Ключови фрази


- 8 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 39

гр. София 25.01.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.11.2021 (десети ноември септември две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2527 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 261 453/07.01.2021 година, подадена от Д. Д. Б., против решение № 260 600/16.10.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ „В“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 7787/2019 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е отменил първоинстанционното решение № 71 054/20.03.2019 година на Софийския районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 63-ти състав, постановено по гр. д. № 48 893/2018 година като е постановил ново, с което е отхвърлил предявените от Д. Д. Б. против „Л. С.“ Е. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ за признаване за незаконно и като такова за отмяната на уволнението му от длъжността „продавач-консултант/супервайзор“ към отдел „Търговски обекти“, сектор „Магазини“, дирекция „Търговска“, при „Л.С. Е. населено място, извършено със заповед № 17/01.06.2018 година на изпълнителния директор на дружеството, на основание ч. 328, ал. 1, т. 6, пр. 1 от КТ, като Д. бъде възстановен на заеманата преди уволнението длъжност, а „Л. С.“ Е. населено място бъде осъдено да му заплати сумата от 7994.46 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на уволнението за периода от 01.06.2018 година до 01.12.2028 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на исках до окончателното заплащане.
В подадената от Д. Д. Б. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от него против „Л.С.“ Е. населено място искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ да бъдат уважени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Л. С.“ Е. населено място не е подал отговор като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Д. Д. Б. е бил уведомено за обжалваното решение на 08.12.2020 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 261 453/07.01.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийски градски съд е приел за безспорно установено, че страните по делото са били обвързани от трудов договор № 122/21.06.2002 година, който впоследствие бил изменян многократно и по силата на който към момента на прекратяване на трудовото правоотношение Б. работил на длъжността „продавач-консултант/супервайзор“ към отдел „Търговски обекти“, сектор „Магазини“, дирекция „Търговска“, на която длъжност бил назначен с допълнително споразумение № 254/27.02.2007 година. На 09.03.2007 година на Б. била връчена трудова характеристика за длъжността „супервайзор“, съгласно която длъжността била подчинена на Директор дирекция „Търговска“, Началник отдел „Безмитни магазини“, Управител на магазин, а на длъжността били подчинени продавач-консултантите, като за заемането й се изисквало средно или средно специално образование, на което изискване той отговарял, както се установявало от представената по делото диплома за висше образование и образователно-квалификационна степен „магистър“ по специалност „Хидрология и инженерна геология“ с професионална квалификация „инженер геолог-хидрогеолог“ от Минно-геоложки университет „Св. И. Р.“ населено място, съгласно която през 2001 година Б. бил придобил образователно-квалификационната степен, посочена в нея. Длъжностната характеристика била променяна на 26.05.2010 година, като длъжността била подчинена на Директор дирекция „Търговска“ и Ръководител отдел „Търговски обекти“, а на длъжността били подчинени продавач-консултантите, и за заемането и се изисквало средно образование, като променената характеристика била връчена на Б. на 28.05.2010 година. След това характеристиката била променяна на 10.03.2014 година, като длъжността била подчинена на Директор дирекция „Търговска“ и Ръководител отдел по продажбите, Управител търговия на дребно, а на нея били подчинени продавач-консултантите, а за заемането и се изисквало средно или средно специално образование, като новата такава била връчена на Б. на 14.03.2014 година. Длъжностната характеристика за длъжността била променена и на 21.05.2018 година, като длъжността била подчинена на Директор дирекция „Търговска“, Ръководител отдел по продажбите, заместник-ръководител „Отдел по продажбите“, „продавач-консултант/старши супервайзор“, като на длъжността били подчинени „продавач-консултант-второ ниво“, „продавач-консултант-първо ниво“, „продавач-консултант“, а за заемането й се изисквало висше образование, образователно-квалификационна степен „бакалавър“, област на висшето образование „Социални, стопански и правни науки“, професионално направление „Икономика“. Променената длъжностна характеристика била връчена на Б. на 01.06.2018 година. На 01.06.2018 година на Б. била връчена заповед № 17/01.06.2018 година на изпълнителния директор на „Л. С.“ Е. населено място, за прекратяване на трудовото му правоотношение, на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, считано от датата на връчване на заповедта. Съгласно посоченото в заповедта, определените в т. II, 1, 4, 5 и 6 на длъжностната характеристика основни функции и задължения, били пряко зависими от притежаваната образователно-квалификационна степен и професионална квалификация. Въведеното в длъжностната характеристика изискване за притежаване на образование произтичало от въведените Единни държавни изисквания за придобиване на О. „бакалавър“ и „магистър“ с професионална квалификация „Икономист“ с които били определени задължителни фундаментални учебни дисциплини и минималният им хорариум за изучаване, които осигурявали широкопрофилна подготовка или специализирана професионална подготовка по професионални направления и специалности, както и задълбочена фундаментална подготовка, съчетана с профилиране в определена специалност, които били необходими за изпълнение на функционалните задължения. Въведената на 21.05.2018 година промяна в длъжностната характеристика била във връзка със задължителните образователни изисквания, на които следвало да отговаря служителят за заемане на длъжността „продавач-консултант/супервайзор“. Също така в заповедта било посочено, че липсата на необходимото образование не осигурявала познаване на основните теоретични концепции и практики, което водело до ниска ефективност при изпълнение на основните функции и задължения, тъй като възложените цели не се покривали от очакваните резултати. Освен това, тези пропуски се проявявали в личните комуникации на служителя с колегите и ръководството, което давало основание да бъдат свързани изцяло с трудовата му функция. От представените с молба от 04.12.2018 година доказателства, а именно препис-извлечение от щатно разписание към 01.06.2018 година се установявало, че към сочената дата съществували четири длъжности „управител търговия на дребно“, „продавач-консултант/супервайзор“, „продавач консултант-първо ниво“, „продавач консултант-второ ниво“. От препис-извлечение от щатно разписание към 01.07.2018 година се установявало, че към сочената дата длъжността „продавач-консултант/супервайзор“, към отдел „Търговски обекти“, сектор „Магазини“, дирекция „Търговска“ не съществува, като съществували длъжности „мениджър екип продажби“, „старши специалист продажби“, „специалист продажби“ и „консултант продажби“.
Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ работодателят можел да прекрати трудовия договор, като отправи писмено предизвестие до работника или служителя в сроковете по чл. 326, ал. 2 от КТ, когато работникът или служителят не притежавал необходимото образование или професионална квалификация за изпълняваната работа. Нормата предвиждала две отделни основания-първото липса на образование-по вид и степен, а второто-липса на необходимата професионална квалификация. За да са налице основанията за уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, новите изисквания за образование и професионална квалификация трябвало да са въведени в длъжностната характеристика или щатното разписание само в хода на действие на трудовото правоотношение. В конкретния случай от заповед № 17/01.06.2018 година, макар и непрецизно формулирана, безспорно се установявало, че уволнението било извършено в хипотезата на предложение първо на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ-поради липса на образование, тъй като работодателят бил поставил нови изисквания за образование-от „средно или средно специално образование“ за длъжността „продавач-консултант/супервайзор“ съгласно длъжностната характеристика от 10.03.2014 година, на „висше образование, степен „бакалавър“, област на висшето образование „Социални, стопански и правни науки“ с професионално направление „Икономика“, в утвърдената на 21.05.2018 година длъжностна характеристика. Мотиви за сочената промяна били изложени в заповедта, от която се установявало, че уволнението се извършва именно поради липса на висше образование в областта на „Социални, стопански или правни науки“, с професионално направление „Икономика“. По тази причина Б. бил могъл да разбере кои са фактите, поради които трудовото му правоотношение било прекратено, а именно, че същият притежавал висше образование и образователно-квалификационна степен „магистър“, но по специалност „Хидрология и инженерна геология“ с професионална квалификация „Инженер геолог-хидрогеолог“, като същевременно същите факти били достатъчно ясно формулирани, за да може и съдът да ги подведе под приложимата правна норма и съответно да ги провери, поради което, както правилно било прието и от първоинстанционният съд, заповедта била достатъчно ясна. Доколкото нормата на чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ давала право на работодателя да променя с длъжностната характеристика и с щатното разписание изискванията за образование и квалификация за определена длъжност, когато същите не били определени в нормативен акт, с оглед неговата суверенна преценка, съдът не бил компетентен да се произнася какво образование и квалификация налага нуждата на работата за дадена длъжност и дали има обективна необходимост от въведената промяна, освен при наведени твърдения в исковата молба за злоупотреба с право по чл. 8 от КТ. С оглед изложените твърдения в този смисъл в исковата молба, с определение от 18.06.2020 година, постановено в открито съдебно заседание, въззивният съд допълнил доклада по чл. 145, ал. 1, т. 5 от ГПК, като бил указал на Б., че в негова тежест, при условията на пълно обратно доказване по чл. 154, ал. 2 от ГПК било да обори презумпцията по чл. 8, ал. 2 от КТ, като докаже, че промяната в изискванията за длъжността по отношение на образованието е била извършена единствено с цел прекратяване именно на неговото трудово правоотношение, като му предоставил възможност да ангажира доказателства за това. В предоставения от съда срок, Б. не бил посочил и представил доказателства, нито бил направил доказателствени искания, извън искането в първата съдебна инстанция по чл. 190, ал. 1 от ГПК за задължаване на „Л. С.“ Е. населено място да представи щатни разписания и дипломи на служителите, заели впоследствие новосъздадената на мястото на длъжността „продавач-консултант/супервайзор“ длъжност „старши специалист продажби“. В този смисъл и доколкото съгласно чл. 8, ал. 2 от КТ добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполагала до установяване на противното, въззивният съд считал, че ангажираните от Б. доказателства във връзка с твърдението му за злоупотреба с право не покривали стандарта на чл. 154, ал. 1 от ГПК, като от тях не можело да се установи без съмнение прекратяване на трудовото му правоотношение при превратно упражняване на права, с цел заобикаляне на изискванията за подбор или за да се преодолее закрилата по чл. 333 от КТ. От съпоставяне на представените по делото длъжностни характеристики и щатни разписания се установявало, че новата длъжност „старши специалист продажби“, заменила старата след промяната в щатното разписание, била в по-висок клас по Списъка на длъжностите в Националната класификация на професиите и длъжностите, 2011 година, Приложение 4 към Заповед № PД 01-931/27.12.2010 година от „продавач-консултант първо и второ ниво“. След изменение на изискванията за образование, Б. не притежавал необходимото висше образование в област на висшето образование „Социални, стопански и правни науки“, с професионално направление „Икономика“, а по професия бил „Инженер-геолог“. Освен това, като се установявало от двете щатни разписания, същият не бил единственият служител, заемащ длъжността „продавач-консултант/супервайзор“, чието трудово правоотношение било прекратено след изменение на изискванията за образование, поради което не можело да се направи извод, че това изискване било въведено единствено по отношение на него. Действително по делото се установявало, че след 01.07.2018 година, не всички лица, които били останали на длъжността „старши специалист продажби“ са притежавали висше образование-за В. Г. Б., независимо че в щатното разписание било посочено, че има висше образование, по делото била представена единствено диплома за полувисше образование по специалност „Организация на управление на хотела и ресторанта“, или поне образователно-квалификационна степен „бакалавър“-за В. Й. Ш. били представени доказателства, че има висше образование, но с придобита образователно-квалификационна степен „специалист“ по „Икономика на търговията“, но доколкото за длъжността били налице повече от една щатни бройки, работодателят разполагал с правото да прекрати трудовото правоотношение на всеки от служителите, които не отговаряли на променените изисквания, но не бил длъжен да стори това за всички едновременно. По отношение на останалите служители, посочени от Б.-В. Г. Б., Т. Ц. М. и Н. К. М., специалностите, в които същите се били обучавали попадали съгласно ППМС № 125/24.06.2002 година за утвърждаване на класификатор на областите на висше образование и професионалните направления, в обхвата на посочената в новите длъжностни характеристики област на висше образование, а именно „Социални, стопански и правни науки“, сред които обаче не попадала специалността на Б.. Затова според въззивният съдебен състав, от представените по делото доказателства не можело да се направи заключение, че изискванията за заемане на длъжността са били въведени в нарушение на чл. 8, ал. 1 от КТ, поради което предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ били неоснователни, доколкото трудовото правоотношение било прекратено законосъобразно.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Д. Б. е поискал въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това представлява ли злоупотреба с право по смисъла на КТ действието на работодателя при която той променя изискването за заемане на длъжност, но не връчва новата длъжностна характеристика на всички свои служители, които заемат длъжността, т. е. представлява ли такава злоупотреба предварителното, субективно решение на работодателя кой от служителите, непритежаващи необходимото образование, ще освободи и кой ще запази на длъжността и за това представлява ли злоупотреба с право по смисъла на КТ действието на работодателя при което той уволнява служители, които не отговарят на изискванията за заемане на длъжността, но оставя на работа други служители, които също не отговарят на изискванията за заемане на длъжността. Касаторът твърди, че тези два въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 321/31.10.2011 година, постановено по гр. д. № 13/2011 година и решение № 66/19.03.2013 година, постановено по гр. д. № 780/2012 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така и с решение № 71/24.07.2013 година, постановено по гр. д. 284/2012 година, решение № 58/30.07.2015 година, постановено по гр. д. № 2600/2014 година и решение № 235/04.10.2017 година, постановено по гр. д. № 4531/2016 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., поради което е налице предвиденото в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване.
Горепосочените два въпроса обаче не обуславят допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване. Съгласно установената съдебна практика, на която се е позовал и касаторът, съдът е задължен да изследва дали е налице злоупотреба с права от работодателя при извършена от него промяна в изискванията за образование и квалификация за заемане на дадена длъжност само в случаите, когато такова твърдение и е въведено от работника или служителя в преклузивните срокове по ГПК. При направено твърдение за злоупотреба с права от работникът или служителят трябва да обоснове същото като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят изводи в тази насока. Съгласно същата практика в случаите по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ злоупотреба с право е налице, когато се установи, че единственото желание на работодателя е чрез допустими от закона средства да постигне една единствена цел, а именно прекратяване на трудовия договор с конкретен работник или служител, както и когато се цели заобикаляне на подбора по чл. 329 от КТ или на предварителната закрила при уволнение по чл. 333 от КТ, с която този работник или служител би се ползвал при прекратяване на договора на друго основание. Едни и същи обстоятелства в различни случаи могат да установят или не злоупотреба с права, като от значение дали е оборена презумпцията за добросъвестност на работодателя, т. е. по пътя на обратното пълно и главно доказване да е установено, че възможността да измени изискванията за образование и квалификация за съответната длъжност е използвана целенасочено, с конкретна точно определена цел. За да приеме, че е налице нарушение на чл. 8, ал. 1 от КТ съдът трябва да прецени не дали работодателят има обективен интерес от изменение на изискванията за заемане на определена длъжност, а фактите и обстоятелствата, които основават твърдението на работника или служителя за злоупотреба с право. Предвид така установената практика нито обстоятелството, че променената длъжностна характеристика не била връчена на всички работници или служители, нито това че трудовите правоотношения на всички, които не отговарят на новите изисквания, не са били прекратени едновременно, а част от тях са останали на работа след уволнението на други само по себе си не представлява злоупотреба с право в посочения по-горе смисъл. Тези факти, преценени в съвкупност с останалите установени по делото такива могат да доведат до извод за осъществена злоупотреба с права от страна на работодателя, каквато преценка е извършена от страна на въззивния съд. Както е посочил същият само от това, че част от работниците или служителите, които не са отговаряли на новите изисквания са били уволнение, а друга част са останали на работа не сочи на злоупотреба с право. Не съществува изискване за едновременно прекратяване на трудовите правоотношения на всички посочени едновременно, а работодателят може да прецени в кой момент да уволни всеки един от тях, с оглед на конкретните обстоятелства. Наред с това самото връчване на новите длъжностни характеристики е без значение за упражняването на правото на работодателя по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, тъй като то е налице от момента на извършване на изменението на изискванията за заемане на длъжността, а не от момента на връчването на длъжностната характеристика и може да бъде упражнено дори и тя да не е била връчена преди това. Предвид на посоченото по отношение на така формулираните два въпроса съставът на Софийски градски съд се е съобразил с установената практика, поради което не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по тях.
Освен по горепосочените правни въпроси с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Д. Б. е поискал въззивното решение да се допусне до касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства, съобразно предвиденото в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, по които въпрос съставът на Софийски градски съд се бил произнесъл в противоречие с решение № 37/29.03.2012 година, постановено по гр. д. № 241/2011 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 548/06.12.2010 година, постановено по гр. д. № 1119/2009 година и решение № 149/03.07.2012 година, постановено по гр. д. № 1084/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Този въпрос също не обосновава допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като при постановяването му съдът се е съобразил с установеното от закона и потвърдено от съдебната практика задължение при постановяване на решението си да обсъди всички относими към предмета на делото твърдения, доводи и възражения на страните, като след съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и това въз основа на тях кои твърдения, доводи и възражения на страните са доказани и какви са правните последици от тях. Съдът обаче не е задължен да обсъжда в решението си онези твърдения, доводи и възражения на страните, които са ирелевантни за предмета на спора, нито пък да събира и съответно обсъжда доказателства в тяхна подкрепа. С оглед на това и по отношение на този въпрос не е налице твърдяната от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 260 600/16.10.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ „В“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 7787/2019 година, по подадената против него от Д. Д. Б., касационна жалба с вх. № 261 453/07.01.2021 година и такова не трябва да бъде допускано.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260 600/16.10.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІІ „В“ въззивен състав, постановено по гр. д. № 7787/2019 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.