Ключови фрази
Неоснователно обогатяване – субсидиарно приложение * неоснователно обогатяване * обезщетение за ползване * доказателствена тежест

Р Е Ш Е Н И Е

№ 25

гр. София, 27.01. 2012 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Юлия Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1832 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. пр. “Б. сп.т.” (ДП “Б.”) срещу решение № 564/30.06.2010 г. по гр. дело № 66/2010 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), – в частта му, с която, при постановена частична отмяна на решение № 1419/09.10.2008 г. по гр. дело № 1584/2000 г. на Пловдивския окръжен съд (ПОС), жалбоподателят е осъден да заплати: на Н. П. К. и В. П. К. – сумата 1 021.61 лв. – обезщетение за неоснователно ползване на част от 16.80 кв.м. от имот пл. № 1003 в кв. 19 по плана на[жк]в [населено място], върху която е построен павилион, за периода 01.01.1995 г. – 17.04.2000 г., ведно със законната лихва, считано от 17.04.2000 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 61.30 лв. – държавна такса – по сметка на ПАС.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 1178/20.09.2011 г. по настоящото дело – по процесуалноправните въпроси за разпределянето на доказателствената тежест по чл. 127 от ГПК (отм.) и за преценяването на всички доказателства и доводи на страните по чл. 188 от ГПК (отм.), разрешен от въззивния съд в противоречие с посочени и представени от касатора решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК.
В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваната част от въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В тази връзка касаторът ДП “Б.” сочи, че твърдението на ищците, че той ползвал през процесния период павилион върху процесната част с площ 16.80 кв.м. от собствения им недвижим имот, не се подкрепя от събраните по делото доказателства. Въззивният съд обаче уважил исковата претенция по чл. 59 от ЗЗД, единствено по съображението, че касаторът не оспорвал ползването на процесната част от имота в периода преди 1993 г., който не е процесният период, а оспорването на правото на собственост на ищците върху процесния имот е неоснователно. Изтъква се и че въззивният съд не обсъдил възражението на касатора за ползване на процесната част от имота. С оглед на това се поддържа, че нарушавайки процесуалните разпоредби на чл. 127, ал. 1, чл. 188 и чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), въззивният съд решил неправилно спора по чл. 59 от ЗЗД, без да обсъди всички доводи и възражения на страните, и необосновано – без да посочи върху кои доказателства основава фактическите си изводи за ползване от касатора на процесната част от имота през процесния период. Касаторът претендира и присъждане на разноските, направени пред всички съдебни инстанции по делото.
Ответниците по касационната жалба – ищците Н. П. К. и В. П. К., в отговора си излагат съображения и доводи за неоснователност на жалбата. В тази връзка се сочи постановено по-рано осъдително решение по гр. дело № 4103/1998 г. на Пловдивския районен съд (ПРС), “което следва да се има предвид, като при преценка се извърши служебна проверка”. Поддържа се, че по делото били събрани гласни и писмени доказателства, с които безспорно било доказано, че ищците са собственици на процесния имот, ползван от ответника без правно основание, с което се обогатил незаконосъобразно.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, при извършената служебна проверка относно процесуалната допустимост на обжалваната част от въззивното решение, намира следното:
С исковата молба от 12.06.2003 г., с която двамата ищци са предявили по реда на чл. 117, ал. 4 от ГПК (отм.) иска си по чл. 59 от ЗЗД срещу ответника-касатор ДП “Б.”, ясно и еднозначно е посочена датата 26.10.1998 г., като начало на процесния по делото период, за който се претендира обезщетението за ползване без основание на процесната част от имота им. Същата начална дата на процесния период е посочена и в молба на ищците от 25.06.2007 г. При това положение, предявеният срещу касатора иск е за периода 26.10.1998 г. – 17.04.2000 г., а не за периода 01.01.1995 г. – 17.04.2000 г., за който се е произнесъл и е постановил решението си въззивният съд. С оглед на това, въззивното решение се явява процесуално недопустимо в тази негова обжалвана му част, която е постановена извън заявения от ищците процесен по делото период, а именно – относно времето 01.01.1995 г. – 25.10.1998 г. На основание чл. 293, ал. 4, във вр. с чл. 270, ал. 3, изреч. 1 от ГПК, въззивното решение следва да бъде обезсилено в тази му недопустима част, като производството по делото бъде прекратено в същата част – по отношение на посочения период 01.01.1995 г. – 25.10.1998 г.
В останалата му обжалвана част, въззивното решение е процесуално допустимо.
Касационната съдебна инстанция, по процесуалноправните въпроси, обусловили допускането на касационното обжалване по делото, и при проверката на правилността на въззивното решение в необезсилваната обжалвана негова част, намира следното:
Произнасяне по поставените и по настоящото дело процесуалноправни въпроси е налице с постановените по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 670/15.11.2010 г. по гр. дело № 695/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 724/30.11.2010 г. по гр. дело № 507/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. В тях еднозначно е прието, че според разпоредбата на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.), всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията или възраженията си. Оттук следва, че всяка страна носи доказателствена тежест за фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици. Съобразно изискванията на чл. 188, ал. 1 от ГПК (отм.), съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Така формираната по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика, се споделя от настоящия състав на ІV-то гр. отд. на ВКС. В допълнение следва да се посочи и че страната, която носи доказателствената тежест за установяване по делото на съответните факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, следва да проведе главно и пълно доказване на тези факти – за несъмненото им осъществяване в обективната действителност. При липса на такова доказване, съдът следва да приеме за неосъществили се в обективната действителност недоказаните по делото факти, и въз основа на това да постанови решението си.
В случая, за да уважи иска по чл. 59 от ЗЗД срещу ответника-касатор за сумата 1 021.61 лв. и за процесния период 26.10.1998 г. – 17.04.2000 г. (за който искът е действително предявен), въззивният съд е приел, че касаторът не оспорил съществуването отпреди 1993 г. на павилиона, изграден съгласно чл. 120 от ЗТСУ (отм.) върху процесната част от имота на ищците, както и използването му за тото-пункт. Апелативният съд е счел за неоснователно направеното от касатора оспорване правото на собственост на ищците върху процесния имот, установено с представени по делото писмени доказателства – решение на ПК за възстановяване собствеността върху имота в реални граници, попълване на кадастралната основа и нанасянето му в действащия кадастрален план на [населено място] от 2000 г. Посочено е и че имотът е достатъчно индивидуализиран съгласно действащия ЗРП, а касаторът не твърди и не установява съществуването на самостоятелни права върху сградата, с оглед на което е направен извод, че ползването, осъществявано от него през процесния период на процесната част от имота, собственост на ищците, е без правно основание, при което се дължи заплащане на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД, в размер на пазарния наем за този период – съгласно експертното заключение по делото.
Така приетото е в противоречие с цитираната по-горе практика на ВКС, като апелативният съд е допуснал и сочените в касационната жалба, съществени нарушения на процесуалните норми на чл. 127 и чл. 188 от ГПК (отм.). Въззивният съд не само не е обсъдил (съобразно процесуалното си задължение по чл. 188, ал. 1 от ГПК, отм.), но не и посочил никакви доказателства по делото, въз основа на които да е приел за установен, твърдяният от ищците факт на ползване от касатора на процесната част от имота им през процесния период от време. Такива доказателства не са и ангажирани от ищците по делото, съобразно доказателствената тежест, която те носят съгласно чл. 127, ал. 1, изреч. 1 от ГПК (отм.). Представеното от тях строително разрешение № 142/05.09.1980 г., с което на основание чл. 120 от ППЗТСУ (отм.) на ответника-касатор е позволено да монтира временен павилион, освен че не е обсъдено от въззивния съд, представлява само индиция за изграждане през 1980 г. в имота, реституиран впоследствие на ищците, на такъв павилион, предназначен да бъде използван за тото-пункт. От това доказателство обаче, както и от никое от останалите събрани по делото гласни и писмени доказателства, нито от съвкупната им преценка, не може да се направи извод касаторът да е ползвал в имота на ищците такъв павилион в течение на процесния период 26.10.1998 г. – 17.04.2000 г., т.е. 18 и повече години след издаването на строителното разрешение. Не е налице и изрично признание по чл. 127, ал. 2 от ГПК (отм.) от страна на касатора на това релевантно по делото обстоятелство, нито пък то е било отделено като безспорно по делото по реда на чл. 109, ал. 4 от ГПК (отм.). Пред първата и въззивната съдебни инстанции ищците не са сочили и представили, и изтъкваното от тях за първи път по делото едва в отговора на касационната жалба, “осъдително” решение по гр. дело № 4103/1998 г. на ПРС, което (дори и да се приеме, че е относимо към настоящия спор доказателство, макар самите ищци да сочат, че то се отнася за период от време, предходен на процесния по настоящото дело) не би могло да бъде събрано едва в настоящото касационно производство.
Допуснатите от апелативния съд съществени процесуални нарушения от своя страна са довели и до необоснованост на крайния му извод за дължимост от ответника-касатор на ищците на процесното обезщетение в размера на присъдената сума, респ. – и до нарушение на материалния закон – с присъждането на такова обезщетение по чл. 59 от ЗЗД. При положение, че основният релевантен за основателността на предявения по делото иск, факт на ползване от ответника-касатор на процесната част от имота на ищците през процесния период, не е доказан по делото, въззивният съд – съобразно посоченото по-горе разпределение на доказателствената тежест по чл. 127, ал. 1, изреч. 1 от ГПК (отм.) и в изпълнение на процесуалното си правомощие по чл. 188, ал. 2 от ГПК (отм.), е следвало да приеме този факт за неосъществил се в обективната действителност, респ. следвало е да отхвърли недоказаният по своето основание иск по чл. 59 от ЗЗД, вместо да го уважава.
С оглед гореизложеното, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в необезсилваната (съобразно приетото по-горе) обжалвана негова част, включително и относно присъдената с нея държавна такса в полза на ПАС. Тъй като няма основание да се повтарят или извършват нови съдопроизводствени действия по делото, правният спор следва да се реши по същество от касационната съдебна инстация, като вместо отменяната част от въззивното решение следва да се постанови ново решение, с което недоказаният по основание, респ. – неоснователен иск по чл. 59 от ЗЗД на ищците срещу ответника-касатор, бъде отхвърлен.
Предвид крайния изход на спора между страните по делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ищците дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на касатора-ответник, претендираните и направени от него разноски за заплатена държавна такса за касационното производство по делото, а именно – сумата 50.42 лв. По делото не се установява касаторът да е направил други разноски по делото, включително за адвокатско възнаграждение, каквото само е договорено с двамата му пълномощници-адвокати, като платимо в брой в деня на съответното упълномощаване, но не са налице доказателства то действително да е заплатено на съответния адвокат, като касаторът не е представил и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от всичко гореизложено, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 564/30.06.2010 г. по гр. дело № 66/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, в частта му, постановена относно периода 01.01.1995 г. – 25.10.1998 г. по иска с правно основание чл. 59 от ЗЗД, предявен от Н. П. К. и В. П. К. срещу Д. пр. “Б. сп. т.”, като ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част – по отношение на този период от време;
ОТМЕНЯ решение № 564/30.06.2010 г. по гр. дело № 66/2010 г. на Пловдивския апелативен съд, в останалата му обжалвана част, с която Д. пр. “Б. сп. т.” е осъдено да заплати: на Н. П. К. и В. П. К. – сумата 1 021.61 лв. – обезщетение за неоснователно ползване на част от 16.80 кв.м. от имот пл. № 1003 в кв. 19 по плана на[жк]в [населено място], върху която е построен павилион, за периода 26.10.1998 г. – 17.04.2000 г., ведно със законната лихва, считано от 17.04.2000 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 61.30 лв. – държавна такса – по сметка на Пловдивския апелативен съд; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. П. К. и В. П. К. срещу Д. пр. “Б. сп. т.”, иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата 1 021.61 лв. – обезщетение за неоснователно ползване на част от 16.80 кв.м. от имот пл. № 1003 в кв. 19 по плана на[жк]в [населено място], върху която е построен павилион, за периода 26.10.1998 г. – 17.04.2000 г., ведно със законната лихва, считано от 17.04.2000 г. до окончателното изплащане на сумата;
ОСЪЖДА Н. П. К. и В. П. К. да заплатят на Д. пр. “Б. сп. т.” сумата 50.42 лв. (петдесет лева и четиридесет и две стотинки) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.