Р Е Ш Е Н И Е № 319 гр.София, 20.06.2012 г. Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов Борис Илиев при секретаря Райна Пенкова и прокурора като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 333/ 2012 г. за да постанови решението, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. С определение № 426/ 03.04.2012 г. на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 333/ 2012 г., по жалба на Х. Г. И. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № VІ-97 от 10.11.2011 г. по гр.д.№ 1575/ 2011 г., с което е обезсилено решение на Бургаски районен съд по гр.д.№ 8449/ 2009 г. и е прекратено производството по предявените от касатора против [фирма] и З. А. К. искове по чл.226 ал.1 т.2 от КТ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лв и имуществени вреди в размер 5 000 лв. Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос може ли да бъде прекратено исково производство по съображения, че не е допустим предявения в това производство инцидентен иск. Отговорът е отрицателен. ГПК урежда инцидентния иск като отклонение от нормалното развитие на производството във връзка с предмета на делото (чл.212 от ГПК), водещо до последващо обективно съединяване на искове по почин на някоя от страните. Целта е съдът да се произнесе със сила на пресъдено нещо по съществуването на оспорено правоотношение, от което зависи изходът на делото. Ако предявеният инцидентен иск е недопустим (например предявен е инцидентен установителен иск за факт, какъвто законът не предвижда), то на прекратяване подлежи производството само по инцидентния иск. Фактът обаче, ако е релевантен за спора по основното производство, трябва да бъде изследван от съда и да бъде констатирано дали се е осъществил. Във всеки случай не съществува такава връзка между първоначалния и инцидентния иск, според която при недопустимост на инцидентния иск по необходимост недопустим да се явява и първоначално предявения. Предвид приетото по въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, съдът намира жалбата срещу въззивното решение за основателна. Същото е постановено при наличие на касационно основание по чл.281 т.3 пр.2 от ГПК, защото въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди в резултат на невярно вписване от З. К. на категорията на труда, както и инцидентен иск за категорията на полагания труд. Считайки инцидентния иск за недопустим, въззивният съд е извел, че следва да прекрати производството по делото изцяло, а това съставлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл.2 от ГПК). Освен, че по начало от недопустимост на инцидентен иск не следва недопустимост на първоначално предявения, в случая с инцидентен иск съдът не е сезиран. Ищецът е предявил единствено иск по чл.226 ал.1 т.2 от КТ, а установяването на съдържанието на трудовото правоотношение (от което следва каква е категорията на положения труд) има преюдициално значение за спора за обезщетяване на вреди, но не е заявено с отделен иск. Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено, а делото – върнато на окръжния съд за произнасяне по предявения осъдителен иск. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да има предвид, че изрично предвиденият в закона иск за обезщетяване на вреди от вписване на неверни данни в удостоверителни по отношение на трудовото правоотношение документи, е винаги допустим. Съдът дължи произнасяне по въпроса вярно ли е удостоверено съдържанието на трудовото правоотношение в документите, оспорени от ищеца, като при положителен отговор искът подлежи на отхвърляне поради неоснователност, но не е недопустим. При отрицателен отговор съдът дължи произнасяне и по въпроса установено ли е настъпването на вреди и причинна връзка, евентуално, ако тези факти са налице – дължи и обсъждане на доказателствата във връзка с размера на претенцията. Трябва да бъде съобразена обвързващата практика на ВКС (срв. решение № 309/ 20.12.2011 г. по гр.д.№ 1672/ 2010 г., ІІІ г.о.), че е недопустим иск за установяване на категорията на труда, доколкото законодателството предвижда споровете между работника и пенсионния орган да се разрешават по друг ред, а не по исковия. Решение, с което се установява категорията на труда в отношенията между работодателя и работника, не би имало сила по отношение на пенсионния орган, а друг правен интерес от установяване на категорията на труда работникът няма. Обаче при наличие на спор за съдържанието на трудовото правоотношение между работник и работодател, включително установяване на заеманата длъжност (от което следва каква е категорията на положения труд), исковото производство не е недопустимо. Според цитираното по-горе решение по чл.291 от ГПК, съдът е властен да разреши такъв спор дори със сила на пресъдено нещо. На по-голямо основание е допустимо съдът да установи какво е било съдържанието на трудовото правоотношение инцидентно, когато е сезиран със спор по чл.226 ал.1 т.2 от КТ, както и да се произнесе дали това съдържание е правилно отразено в съставените от длъжностно лице при работодателя документи. По изложените съображения съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение на Бургаски окръжен съд № VІ-97 от 10.11.2011 г. по гр.д.№ 1575/ 2011 г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: