Р Е Ш Е Н И Е № 81 гр. София, 07 декември 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и девети май през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретар ..………...………… НЕВЕНА ПЕЛОВА …...…......…… и с участието на прокурор ……………….. ТОМА КОМОВ ………….……........……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 219/2020 г. по описа на ВКС, трето наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 423, ал. 1 от НПК по искане на адв. П. и адв. Т. – защитници на осъдения Ц. С. С., за възобновяване на НОХД № 317/2002 г. по описа на Казанлъшкия районен съд (КРС). В искането са изложени доводи, че осъденият не присъствал лично при постановяване на присъдата. Първоначално той бил представляван от упълномощен защитник, който впоследствие се отказал от защитата, като на негово място бил назначен служебен защитник. По това време осъденият се намирал в САЩ, като за присъдата на КРС узнал, след като бил екстрадиран в Република България и същата му е била предоставена на 04.12.2019 г. в затвора – гр. Стара Загора, където бил приведен за изтърпяване на наказанието. Твърди се, че видно от материалите по екстрадиционното дело на САЩ българската държава дала уверение, че вътрешното ни право гарантира на издирваното лице възможността за повторно разглеждане на делото, при което ще се спази правото му на защита. Защитниците сочат основанието по чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК, като смятат, че в случая са налице дадени гаранции от българската държава за възобновяване на наказателното дело. В искането са изложени съображения за наличието на допуснато нарушение на чл. 24 от НК и явна несправедливост на наложеното наказание, относими към основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Прави се искане за отмяна на постановената присъда на КРС по реда на възобновяването и връщане на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание на ВКС осъденият С. и неговите процесуални представители адв. П. и адв. Т. поддържат искането за възобновяване и молят същото да бъде уважено. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: С присъда № 95 „3“ от 19.11.2004 г. по НОХД № 317/2002 г. КРС е признал подсъдимия Ц. С. С. за виновен в това, че на 20.12.2001 г. в [населено място] в съучастие с Р. Н. Й. като извършител е преработвал и поправял огнестрелно оръжие от газови пистолети в бойни пистолети без да има за това право по закон и разрешение от надлежния орган на властта, поради което и на основание чл. 337, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият С. е бил признат за виновен и в извършването на престъпление по чл. 339, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 1 от НК – че на 20.12.2001 г. в [населено място] в съучастие с Р. Н. Й. като извършител е придобил по какъвто и да е начин и държал огнестрелни оръжия, както и боеприпаси, без да има за това надлежно разрешение, за което при условията на чл. 54 от НК е бил осъден на пет години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на подсъдимия Ц. С. едно общо най-тежко наказание, а именно пет години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл. 24 от НК съдът е увеличил така определеното наказание с Ѕ , а именно на седем години и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл. 53, ал. 2, б. „а“ от НК съдът е отнел в полза на държавата веществените доказателства, а в тежест на подсъдимите е възложил направените по делото разноски, които следва да заплатят солидарно. След осъдителния диспозитив на съдебния акт, изрично е посочено, че присъдата е произнесена в присъствието на служебния защитник на подсъдимия Ц. С. – адв. Д. Р.. Присъдата на КРС не е била обжалвана, нито протестирана, като е влязла в сила на 22.12.2004 г. Подаденото искане, регистрирано с вх. № 2567 от 20.02.2020 г., за възобновяване на наказателното производство е допустимо. Видно от материалите по делото, по-конкретно справка от затвора – гр. Стара Загора с изх. № ЗД № 418/19 от 15.05.2020 г. и писмо № ЗД 418/2019 от 10.12.2019 г. от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, по отношение на осъдения С. е била осъществена екстрадиция, в изпълнение на която през месец април 2019 г. той е бил задържан в САЩ, а впоследствие – на 03/04.12.2019 г. – е бил предаден на компетентните български власти и доведен в Република България, като на 06.12.2019 г. е постъпил в затвора – гр. Стара Загора. Тези факти са релевантни за преценката на допустимостта на направеното искане с оглед посочения в чл. 423, ал. 1 от НПК шестмесечен срок, който в разглеждания случай е спазен. Съгласно цитираната разпоредба шестмесечният срок за подаване на искането за възобновяване от задочно осъден започва да тече „от узнаване на влязлата в сила присъда или от фактическото предаване от друга държава на Република България“. Искателят е предаден на българските власти в изпълнение на екстрадицията, поради което начален момент на срока по чл. 423, ал. 1 от НК е датата на фактическото му постъпване на територията на България (03/04.12.2019 г.). Разгледано по същество, искането на осъдения С. за възобновяване на наказателното дело на основание чл. 423, ал. 1 от НПК е неоснователно. С постановление на зам. районен прокурор от РП–гр. Казанлък на 19.03.2002 г. е било преобразувано полицейско производство в досъдебното производство (предварително производство) ЗМ № 2923/2001 г. по описа на РПУ–Казанлък. С постановление на разследващ полицай от 27.12.2001 г. искателят Ц. С. бил привлечен като уличено лице за престъпления по чл. 337 и чл. 339 от НК и му била взета мярка за неотклонение „парична гаранция”. Постановлението му било предявено лично и в присъствието на неговия упълномощен защитник – адв. С. С.. На 11.03.2002 г. С. в присъствието на нов упълномощен от него процесуален представител – адв. П. М. се запознал с всички материали по разследването. На 08.05.2002 г. му било предявено постановлението за привличане и той бил разпитан в качеството на обвиняем, за което бил съставен протокол за разпит на обвиняем. Посочените процесуални действия са били извършени с негово лично участие, както и с участието на упълномощения от него защитник адв. М., освен когато е бил представляван от адв. С.. В постановлението за привличане като обвиняем (л. 15 от ДП), надлежно подписано от искателя, изрично са били отразени поетите от него задължения във връзка с мярката му за неотклонение – „да не се отклонява от посоченото местожителство без разрешение от органа на полицейското производство, прокуратурата или съда, да съобщава всяка промяна на адресите си, да се явява при всяко призоваване от тях”, като разследващият орган е посочил и последиците от неизпълнението им. По внесен на 22.05.2002 г. от РП–гр. Казанлък обвинителен акт по обвинението на искателя Ц. С. е било образувано НОХД № 317/2002 г. по описа на КРС. За проведеното на 27.06.2002 г. първо открито заседание пред първоинстанционния съд подсъдимия С. е бил надлежно призован, присъствал е лично, като е бил представляван от упълномощения си процесуален представител - адв. М., но се е отказал от защитата си и е поискал друг адвокат, който да го представлява. На следващото заседание, проведено на 14.10.2002 г., когато бил даден ход на съдебното следствие, подсъдимият е участвал лично и с упълномощения си нов защитник – адв. К.. На 02.12.2002 г. подсъдимият не се е явил пред първоинстанционния съд, като представил болничен лист. В заседанието на 31.01.2003 г. подсъдимият, редовно призован, не се е явил, но е бил представляван от адв. К.. С определение от същото съдебно заседание мярката за неотклонение на подсъдимия С. била изменена в задържане под стража. Приложените по делото документи относно проведените мероприятия по издирване на искателя – призовки в цялост, съобщение от РПУ-Казанлък, съобщения от ОД МВР-Стара Загора относно регистрирани преминавания на лицето през ГКПП на страната – удостоверяват обстоятелствата, че подсъдимият не е бил установен на обитавания от него адрес, като нямало данни да е напуснал територията на страната. Същият бил обявен за общодържавно издирване с телеграма № 4311/25.03.2003 г. на ДНСП, но издирването останало без резултат. В съдебно заседание на 01.04.2003 г. упълномощеният защитник на подсъдимия С. – адв. К. направил изявление за отказ от поетата защита, поради което за насроченото на 29.05.2003 г. съдебно заседание съдът осигурил и назначил на отсъстващия подсъдим служебен защитник – адв. Д. Р.. При тези условия, в следващите няколко съдебни заседания първоинстанционният съд разгледал делото в отсъствие на подсъдимия на основание чл. 269 от НПК и постановил присъдата си. Описаното процесуално развитие на воденото срещу искателя С. наказателно производство категорично обуславя неоснователност на искането му за възобновяване. Разглеждането на делото при условията на чл. 269, ал. 3 от НПК не поражда безусловно задължение за последващото му възобновяване. В производството по глава тридесет и трета от НПК винаги се изследват и преценяват предпоставките, визирани в разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от НПК. Искането на задочно осъденото лице се уважава, само когато причината за неприсъственото разглеждане и решаване на делото не се корени в собственото му процесуално некоректно поведение. При недобросъвестно процесуално поведение осъденият не може да черпи права в производството по реда на този извънреден способ за съдебен контрол. По отношение на Ц. С. е налице укриване, поради което първоинстанционният съд обективно не е могъл да разгледа делото с неговото лично участие (с изключение на първите две съдебни заседания, проведени на 27.06.2002 г. и 14.10.2002 г.). Досъдебното производство безспорно е протекло с участие на обвиняемия, като разследващият орган му е разяснил задълженията да не напуска местоживеенето си без разрешение на съответния орган или да го променя, без да съобщи за това. При ясно знание за воденото срещу него наказателно производство, развиващото се в съдебна фаза, искателят самоволно е заминал за чужбина, напускайки страната след второто проведено с негово лично участие заседание пред КРС за продължителен период от време (повече от 16 години до задържането му), без да уведоми за отсъствието си компетентните органи и без да посочи адрес за призоваване. Трайното му установяване извън България разкрива целенасочено намерение да се отклони от наказателно преследване. Процесуално незаконосъобразно му поведение и неговите действия по същество манифестират отказ от лично участие в наказателния процес. Със своето поведение, освен че е нарушил задълженията си, произтичащи от процесуалното му качество на обвиняем, осъденият е демонстрирал и незаинтересованост към развитието на наказателния процес, като сам се е лишил от възможността да участва в процеса и да се защитава лично. Въпросът за даване ход и разглеждане на делото в отсъствие на молителя е бил правилно разрешен от съда, който е положил всички процесуални усилия по установяване на действителното местонахождение на привлечения към наказателна отговорност и осигуряване на участието му в съдебната фаза и е обезпечил и правото му на защита чрез назначаване на служебен защитник, след заявения отказ от защита на упълномощения му процесуален представител. По изложените съображения ВКС прие, че искането на осъдения С. за възобновяване на наказателното дело на основание чл. 423, ал. 1 от НПК е неоснователно. В искането за възобновяване, инициирало настоящото производство по глава тридесет и трета от НПК, незаконосъобразно се претендира основание за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК. Във връзка с изпълнението на наложеното на осъдения С. наказание са били предприети действия по издирването му, като по този повод е била образувана пр. № 10188/2006 г. на Върховната касационна прокуратура, отдел 04 „Международен“. Издадена е била и ЕЗА № Д-4/2005 г. на 03.11.2010 г. на РП-Казанлък. След установяването на С. в САЩ, на 27.08.2007 г. е била отправена молба от главния прокурор на Република България до министъра на правосъдието на САЩ за екстрадиция на лицето съгласно Договора за предаване между България и Съединените щати на Америка и Конвенцията на Обединените нации срещу транснационалната организирана престъпност. От съдържанието на искането на главния прокурор се установява, че в него липсва позоваване на изрично предоставени от българската държава гаранции за възобновяване на наказателното дело за престъплението, за което екстрадицията е допусната. В процесуалния документ (стр. 111 – 105 от папка 10188/06 – екстрадиционната преписка на осъденото лице) е възпроизведено цифрово и словно съдържанието на действащите към момента разпоредби на чл. 422, ал. 1, т. 6, вр. чл. 423, ал. 5 от НПК, които дават „право“ на предадено от друга държава на Република България задочно осъдено лице да направи искане до съда за възобновяване, т. е. посочени са законовите възможности за възобновяване на делото. По аналогичен начин е формулирано и уведомлението, залегнало в молбата на заместника на главния прокурор и ръководител на ВКП до НЦБ – И. от 30.03.2006 г. (стр. 84 – 80 от екстрадиционната преписка), с единствената разлика, че в този документ е възпроизведено съдържанието на актуалната към момента разпоредба на чл. 362а от НПК (отменен). Уведомяването на адресатите на молбите на главния прокурор и зам.главния прокурор относно законовите възможности за възобновяване на делото при задочно осъждане не замества изричното предоставяне на гаранции от българската държава за възобновяване на наказателното дело за престъплението, за което екстрадицията е допусната, каквото в разглеждания случай липсва. Гаранцията по смисъла на чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК е официално уверение, недвусмислено поет ангажимент от страна на българската държава, че на конкретното лице, чиято екстрадиция се иска, ще бъде осигурено повторно разглеждане на делото при лично участие в процеса. Такава декларация е различна по смисъл и последици от съдържащото се в двете обсъдени по-горе молби разяснение относно процесуалната възможност екстрадираното лице да упражни правото си да поиска повторно разглеждане на делото заради неучастието си в наказателния процес. Тази възможност е осигурена за задочно осъдените по силата на закона, но не поражда безусловно задължение за последващо възобновяване на наказателното производство без оглед на условията, визирани в разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от НПК, при наличието на които се уважава искането на задочно осъденото лице. Следва още да се поясни, че както чл. 362а от отменения НПК, така и разпоредбата на чл. 423, ал. 1 от новия НПК изискват като задължителна отрицателна предпоставка за допускане на възобновяване при задочното осъждане „липсата на познание на осъдения за висящото срещу му наказателно производство“ (решение № 129 от 1.03.2010 г. на ВКС по н. д. № 747/2009 г., II н. о., НК; решение № 745 от 31.01.2005 г. по н. д. № 425/2004 г. на ВКС, III н. о.; решение № 797 от 13.01.2005 г. на ВКС по н. д. № 473/2004 г., III н. о.; решение № 549 от 11.11.2002 г. на ВКС по н. д. № 455/2002 г., II н. о. и др.). Доводи в подкрепа на застъпеното от настоящия съдебен състав становище за липса на предоставени гаранции за последващо възобновяване на делото при екстрадицията на Ц. С. се извличат и от материалите на проведеното в САЩ екстрадиционно производство. Съдържанието на решението на американския съд, допуснал екстрадицията, не дава никакво основание да се заключи, че българските власти са дали изрични гаранции за повторно разглеждане на делото. В заключението по дело № 19CR344 на помощник съдия при Районен съд на САЩ за Северния район на И., Източна Дивизия, е посочено, че всички изисквания за екстрадиция са изпълнени, а в потвърждаващата го съдебна заповед по дело № 19CV05062 от 26.09.2019 г. на съдия при Окръжен съд на САЩ за Северния район на И., Източна Дивизия. е отразено единствено, че „при пристигането на екстрадираното лице на територията на Република България, същото ще бъде незабавно приведено в затвора – гр. Стара Загора за изпълнение на присъдите, като ще му бъде и разяснена разпоредбата на чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК.“ От съдържателната част и на двата съдебни акта не се установява да са били обсъждани изрично дадени гаранции от българската държава за възобновяване на наказателното дело, като е отбелязано само, че екстрадираното лице ще бъде уведомено за правата си. При тези данни настоящият съдебен състав намери, че осъденият С. неоснователно претендира възобновяване на наказателното производство въз основа на чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК. Извън правомощията на ВКС е да разглежда оплакването на искателя за допуснато нарушение на чл. 24 от НК и явна несправедливост на наложеното му наказание. Това възражение може да бъде подведено под основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК, в който случай съгласно чл. 424, ал. 1 от НПК компетентността за преценка е възложена на Пловдивския апелативен съд. Водим от горното и на основание чл. 425 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Ц. С. С. за възобновяване на НОХД № 317/2002 г. по описа на Казанлъшкия районен съд на основание чл. 423, ал. 1 и чл. 422, ал. 1, т. 6 от НПК. Искането на осъдения Ц. С. С. ведно с делото ДА СЕ ИЗПРАТИ по компетентност на Пловдивския апелативен съд с оглед преценка на допустимостта и основателността на визираните основания за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.