апелативна прокуратура срещу решение № 68 от 03 април 2013 година на Софийския апелативен съд, НО, 5-ти състав, по внохд № 1247/2012 година, с което е потвърдена присъда от 07 ноември 2012 година на Окръжен съд – гр.Монтана, постановена по нохд № 55/2012 година по описа на този съд. При формално заявено в протеста допуснато от предходните съдебни инстанции нарушение на материалния закон, от съдържанието му следва изводът за оспорване от страна на обвинителната власт на дейността им по анализ и оценка на доказателствата по делото, като допуснатите в рамките на тази дейност съществени нарушения, са довели до ненадлежни изводи по фактите и базирани на тях неправилни изводи по правото при оправдаване на подсъдимите по повдигнатите им обвинения. А това ангажира отменителните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Претендира се отмяна на решението на въззивния съд и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа подадения протест при релевираните в него основания за отмяна и изложени в тяхна подкрепа доводи. Подсъдимите И. Л. К. и Ш. В. К. не участват лично в това заседание, редовно призовани. Представляват се от адвокат Н. А. от АК – [населено място], която изразява становище за неоснователност на протеста и оставянето му без уважение. Представя писмени бележки, съдържащи доводи в подкрепа на становището си. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал подсъдимите Ш. В. К. и И. Л. К. за невинни в това, през периода от 2008 година до 2011 година, в [населено място], област Монтана, в съучастие като съизвършители, без надлежно разрешение, да са извършвали по занятие банкови сделки, за които се изисква такова разрешение по закон, като предоставяли парични кредити на различни лица – Р. Д., Д. А., Ц. А., М. Ш., Б. М. и В. М., общо в размер на 8846 лева, срещу задължение за връщане заедно с договорена лихва върху тях и са получили такава общо в размер на 2172. 48 лева, поради което са оправдани по повдигнатото на всеки от двамата обвинение по чл. 252, ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В производство, инициирано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – гр.Монтана, с искане въззивният съд да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК и постанови нова присъда, с която да осъди подсъдимите по повдигнатите им обвинения, е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване решение на въззивния съд, с което е потвърдена изцяло първоинстанционната оправдателна присъда. Касационният протест срещу това решение съдържа недоволството на представителя на обвинителната власт от формираните от съдилищата изводи по фактите, за които липсва надлежна доказателствена основа. Това, според обвинението, е довело до неправилно приложение на закона при отхвърляне на обвинителната теза. Твърди се, че по делото са събрани достатъчни по обем и относими преки доказателства, които установяват по несъмнен начин осъществяването на инкриминираните деяния от двамата подсъдими. Протестът съдържа и недоволството на прокуратурата от направените правни изводи за малозначителност на приетото за извършено от подсъдимата К. деяние, по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК, тъй като то разкрива висока степен на обществена опасност. Касационната инстанция намира подадения срещу решението на въззивния съд протест за основателен. Внимателният прочит на изложените в решението съображения дава основание за следните най-общи констатации и изводи: 1. Като цяло, въззивният съд е приел фактите, както те са установени от първоинстанционния съд (решение, л. 30, л. 33 от внох дело). 2. В преобладаващата си част тези факти са изведени от съдържанието на гласните доказателствени източници – показанията на свидетелите Д., А., С., А., А., Ш., М., В. И Кр. М. и пр., отчасти от съдържанието на писмените доказателства – предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, декларация (л. 20-21 от ДП) и от констатациите на съдебно-счетоводната експертиза (експерт Н. П.). 3. Въззивният съд е възприел като резултат оправдаването на двамата подсъдими по повдигнатите им обвинения, но е изложил различни правни съображения относно част от основанията за това оправдаване. Така, въззивният съд не се е съгласил отчасти с правните изводи на основния съд относно обективните елементи от състава на престъплението по чл. 252, ал. 1 от НК и по-точно – за приетата от този съд необходимост получената от извършителите печалба от дадените с лихва кредити да представлява „основен източник на доходи” за тях (л. 33 от внох дело). Изложените в тази връзка съображения от въззивния съд, настоящата инстанция намира за правилни и законосъобразни. В допълнение може само да се отбележи, че законодателят не поставя изискване тази дейност да е единствен източник на доход за дееца. Достатъчно е предоставянето на парични средства под формата на заеми срещу възнаграждение за ползването им, да кумулира печалба за предоставящия средствата, като произходът на тези средства е правно ирелевантен. Това, впрочем, е и основната характеристика на банковото кредитиране, поставено под разрешителен режим с оглед охраняване интересите на кредитополучателите. Също така, за дефинирането на дейността като банково кредитиране не е задължително деецът да е осъществявал и дейност по влогонабиране, като от набраните средства да е предоставял кредити (чл. 2 и чл. 3 от ЗКИ), т. е. да е осъществявал в пълен обем дейността, вменена на банковите (и финансовите) институции. Посочените норми регламентират типичните и най-присъщи на всяка банкова организация сделки – влогонабиране и кредитиране, като законът не създава задължение за предоставяне на кредити единствено от привлечения влогов капитал. Въззивният съд е изложил различни от тези на основния съд правни съображения и по повод оценката на инкриминираната престъпна дейност като цяло, а не на отделните деяния сами за себе си (л. 34 от внох дело), които съображения ВКС също споделя като съответни на данните по делото и на закона при допълнението, което прави, че в нормата на чл. 252 от НК законодателят инкриминира извършването по занятие на банкови, застрахователни и други финансови сделки без съответно разрешение, без разлика дали са от един и същи или от различен вид. Това е типично престъпление на системно извършване и затова не може да се квалифицира във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Нормата предполага преценка на цялостната дейност по сключване на сделки, които по своите характеристики представляват банкови сделки, а не на всяка сделка поотделно и на тази плоскост се извършва преценката за „системност” (в този смисъл вж. р. № 472/2009 година на ВКС, ІІ н. о., р. № 66/2009 година на ВКС, ІІ н. о., р. № 179/2011 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 402/2010 година на ВКС, ІІІ н. о., р. № 403/10. 11. 2011 на ВКС, І н. о. и др.). Всяка сделка сама по себе си не покрива признаците на престъплението, а всички заедно, като система от действия, запълват диспозицията на нормата. 4. По-нататък, въззивният съд е обосновал основание за оправдаването на подсъдимия К., различно от приетото от окръжния съд, а именно – липсата на категорични доказателства по делото за негово конкретно участие при предоставянето на кредитите, съвместно с подсъдимата К. (л. 34 от внох дело). 5. И на последно място, въззивният съд е приел за установени по несъмнен начин извършени от подсъдимата К. четири деяния по предоставяне на кредити на лицата Д., Ш., М. и М., но е намерил, че това деяние съдържа характеристиките на „малозначителност” по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК (л. 35 от внох дело). При така изложените съображения за различни основания за оправдаването на двамата подсъдими, въззивният съд се е съгласил с постигнатия от окръжния съд резултат по делото. ВКС по принцип споделя изложените от въззивния съд различни правни съображения относно признаците на състава на престъплението по чл. 252 от НК, при направените по-горе допълнение и уточнение. Настоящата инстанция обаче намира приетите за установени от предходните инстанции факти за формирани върху ненадлежна доказателствена основа и това се дължи на допуснати нарушения в дейността на окръжния съд по анализ и оценка на доказателствените източници по делото, които нарушения не са отстранени от въззивния съд. Така че, въззивният съд е изложил поначало правилни правни съображения за престъплението по чл. 252 от НК, но е утвърдил факти, които са резултат на превратна оценка на съдържанието на доказателствените източници или на тяхното игнориране. Констатираните от ВКС нарушения касаят основно оценката на доказателствата по п. 2 (л. 31 от внох дело), за инкриминирания кредит на св. А., чиито показания, наред с тези на свидетелките С. С., Н. А. (Б.) и В. С., ВКС намира за оценени не по действителното им съдържание. Касаят също и съвкупната оценка на събраните по делото доказателства относно осъществяваната от подсъдимите дейност по кредитиране, вкл. и такава на подсъдимия К.. В тази връзка са налице данни и доказателства по делото, останали извън вниманието на съдилищата. Всъщност, основното съображение за оправдаването на подсъдимите по пункт втори от обвинението е свързано с обстоятелството, че парите (3700 евро) физически са връчени на няколко пъти не на А., а на С. и А., а за такова деяние не е повдигнато обвинение по делото. ВКС не се съгласява с това съображение, защото то е формалистично и се основава на некоректен прочит на показанията на посочените свидетели и на писмените доказателства по делото. В разпита си пред съда свид. А. е обяснил последователно и безпротиворечиво, че сумата е взета за нуждите на семейството – негово и на свид. С. и на нейната майка свид. А., макар парите да са поискани и взети от С. и леля й - св. С.: „Парите ми бяха необходими за заминаване в чужбина ... докато си стъпим на краката... само аз и жена ми.” (протокол от с. з. от 26. 09. 2012 година, л. 98 от нох дело). Съобщеното от свидетеля се обективира от цялостното последващо развитие на взаимоотношенията между неговото семейство и това на подсъдимите, от фактите на заминаването на семейството за чужбина, на общото изразходване на взетия заем, на предприетите след връщането им в България действия от страна на А. за погасяването му, предложената от него сума от 8000 евро за тази цел, вкл. изчислената лихва от 10% на месец за изминалия период от около 10 месеца, на възникналата саморазправа между А. и подсъдимите, предизвикала намесата на полицията, на подадените от А. и от С. жалби в РУП – [населено място] (л. 38-39, л. 41, л. 43-44, т. 1 от ДП). Всичко това сочи на ангажираност на свид. А. при получаването и погасяването на кредита, взет несъмнено за нуждите на семейството, а не за лични нужди на свид. С.. В същия смисъл са и показанията на свид. В. С. (протокол от с. з. от 18. 10. 2012 година, л. 160 от нох дело) – „... не съм ги взела лично за мен, а за племенничката ми С. С. ... съпруга й Д. (А.) отишъл да им върне на Ш. и И. 8000 евро, но те не ги искали...”. Извън вниманието на съда са останали показанията на свид. И. (протокол от с. з. от 20. 06. 2012 година, л. 80 от нох дело), която заявява, че „... С. и Д. заявиха пред мен за взета сума от 3700 лева ... че са взели парите, за да пътуват до Франция за лечение... сигналът е подаден от Д..”. Предприетите от двамата подсъдими действия по отношение на свид. Н. А. (л. 84 от нох дело), очевидно целящи обезпечаване връщането на сума в много по-голям размер от дадения кредит, вкл. и чрез подписване на предварителен договор за сделка с недвижим имот, могат и следва да бъдат ценени във връзка с цялостната им дейност по предоставянето на кредитите и условията за това. Вярно е, че вписаната в предварителния договор дата – 08. 12. 2008 година (л. 2, т. 1 от ДП) предхожда датата на подписване на декларацията от св. А. за поемане на задължение в размер на 12500 евро – 03. 08. 2009 година (л. 21, т. 1 от ДП). По делото обаче липсват данни, потвърждаващи достоверността на отразената в договора дата, като действията на подсъдимите са сериозна индиция за естеството на осъществяваната от тях дейност. Що се касае до констатациите на въззивния съд за липса на достатъчна доказателствена обезпеченост на обвинителната теза по отношение на подсъдимия К., ВКС намира изложените в тази връзка съображения за схематични и формални. Тезата за обща съучастническа дейност не се основава само и единствено на факта, че двамата подсъдими са съпрузи (както е прието в решението), а на редица данни по делото за тяхна обща дейност по предоставяне на кредити срещу уговорена лихва. Вярно е, че данните по делото сочат на значително по-голяма активност, дори агресивност, от страна на подсъдимата К., особено при заявяване претенциите за връщане на суми, значително надвишаващи главницата и лихвата по кредитите (показанията на свидетелите Кр. М., М. Ш., Р. Д. пр.). Това обаче не би следвало да повлияе изводите относно осъществяваната от подсъдимия К. дейност, целенасочено търсен в града при необходимост от паричен заем и известен с прозвището „Лихваря” (свид. С., л. 101 от нох дело). Макар да не са инкриминирани по делото, съществуват данни за системна такава съвместна дейност на двамата подсъдими по отношение и на други лица (напр. за С. Р., за което съобщава в показанията си свид. Кр. М., л. 58 от нох дело). При така изложените съображения, ВКС намира за основателни изложените в касационния протест доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при анализа и оценката на доказателствата по делото. Липсата на изискваната от процесуалния закон обективна, пълна и задълбочена доказателствена дейност на съда, е възпрепятствала формирането на несъмнени и категорични изводи по фактите и като резултат от това – правилни изводи по правото. Допуснатото нарушение на правилата за събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото е съществено, защото е рефлектирало върху правилността на формираните фактически изводи и е довело до ограничаване на процесуалните права на страна в процеса. То във всички случаи предполага отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото следва да бъдат съобразени всички изложени по-горе обстоятелства за необходимостта от процесуално издържана проверка на доказателствената съвкупност съобразно разпоредбите на чл. 107 НПК и с цел установяване на обективната истина по делото. След надлежната им проверка, доказателствата следва да бъдат оценени по правилата на чл. 14 НПК, по тяхното действително съдържание и при спазване правилата на закона и формалната логика. По този начин ще бъдат формирани фактически изводи, основани на събрани и оценени по надлежния ред доказателства. Само на тази основа биха могли да се направят правилни правни изводи за приложимия материален закон, съответни на установените по делото факти. Поради изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във вр. чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 68 от 03 април 2013 година на Софийския апелативен съд, НО, 5-ти състав, по внохд № 1247/2012 година. ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав, от стадия на съдебното заседание. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.