О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 139
гр. София, 15.03. 2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.д. № 1002/2021 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „Инвестбанк“ АД, с ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 100281 от 07.12.2020 г. по в.т.д. № 47/2020 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 122 от 02.08.2019 г. по т. д. № 268/2018 г. на Окръжен съд – Плевен, в частта, с която „Инвестбанк“ АД е осъдено да заплати на М. Г. А., на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 421, ал. 1 ТЗ: сумата от 30 000 евро, представляваща вземане по вложената и неизплатена сума по договор за банков влог – срочен депозит VIP, внесена на каса на 15.09.2009 г. по банкова сметка с IBAN [банкова сметка], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба – 03. 12.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 13 000 евро – частичен иск, представляваща вложената и неизплатена сума от цялото вземане общо в размер на 67 500 евро, от които 35 000 евро, внесени на 10.01.2011 г. на каса в офиса на ответника в [населено място] по договор за банков влог – срочен депозит VIP, 15 000 евро, внесени на каса при ответника с вносна бележка от 06.06.2011 г., и 17 500 евро, внесени по договор за банков влог – срочен депозит VIP, внесена на каса на 14.12.2011 г. и договор за срочен депозит VIP от 14.06.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба – 03.12.2018 г., до окончателното й изплащане; както и сумата от 50 000 лева – частичен иск, представляваща вземане по вложената и неизплатена сума общо в размер на 100 000 лв., с вносна бележка от 29.05.2012 г. по договор за безсрочен влог от 22.05.2012 г., по банкова сметка с IBAN [банкова сметка], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от завеждане на исковата молба – 03.12.2018 г., до окончателното й изплащане.
Касаторът обжалва въззивното решение и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която е признато за недоказано, на основание чл. 193 във вр. с чл. 194 ГПК, оспорването на истинността на договорите за срочен депозит VIP от 10.01.2012 г., договор за срочен VIP депозит от 14.06.2012 г. и договор за откриване и водене на безсрочен влог с дата 01.10.2001 г. и № 1832341691978002; вносна бележка от 10.01.2011 г. за сумата 35 000 евро; вносна бележка от 06.06.2011 г. за сумата 15 000 евро; вносна бележка от 14.12.2011 г. за сумата 17 500 евро, относно автентичността на подписите, положени от името на ищеца М. А. и банковия служител А. Б. А. върху посочените документи и договор за безсрочен депозит № 1732341691001/22.05.2012 г. относно автентичността на подписа на ищеца М. А., както и в частта му, с която е признал за недоказано на основание чл. 193 във вр. с чл. 194 ГПК оспорването на истинността на нареждане-разписка № 001654/23.05.2012 г. за теглене на сума в размер на 199 000 лв. в брой в графи „Подписи на лица, които се разпореждат“, „получих сумата“, „контр. подпис“ и „получател“; декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 от ЗМИП от 23.05.2012 г. в графа „декларатор“; нареждане-разписка № D04016/20.08.2012 г. за теглене на сума в размер на 20 000 лв. в брой в графи „подписи на лица, които се разпореждат“, „получих сумата“, „контр. подпис“ и „получател“; декларация по чл. 4, ал. 7 и по чл. 6, ал. 5, т. 3 от ЗМИП от 20.08.2012 г. в графа „декларатор“ относно автентичността на подписите, положени от името на М. Г. А..
Въззивното решение се атакува и в частта му, с която е отменено Решение № 122 от 02.08.2019 г. по т.д. № 268/2018 г. по описа на Плевенски окръжен съд, в частта, с която е признато за доказано, на основание чл. 193 във вр. с чл. 194 ГПК, оспорването на истинността на нареждане за прехвърляне на средства от 07.01.2013 г. за 35 000 евро; нареждане-разписка за платена възнаградителна лихва в размер на 420 евро от 06.06.2012 г.; платежно нареждане за прехвърляне на средства от 07.01.2013 г. за 15 000 евро; нареждане-разписка за платена възнаградителна лихва в размер на 490 евро от 14.06.2012 г.; платежно нареждане за прехвърляне на средства от 07.01.2013 г. за 17 500 евро; относно автентичността на подписа от името на А. Б. А. за „банков служител“ и „за банката“ върху посочените документи и тези документи са изключени от доказателствата по делото.
Решението на Великотърновския апелативен съд се обжалва и в частта му, имаща характер на определение, с която е потвърдено определение № 964 от 05.11.2019 г. по т. д. № 268/2018 г. по описа на Плевенски окръжен съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК, в частта, с която „Инвестбанк“ АД е осъдено да заплати на адв. Ц. А. В. адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗАдв в размер на 300 лв. за процесуално представителство на М. Г. А. в производството по в.ч.т.д. № 221/2019 г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
Касаторът релевира подробни оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, въз основа на които се моли за неговата отмяна и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, евентуално – за постановяване на решение по същество на спора, с което исковете да бъдат отхвърлени в цялост, с присъждане на сторените при инстанционното разглеждане на спора разноски.
Към жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване на въззивното решение е обосновано с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1. При постановяване на решението си съдът следва ли да се съобрази с всички събрани по делото доказателства, да ги обсъди и да ги вземе предвид в тяхната цялост, както и да обсъди и да вземе предвид твърденията на страните, след което да постанови своето решение; 2. Следва ли съдът при постановяване на съдебния си акт да цени доказателствената сила на оспорени частни документи, като се съобрази с всички събрани по делото доказателства; 3. Следва ли въззивният съд да игнорира всички доказателства, които по косвен начин установяват невнасяне на претендираните суми; 4. Следва ли съдът да се произнесе по основателността на направеното възражение за нищожност на писмените доказателства, представени с исковата молба, заради порок във вписания международен номер на банковите сметки (т.нар. „IBAN“ или International Bank Account Number) и множество несъответствия в реквизитите им; 5. Задължителни ли са решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК; 6. Нищожни ли са договори за депозит, в които са вписани несъществуващи международни номера на банковата сметка (т.нар. „IBAN“ или International Bank Account Number): договорите не са разпечатани от системата на банката; не са на хартия и принтери, използвани от банката, и са подпечатани с несъществуващи в банката печати; 7. Нищожни/неистински ли са вносни бележки, нареждания – разписки, платежни нареждания, които не са изготвени на хартия и от принтери, каквито са използвани за изготвяне на такива документи в същия период от време, поставените печати върху тях не са несъществуващи, вписаните в тях международни номера (IBAN) не съществуват в банката, операциите, вписани в тях, не са отразени в ПП Дакомс (няма регистрирани и сторно операции за посочените суми); 8. Допустимо ли е въззивният съд да не зачита разпечатка от системата на банката на нареждане-разписка за изплатена сума пари, при условие че в същата са отразени правилно всички реквизити, операцията е осчетоводена, в касовия дневник също е отразено извършеното плащане и банкнотите са описани по купюри, отразен е и часът, в който е извършено плащането; 9. Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че е налице облигационно правоотношение между страните при липса на сключен между тях валиден договор и липсата на реално внасяне на сумата, вписана във вносна бележка от 10.01.2011 г., като игнорира всички доказателства, които по косвен начин установяват невнасяне на претендираната сума по несъществуваща банкова сметка с невалиден IBAN [банкова сметка], вписана в тази вносна бележка; 10. Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че е налице реално внасяне на сумата от 15 000 евро, вписана във вносна бележка от 06.06.2011 г., като се позовава единствено и само на заключението на СГЕ, прието във въззивната инстанция, според което вносната бележка е подписана от М. А. и А. А., и неправилно игнорира всички доказателства, които по косвен начин установяват невнасяне на претендираната сума по несъществуваща банкова сметка с невалиден IBAN [банкова сметка], а именно: липсата на метод, който да установи времето на съставяне на процесните документи, относими към твърденията за внесена сума от 15 000 евро, времето на полагане на подписите, положени в тях, както и несъществуващи в банката печати; 11. Допустимо ли е въззивният съд да приеме, че е налице реално внасяне на сумата от 17 500 евро, вписана във вносна бележка от 14.11.2011 г., като се позовава единствено и само на заключението на СГЕ, прието във въззивната инстанция, според което вносната бележка е подписана от М. А. и А. А., и неправилно игнорира всички доказателства, които по косвен начин установяват невнасяне на претендираната сума по несъществуваща банкова сметка с невалиден IBAN [банкова сметка]; 12. Следва ли банковата институция да е отговорна за претендирани суми от несъществуващи банкови сметки, за които се установява от доказателствата по делото, че не са внесени; 13. Допустимо ли е съдът да приеме, че са налице облигационни отношения по три договора за паричен влог, на основание на представени писмени доказателства – вносни бележки, договори за депозит, нареждания-разписки и платежни нареждания, тъй като са автентични в частта на подписа, а по отношение на тези договори е направено възражение за нищожност, за което няма произнасяне; 14. Следва ли „Инвестбанк“ АД да носи отговорност за действията на своите служители и да упражнява работодателска власт върху тях и то по всяко време, при условие че всички косвени доказателства установяват, че оспорените писмени доказателства не са съставени на посочените в тях дати и място, не са и съставени по време на изпълнение на служебните задължения на служители на банката, както не е доказано и времето на съставянето им; 15. Рефлектира ли върху действителността на договора некоректно изписан IBAN, неоткриването на изрично посочена в него банкова сметка и неосчетоводяване на сума, за която се твърди че е внесена по сметката, посочена в договора; 16. При съществени различия при изписването на вида на валутата в представени по делото платежни нареждания, опорочават ли се представените копия на писмени документи, т.е. те годни ли са да установят в каква валута е посочената в тях сума; 17. Следва ли съдът да приеме, че са действителни платежните операции за лихви в платежни нареждания, в които не е вписано основание –плащане на лихви; липсват изписани реквизити върху тях, като например уникален номер за завеждане на документа в системата на банката; липсва подпис на служител на банката; поставен отпечатък от печата на банката, който не е в употреба към датата, посочена в конкретния документ; 18. Следва ли банката да носи отговорност за действията на своите служители извън работно време и извън работното им място и 19. Следва ли въззивният съд, с оглед задълженията на съда по чл. 12 ГПК, да не обсъди аргументите и доводите на ответника и не прецени всички доказателства по делото и доводите на страните и по чл. 235, ал. 2 ГПК, и да постанови решението си в противоречие със закона и установени факти; допустимо ли е въззивният съд да не обсъди конкретни аргументи и доводи на страна в съдебното производство, които имат значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск.
По отношение на поставените от касатора въпроси от първи до пети, вкл., се поддържа наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърди се, че възприетото от въззивния съд противоречи на решение № 208 от 09.02.2018 г. по т. д. № 394/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 115 от 30.04.2013 г. по т.д. 805/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и решение № 180 от 25.06.2014 г. по гр.д. № 991/2014 г. по описа на ВКС, III г.о. – по въпрос № 1; на решение № 12580 от 24.11.2015 г. по адм. д. № 14152/2014 г. на Върховния административен съд и Определение № 27 от 20.01.2011 г. по т. д. № 570/2010 г. на ВКС, II т.о. , постановено по реда на чл.288 ГПК – по въпрос № 2; на решение № 40 от 27.05.2020 г. по т.д. № 904/2019 г. на ВКС, I т.о. – по въпроси №№ 3 и 4, и на т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.02.2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – по въпрос № 5.
За всички останали въпроси, от шести до деветнадесети, вкл., се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, обосновано със значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а така също и поради липсата според касатора в практиката на ВКС на ясно и точно разрешение на поставените въпроси.
Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационното обжалване се поддържа и на самостоятелното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с доводи във връзка с анализа на доказателствата, непроизнасяне по възражения на банката за нищожност на договорите, както и се поставят отново въпроси, свързани с възникване на вземането за връщане на претендираните суми, с липсата на осчетоводяване на платежните операции по внасяне на сумите, непредставянето на оригиналните договори за срочен депозит и пр.
Против касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от М. Г. А. от [населено място], чрез процесуален пълномощник. Поддържа липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, евентуално – неоснователност на касационната жалба. Счита, че формулираните въпроси не могат да се квалифицират като правни, сочената съдебна практика е неотносима и непокриваща допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е налице и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно указанията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Моли въззивното решение да бъде оставено в сила като правилно, като се присъдят разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и е насочена срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на атакуваното решение съставът на Апелативен съд – Велико Търново е преценил писмените доказателства, релевантни към предявените искови претенции, обсъдил е допуснатите експертизи: съдебно-счетоводна и графологична /приети в първоинстанционното производство/; техническа и тричленна графологична /приети във въззивното производство/. По всеки един от исковете по чл.79, ал.1, вр. чл.421 ТЗ съдът подробно е отразил сключените между страните: договори за срочни депозити, за банкови влогове, както и вносни бележки, платежни нареждания, нареждания – разписки и др.,
За да уважи иска за връщане на сумата от 30 000 евро – вземане по договор за банков влог, внесена на каса на 15.09.2009 г. по банкова сметка с IBAN [банкова сметка], съдът е преценил: представеният договор в оригинал, подписан от А. А. – служител на банката, и от ищеца; авансово платената на М. А. лихва, осчетоводяването на тези операции от банката, като не е възприел твърдението на ответната банка за връщане на сумата на вносителя, чрез изплащането й в брой на 09.12.2009 г. с нареждане-разписка, разпечатка от която е представена. Липсата на оригинал от тази разписка и невъзможността да се установи получателят на сумата, е мотивирало съда да приеме за доказан този иск, като е потвърдил първоинстанционното осъдително решение.
По иска за сумата от 13 000 евро – частичен, от общо 67 500 евро, по три договора, след подробен анализ на всички писмени доказателства и след мотивирано възприемане на тройната графологична експертиза /стр. 6 – 9 от мотивите към решението/, въззивният състав е извел извод, че представените по делото писмени доказателства – вносни бележки, договори за депозит, нареждания-разписки и платежни нареждания, съставляват документи по см. на чл.422 ТЗ, като удостоверяват възникване на облигационни отношения между ищеца и ответната банка по три договора за паричен влог – за 35 000 евро, за 15 000 евро и за 17 500 евро. Лицето, подписало всички документи – А. Б. А., е била служител в банката и в това си качество е задължила банката като влогоприемател. За ирелевантни са счетени обстоятелствата, че: част от посочените в документите сметки не са били открити; не са отразявани парични преводи и платени лихви; в някои от документите е използван печат, с различно съдържание от ползвания от банката през процесния период. Съдът е приел, че това не би могло да се противопостави на ищеца – влогодател, т.к. съгласно чл.422, ал.2 ТЗ верността на данните, съдържащи се в издадените на влогодателя документи, се предполага при различие с данните по партидата в банката, като тази презумпция не е оборена в производството по делото. Този извод е счетен за непроменим дори и с оглед експертното становище на вещото лице К., според което, текстовете на договорите, нарежданията-разписки и платежните нареждания не са отпечатани на същата хартия и с използваните от банката принтери през съответните периоди, а бланките на вносните бележки не са отпечатани полиграфически, а попълването им е ръкописно.
По частичния иск за сумата от 50 000 лева, от общ размер от 320 000 лева, от които: 200 000 лева постъпили по банкова сметка с IBAN [банкова сметка] на 22.05.2012 г., 100 000 лева, внесени по същата банкова сметка на 29.05.2012 г. и 20 000 лева, постъпили на 20.08.2012 г., съдът е изразил становище за основателност на частичния иск от общо 100 000 лева, тъй като е доказано плащането на сумите от 199 000 лв. и 20 000 лева с нареждания – разписки от 23.05.2012 г. и от 20.08.2012 г., осчетоводени от банката, със съответните такси, вкл. и за незаявени тегления в брой.
Въззивният съдебен състав е отхвърлил възражението на ответната банка, основано на чл.55 ЗПУПС /отм./, като е счел, че начинът на коригиране на платежна операция по извънсъдебен път в рамките на предвидения 13-месечен срок от извършването й, не изключва правото на потребителя на платежни услуги да претендира връщане на вложени в банката суми.
За неоснователно е прието и възражението за изтекла погасителна давност, т.к. ищецът е узнал за липсата на сумите по сметките и е заявил искане за връщането им на 02.04.2015 г., а исковете са предявени на 03.12.2018 г., т.е. в рамките на 5-годишния давностен срок.
С решението, в частта, имаща характер на определение, апелативният съд се е произнесъл и по частната жалба на „Инвестбанк“ АД срещу постановеното определение по реда на чл.248 ГПК, в частта, с която банката е осъдена да заплати на адв.А. сумата 300 лева – адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗАдв за процесуално представителство на ищеца по в.ч.т.д. № 221/2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, като това определение, с оглед изхода на делото, е потвърдено.
Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационо обжалване на въззивното решение по следните съображения:
Поставените от касационния жалбоподател процесуалноправни въпроси, които обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд да мотивира решението си съобразно императивните норми на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, преценявайки релевантните доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, са важни за всяко дело. Не се установява обаче сочената от касационния жалбоподател, по първите три въпроса, допълнителна селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предвид съобразителната част към решението, липсват данни за допуснато от апелативния съд отклонение от цитираната и приложена практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, както и от задължителните за съдилищата в РБългария разяснения, дадени в т.19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на актове на нормативно тълкуване и на непротиворечива практика на ВКС във връзка с правомощията на въззивния съд, като съд по съществото на спора, изключва приложението на допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържана по последния въпрос, макар и той да е аргументиран с доводи, относими към касационните оплаквания - за противоречие на решението с установени по делото факти и със закона.
Въпросът - дали са задължителни постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС е абстрактно формулиран. Освен това, пряк отговор е даден в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС /съобразно редакцията до ЗИД на ГПК – обн., ДВ, бр.86/2017 г./, а след посоченото законодателно изменение отговорът се съдържа в чл.290, ал.3 ГПК.
Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси във връзка с валидността на договори за депозити, в които са вписани несъществуващи номера на банкова сметка, не са разпечатани на принтери и хартия, използвани от банката през процесните периоди и са подпечатани с несъществуващи, към съответния период, печати на банката, и за валидността на вносни бележки, нареждания-разписки и платежни нареждания при нерегистрирани операции, не притежават характеристиката на правни по см. на чл.280, ал.1 ГПК съобразно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са съотносими към правилността на въззивния съдебен акт в частта, в която съдът се е произнесъл отрицателно по възраженията на банката за нищожност на издадени на влогодателя документи, като е съобразил и презумпцията за вярност на издаден на влогодателя банков документ при различие с данни по партидата на банката и необорването й от страна на банката. Изводът на апелативния състав за валидността на двустранно подписани договори и други банкови документи е изведен след преценка на всички доводи на страните, обсъждане на графологичните експертизи /с мотивирано становище за възприемане на тричленната такава/ заедно с всички, релевантни писмени доказателства. Всъщност, всички въпроси, касаещи валидността на банковите операции във връзка с възприетите от съда облигационни отношения по банкови влогове и депозити на ищеца, са изведени въз основа на защитната позиция на ответната банка, невъзприета от решаващия състав, което също сочи на относимостта им към основанията по чл.281, т.3 ГПК.
Въпросите за отговорността на банката спрямо влогодателя по чл.421, ал.1 ТЗ, не удовлетворяват общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че А. А., която е била служител на банката в клона в [населено място], е имала право да представлява банката при сключване на съответни договори и при оформяне на банкови операции, които обстоятелства не са оспорени в процеса. В мотивите към решението съдът не е коментирал обаче кога и къде са извършвани тези действия от посочената служителка на банката, и не извел решаващи изводи в този смисъл. Затова въпросите под №№ 14 и 18 от изложението към жалбата не са обуславящи по см. на т.1 от цитирания по-горе акт на нормативно тълкуване.
Атакуваното решение не би могло да се прецени като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като не се установява то да е постановено при превратно приложение на закона или да е явно необосновано в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Доводите на касационния жалбоподател при обосноваване на твърдяната очевидна неправилност, съставляват оплаквания за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт и произнасянето по тях е извън предмета на селективното производство.
Предвид горното, искането за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение подлежи на отхвърляне.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по инкорпорираната в жалбата частна касационна жалба, насочена срещу въззивното решение в частта, имаща характер на определение, с което е потвърдено постановено по реда на чл.248 ГПК определение от 05.11.2019 г. на първостепенния съд. Освен поддържаните в жалбата оплаквания за неправилност, касаторът не е поставил конкретни правни въпроси, съответстващи на изискванията по чл.280, ал.1 ГПК. Както е разяснено в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г., съобразно диспозитивното начало в процеса, недопустимо е извеждането на правния въпрос от касационната инстанция, въз основа на поддържани оплаквания и доводи. Липсата на конкретно поставен и обоснован правен въпрос е достатъчно за недопускане на касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 4 000 лв., доказани с приложените към отговора по чл.287, ал.1 ГПК доказателства – договор за правна помощ, фактура и отчет по сметка.
Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100281 от 07.12.2020 г. по в.т.д. № 47/2020 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, Гражданско отделение, включително и в частта, имаща характер на определение по чл.248 ГПК.
ОСЪЖДА „Инвестбанк“ АД да заплати на М. Г. А. сумата от 4000 /четири хиляди/ лева - разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: