Р Е Ш Е Н И Е
№ 155
гр.София, 20.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на
осми април две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
при секретаря Райна Пенкова и прокурора
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 6897/ 2014 г.
за да постанови решението, взе предвид следното:
Производството е по чл.290 ГПК.
С определение № 87/ 24.01.2015 г., постановено по настоящето дело, по жалба на „П., р. и о.” Е. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 270 от 31.07.2014 г. по гр.д.№ 1208/ 2014 г., с което са уважени предявените от Ф. И. Б. против касатора искове, квалифицирани по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 621/ 15.07.2013 г., за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Ръководител направление охрана и сигурност” и за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 000 лв.
Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и направените от страните доводи и да посочи от кои доказателства приема за установени правнорелевантните факти и по материалноправния въпрос за приложимостта на закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ, когато към момента на връчване на уволнителното волеизявление работникът не е започнал ползването на отпуск по болест.
По процесуалноправния въпрос практиката е уеднаквена от Върховния касационен съд (вж решение по гр.д.№ 27/ 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/ 2014 г., IV г.о. и цитираните в него актове). Съдът е длъжен да да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства и да изложи съображения по доводите на страните за тяхната допустимост, относимост и достоверност. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други – за ненастъпили.
По материалноправния въпрос практиката също е установена от Върховния касационен съд с решение № 283/ 08.07.2010 г. по гр.д.№ 233/ 2009 г., IV г.о. Предварителната закрила по чл.333 ал.1 т.4 КТ е приложима в случаите, когато служителят е започнал ползването на разрешен отпуск. Ако служителят се е явил на работа и не е съобщил за заболяване или разрешен отпуск по болест, работодателят няма задължение да вземе предварително разрешение за уволнението. Същият извод е направен в решение № 567/ 13.10.2010 г. по гр.д.№ 1130/ 2009 г., ІІІ г.о., което допълва, че работникът следва да е уведомил работодателя за разрешения му отпуск и да е показал ясно, че го ползва, като не се явява на работа, за да изпълнява служебните си задължения. В този смисъл са и решение № 63/ 31.03.2011 г. по гр.д.№ 1728/ 2009 г., IV г.о., решение № 197/ 09.06.2011 г. по гр.д.№ 661/ 2010 г., IV г.о., решение № 437/ 20.01.2012 г. по гр.д.№ 1594/ 2010 г., IV г.о., решение № 468/ 10.01.2013 г. по гр.д.№ 1621/ 2011 г., IV г.о., решение № 492/ 21.01.2013 г. по гр.д.№ 1696/ 2011 г., IV г.о. и др.
Предвид тези отговори по въпросите, по които обжалването е допуснато, касационната жалба се явява основателна. Въззивният съд е приел за установен факт, че работодателят (касатор в настоящето производство) е бил уведомен за наличен здравословен проблем и предстоящ болничен отпуск на ищеца от „...доказателствата и поведението на работодателя...”, без да изложи мотиви кои конкретно са тези доказателства и защо им дава вяра, както и какво точно е било поведението на работодателя, за да има то доказателствено значение за въпросния факт. Освен това съдът приел като основание за прилагане на закрилната разпоредба на чл.333 ал.1 т.4 КТ не започналото ползване на законоустановен и разрешен отпуск, а обстоятелството, че на работника предстои да му бъде разрешен отпуск по болест. Този извод е направен в нарушение на материалния закон, а липсата на мотиви за доказателствата, от които следват фактическите констатации в обжалваното решение, съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поради това са налице основанията по чл.281 т.3 пр.1 и 2 ГПК за отмяна на въззивното решение, като спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция (не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия по смисъла на чл.293 ал.3 ГПК).
Установено е, че ищецът Б. е работил в „П., р. и о.” Е., клон П. б., по трудово правоотношение, заемал е длъжността „Ръководител направление охрана и сигурност”. На 01.04.2013 г. прокурист на дружеството утвърдил длъжностно щатно разписание на клона, с което заеманата от ищеца длъжност била съкратена. На 15.07.2013 г. около 7,55 часа Ф. Б. се явил на работното си място, а около 9,00 часа бил извикан от представител на работодателя, който му връчил за подпис предизвестие и заповед за прекратяване на трудовия договор поради съкращаване на щата. Връчена била за попълване и декларация за наличие на обстоятелства, осигуряващи на работника предварителна закрила при уволнение. Ищецът взел документите и заявил, че ще ги подпише, вместо което излязъл от сградата, качил се на личния си автомобил и отпътувал, като задействал бариерата на паркинга със служебно повереното му устройство. Представителят на работодателя съставил протокол за случилото се и лицата, възприели отразените в него обстоятелства, го подписали като свидетели. С подписите на двама свидетели е удостоверено и връчването при отказ на ищеца на предизвестие и заповед за прекратяване на трудовия договор.
Ищецът се снабдил с болничен лист № 145/ 15.072013 г., с който му бил разрешен отпуск по болест за периода 15. – 28.07.2013 г. поради заболяване. Амбулаторният лист (№ 002606/ 15.07.2013 г.) за прегледа, при който е констатирано заболяването от личния лекар д-р Д., е попълнен в 10,21 часа на 15.07.2013 г. Болничният лист ищецът изпратил до работодателя чрез куриер на 16.07.2013 г.
Спорът между страните по фактите се концентрира до това, дали при посещението на ищеца на работното му място на 15.07.2013 г. около 9,00 часа му е била предоставена заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. По останалите релевантни факти спор няма, обявено е за ненуждаещо се от доказване, че ищецът е бил на местоработата си от 07,55 ч. до 09,00 ч. на 15.07.2013 г., както и че отпускът по болест му е разрешен след този момент (спорът дали е бил прегледан от лекар преди това няма значение, от значение е кога е разрешен отпуска). За установяване на обстоятелството на връчване на заповедта са разпитани свидетелите Х. Ч., П. Х. и Л. П., които еднозначно съобщават, че във въпросния времеви период свидетелят Ч. (тогава управител на клона на дружеството-касатор в [населено място] извикал Ф. Б. и му връчил предизвестието за прекратяване на трудовия договор поради съкращаване на щата, декларация за наличие на обстоятелства, даващи предварителна закрила и заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Свидетелите заявяват, че не са възприели Б. да е съобщил за заболяване или за разрешен му отпуск по болест. Той взел документите за да ги подпише, след което напуснал кабинета на управителя. Вместо да се върне, както бил обещал, излязъл от сградата, качил се на личния си автомобил и заминал. За последното показанията на свидетелите Ч., Х. и П. се потвърждават и от показанията, събрани при разпита на свидетелите Х. К. и Д. Д., които са работили като охрана на паркинга и входа. Х. Ч. съставил протокол за инцидента, след което свидетелите Х. и П. удостоверили с подписите си връчването на Б. на документите, които му били предадени от Х. Ч..
Неоснователни са доводите на процесуалния представител на ответника, че свидетелските показания не следва да бъдат кредитирани поради наличие на противоречия между тях. Съществени противоречия в показанията няма, има несъответствия за отделни обстоятелства, които не са релевантни за спора за законността на уволнението. Наличието на такива е обяснимо с оглед различното местоположение на възприемащите фактите субекти, различното им отношение към възникналата ситуация и психологическите особености на всеки възприемащ индивид. Наличието на несъответствие при възпроизвеждането на възприетото не е необичайно, щом няма съществени противоречия относно основните възприети обстоятелства, напротив, съмнение в достоверната на показанията би възникнало при пълното им припокриване, дори в несъществените детайли.
Неоснователни са доводите, че свидетелят Ч. е заинтересован от изхода на делото, тъй като е извършил процесното уволнение и при отмяната му може да му бъде търсена отговорност за вреди. Такава отговорност свидетелят не носи, освен ако е действал умишлено, а това предполага и съставяне на неистински документи. Тезата на ищеца е, че отишъл на работното си място единствено да уведоми работодателя за заболяването си и си и е тръгнал, макар че Ч. не му разрешил да отиде на лекар. Това, според ищеца, мотивирало извършването на уволнението му. Ако е така, няма причина към 15.07.2013 г. в 9.00 часа да са били изготвени предизвестие за прекратяване на трудовия му договор, декларация за наличие на обстоятелства с искане за попълването й и уволнителна заповед. Тези документи обаче са били налице, според свидетелските показания. Ако се възприемат ищцовите твърдения, в краткия интервал от време след напускането на ищеца свидетелят Х. Ч. трябва да е изготвил книжата за уволнение (които са изведени с дата 15.07.2013 г.) и да се е сговорил с подписалите тези книжа свидетели да потвърдят обстоятелствата в тях. Освен това той трябва да е упражнил влияние върху свидетелите и пред съда да потвърдят неистински обстоятелства, въпреки че вече не е изпълнителен директор на клона на дружеството – касатор в П. б. Тъй като такива изводи не следват от нито едно доказателство по делото, съдът не намира основания да счете показанията на свидетеля Ч. за заинтересовани и поради това – недостоверни.
Не следва обратното и от изпратеното писмо изх.№ 435/ 15.07.2013 г. до ищеца, с което като директор на „П., р. и о.” Е., клон П. б., Х. Ч. иска обяснения за самоволното му напускане. Напротив, в това писмо (за което няма съмнения, че е изготвено непосредствено след инцидента), Х. Ч. изрично посочва, че е разпоредил на ищеца да се яви кабинета му ПОВТОРНО и иска обяснения защо не е изпълнено това разпореждане, а е последвало самоволно напускане на работното място. Изложеното в писмото кореспондира на показанията на свидетелите, а не е в противоречие с тях.
Не е доказателство за твърдението на ищеца, че документите не са му връчени на 15.07.2013 г., подадените от него молба и жалба до Инспекция по труда. Тези документи съдържат предпроцесни твърдения на страната за изгодни за нея факти, които нямат доказателствена сила. Не опровергават кредитираните свидетелски показания и показанията на св.Б. Д.. Той възпроизвежда какво му е казал ищеца, след като на 15.07.2013 г. е напуснал сградата, в която са му връчени документите, а не е свидетел на събитието.
С оглед изложеното съдът дава вяра на показанията на свидетелите Ч., Х. и П. и приема за установена изложената по-горе фактическа обстановка. При установените факти уволнението е законно. Ищецът го е оспорил на следните основания: съкращаването на щата е извършено на 01.04.2013 г., а уволнението – на 15.07.2013 г.; преди уволнението не му е връчено предизвестие; уволнението е извършено при започнало ползване на отпуск по болест, без предварително разрешение от инспекцията по труда. Тези са наведените основания за незаконност на уволнението, на които ищецът се е позовал в исковата молба и други основания за неговата отмяна съдът не може да разглежда (срв. решение № 158/ 01.07.2013 г. по гр.д.№ 1008/ 2012 г., ІV г.о., ВКС и цитираните в него актове). Поради това съдът не обсъжда доводите на ответника в отговора срещу касационната жалба, че не е доказано взето решение за съкращаване на щата и дали това е сторено от компетентен орган – такива основания за незаконност на уволнението не са посочени нито в исковата молба, нито в становището по отговора срещу нея.
Обстоятелството, че съкращаването на щата е извършено на 01.04.2013 г., е установено по делото, но от това не следва незаконност на извършеното на 15.07.2013 г. уволнение. Основанието по чл.328 ал.1 т.2 пр.1 КТ предполага установяване на реално извършване на съкращаването, без законът да поставя изискване в какъв срок след това може да бъде упражнено правото на работодателя да прекрати едностранно трудовото правоотношение. Работодателят сам преценява до кой момент може да формира фонд работна заплата за длъжност, която вече не съществува в щата му и кога да освободи работника, заемал тази длъжност.
Неоснователен е и доводът, че уволнението е извършено без връчване на предизвестие. От фактическа страна се установи, че работодателят е връчил едновременно предизвестие и заповед за уволнение, в която е посочил, че срокът на предизвестието няма да се отработва, а ще бъде платено обезщетение. Възможността страната, прекратяваща трудовото правоотношение едностранно, да плати обезщетение вместо да предизвести другата страна, е уредена в закона като субективно право. Поради това прекратяването не е незаконно, дори предизвестие да не е било отправено изобщо (срв. решение № 94/ 01.07.2013 г. по гр.д.№ 1301/ 2012 г., ІІІ г.о., ВКС и цитираната в него предходна практика по чл.291 ГПК).
Твърдението, че уволнението е извършено при разрешен на работника отпуск по болест без предварителното съгласие на инспекцията по труда, не се установи от фактическа страна. На ищеца е разрешен отпуск по болест след 10,00 часа на 15.07.2013 г., както той самият твърди по делото. Изложеното в исковата молба, че когато е отишъл на работа към 07,55 ч. вече е бил прегледан от лекар и заболяването било констатирано, няма значение за основателността на иска. Приложението на чл.333 ал.1 т.4 КТ се обуславя от вече разрешен отпуск, чието ползване е започнало. Отпускът по болест се разрешава от здравните органи с издаване на болничен лист и преди този момент работникът не може да се позовава на разрешен отпуск. Независимо от изложеното, към момента, в който му е връчена заповедта за уволнение, ищецът е бил на работното си място и не е уведомил работодателя за това, че му е разрешен отпуск и че е започнало ползването му. По изложените по-горе съображения, ирелевантно е дали е уведомил работодателя, че му предстои разрешаването на отпуск. Закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ се прилага само при започнало ползване на вече разрешен отпуск, а не при предстоящото му разрешаване и ползване.
Няма значение за законността на уволнението обстоятелството, че в заповедта за извършването му действието на изявлението е отложено, считано от 16.07.2013 г. Съгласно чл.333 ал.7 КТ, преценката налице ли е предварителна закрила при уволнение, се извършва към момента на връчване на уволнителната заповед. Към 09,00 часа на 15.07.2013 г. на ищеца не е бил разрешен отпуск по болест, поради което той не се е ползвал от закрилата по чл.333 ал.1 т.4 КТ.
Неоснователни са и доводите, че връчването на писменото уволнително волеизявление не може да бъде извършено по друг начин, освен по предвидените в чл.195 ал.2 ГПК или чрез прочитането му от работодателя на работника, ако откаже да го подпише. Разпоредбата на чл.195 ал.2 КТ касае връчване на заповеди за налагане на дисциплинарни наказания (включително „забележка”). Няма основание да се счита, че тя ограничава възможността за връчване на изявления за прекратяване на трудови правоотношения само до посочените в нея начини. Няма и законово изискване текстът на връчените документи да бъде прочетен на лицето, което отказва да удостовери с подписа си получаването им, за да се счете редовно извършено връчването при отказ. Подобно изискване може да се обоснове логически, само ако адресатът е неграмотен. В противен случай е достатъчно фактическото предоставяне на документа на адресата (срв. решение № 48/ 28.02.2013 г. по гр.д.№ 265/ 2012 г., IV г.о., ВКС). В закона не е уредена форма за доказване на това обстоятелство и то може да бъдат установявано с всички доказателствени средства. Удостоверяването му в документ, подписан от свидетели, е обичайна практика, но при оспорване доказването му в гражданския процес се осъществява чрез разпит на свидетелите.
Поради това искът за установяване на незаконността на процесното уволнение и отмяната му е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Съответно следва да бъдат отхвърлени и акцесорните искове за възстановяването на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, а на ответника да бъдат присъдени направените в производството разноски.
По изложените съображения съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение на Старозагорски окръжен съд № 270 от 31.07.2014 г. по гр.д.№ 1208/ 2014 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Ф. И. Б., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], против „П., р. и о.” Е., клон П. б., [населено място], [улица], Е.[ЕИК] искове по чл.344 ал.1 т.1 КТ, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 621/ 15.07.2013 г.; по чл.344 ал.1 т.2 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „Ръководител направление охрана и сигурност”; и по чл.344 ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 КТ за заплащане на обезщетение за оставане без работа в размер 3 000 лв.
ОСЪЖДА Ф. И. Б., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на „П., р. и о.” Е., клон П. б., [населено място], [улица], Е.[ЕИК], 2 100 лв (две хиляди и сто лева) разноски за производството в трите инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|