- 7 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 630
гр. София, 03.08.2022 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 11.05.2022 (единадесети май две хиляди и двадесет и втора) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 149 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 355 428/14.10.2021 година, подадена от С. Т. Н.-Б., против решение № 981/23.08.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2127/2020 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 8381/09.12.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-17 състав, постановено по гр. д. № 7870/2018 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от Н.-Б. против Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за сумата от 190 000.00 лева (разликата между уважения размер на иска от 10 000.00 лева и пълния претендират такъв от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в престъпления по чл. 210, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1 от НК и чл. 314 от НК, за които била постановена оправдателна присъда, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 06.02.2018 година до окончателното й заплащане.
В подадената от С. Т. Н.-Б. касационна жалба се твърди, че в обжалваната му част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което искът за обезщетение зда неимуществени вреди да бъде уважен до пълния му претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Н. Димитров Н. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Касационната жалба е подадена в предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че анализът на събраните и обсъдени доказателства обосновавал несъмнен извод, че С. Т. Н.-Б. бил претърпял неимуществени вреди, които били пряка и непосредствена последица от поддържано против него незаконно обвинение и подлежали на обезщетяване от Прокуратурата на Република България, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, във връзка с чл. 4 от ЗОДОВ. Обезщетението за неимуществени вреди се дължало при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Размерът на обезщетението се определял съобразно действително претърпените от ищеца болки и страдания, преценени с оглед общите критерии за справедливост по чл. 52 от ЗЗД (т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС). При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, следвало да се вземат предвид всички конкретно установени в производството обстоятелства, следвало да се вземе предвид тежестта на повдигнатото обвинение и предвиденото за него наказание, продължителността на наказателното преследване, вида и продължителността на наложените мярка за неотклонение и мярка за процесуална принуда, данните за личността на подсъдимия с оглед на това доколко повдигнатото обвинение за деяние, което не бил извършил, се било отразило негативно на физическото здраве, психиката му, на контактите и социалния му живот, на положението му в обществото, работата, в това число и на възможностите за професионални изяви и развитие в служебен план, както и всички други обстоятелства, имащи отношение към претърпените морални страдания. С оглед на тези постановки и обсъдените поотделно и в съвкупност доказателства, въззивният съдебен състав, приемал, че престъплението, в извършването на което бил обвинен Н.-Б. било тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за него се предвиждало наказание лишаване от свобода от една до осем години. Въззивният съд съобразявал и продължителността на наказателното производство-10 години, като Н.-Б. бил обвинен в извършването само на едно престъпление, поради което продължителността на производството била неоправдана. Това обстоятелство мотивирало въззивният съд да определи по-висок размер от обичайния в сходни случаи. Наказателното производство се било развило и в съдебна фаза, като С. Т. Н.-Б. се бил явявал, а това било свързано с допълнително напрежение и неудобство. През целия период на воденото срещу Н.-Б. разследване и поддържане на обвинението в съдебна фаза той имал проблеми със съня. Изпитвал чувство на безсилие и страх, а авторитетът му бил сринат от създаденото у съседите му убеждение, че е престъпник. Образуваното срещу Н.-Б. наказателно производство било оказало негативно въздействие върху психичното му здраве, причинило му било душевни страдания и неудобства, страх от осъждане, загуба на съня, самоубийствени мисли, довело било до промяна в поведението му. Съставът на Софийския апелативен съд съобразявал и обстоятелството, че ареста на Н.-Б. бил станал достояние на неговите съседи, което било довело да създаване на негативни настроения срещу него, които са му били отразили тежко. Съдебният състав вземал предвид и че воденото срещу Н.-Б. производство се било отразило негативно и върху неговото финансово състояние, тъй като пенсията му била твърде недостатъчна, за да може да посрещне нарасналите си парични нужди, свързани със заплащане на адвокатски възнаграждения, което го било принудило да вземе заем от свои близки. Освен това, по делото било установено, че С. Т. Н.-Б. бил с влошено здравословно състояние, но по никакъв начин не можело да се приеме категорична пряка причинно-следствена връзка между новооткритото онкологично и неврологично заболяване и воденото срещу Н.-Б. наказателно производство. Затова въззивният съд не вземал предвид тези новопоявили се заболявания при определяне на дължимото от Прокуратурата на Република България обезщетение. Обстоятелства, налагащи неприсъждане на обезщетение в по-голям размер били това, че спрямо Н.-Б. не била наложена най-тежката мярка за неотклонение-„задържане под стража“. Наложената му мярка за неотклонение-„подписка“ била най-леката и безспорно не ограничавала неговата възможност за реализация в личен и обществен план. Въззивният съд съобразявал и обстоятелството, че спрямо Н.-Б. не са били налагани административни мерки, ограничаващи свободата му на предвижване. Освен това не се доказвала пряка причинна връзка между спирането на работа и воденото срещу Н.-Б. наказателно производство. Противно на твърденията на Н.-Б., че към датата на образуване на наказателното производство той е бил в работоспособна възраст, въззивният съд намирал, че възрастта, на която той бил-66 години се считала за пенсионна възраст. Действително по делото от свидетелските показания било установено, че Н.-Б. работел, но липсвали доказателства, че единствено по причина воденото наказателно производство той бил спрял да работи. Доколкото Н.-Б. не бил с мярка „задържане под стража“, т. е. неговото право на труд не било ограничено, то причините за спирането на работа можели да бъдат различни и не можело да се твърди, че наказателното производство е било единствената той да напусне работа. Въззивният съд съобразявал и съществуващата в страната икономическа обстановка към датата на влизане в сила на оправдателната присъда, като един от критериите за определяне на обезщетение за неимуществени вреди. Необосновано било искането на Н.-Б., че определеното обезщетение за претърпените от медицинските сестри в Либия неимуществени вреди следвало да служи за база за преценка. Всеки случай бил различен сам за себе си, строго специфични били обстоятелствата, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Трайно установено в съдебната практика било разбирането, че разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД изисквала конкретна преценка във всеки отделен случай. Във връзка с това неоснователно било възражението на С. Т. Н.-Б., че определеното обезщетение било в много занижен размер. Неоснователно било и възражението на Прокуратурата на Република България, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди било в завишен размер. Воденото срещу Н.-Б. наказателно производство обхващало продължителен период от време (10 години), при съобразяване вида на деянието, за което било повдигнато обвинението, доказателствата, които следвало да се събират, както и че разглеждането на делото било преминало в една съдебна инстанция. Преценката на тези обстоятелства мотивирала съставът на Софийския апелативен съд да определи сумата от 10 000.00 лева за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди. Върху определеното обезщетение следвало да се присъди и претендираната компенсаторна лихва от датата на влизане в сила на оправдателната присъда до окончателното изплащане на сумата. Във връзка с това било неоснователно възражението на С. Т. Н.-Б., че законната лихва се дължала от датата на образуване на досъдебното производство. Практиката била безпротиворечива, че началният момент на забавата и дължимостта на законните лихви върху вземането по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ било от влизане в сила на оправдателната присъда за извършеното престъпление (т. 4 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС). В този смисъл било неясно каква конкретна практика имал предвид Н.-Б., с твърдението си за различен начален момент.
За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване следва да са налице две кумулативно дадени предпоставки. На първо място касаторът трябва да е формулирал и поставил материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е бил включен в предмета на делото, бил е разглеждан от въззивният съд и е обусловил правните изводи при постановяване на решението му. Така поставеният въпрос представлява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Само той обаче не е достатъчен за това, а е необходимо да бъде обосновано и доказано и наличието на някоя от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т.3 от ГПК. Затова на второ място изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК трябва да съдържа обосновка за наличието на някоя от тези предпоставки. Изискванията към въпроса по чл. 280, ал. 1 от ГПК са посочени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, като изрично е посочено, че съдът не може сам да формулира въпроса или да го извлича от съдържанието на касационната жалба и изложението към нея. Съдът може само да уточни и да конкретизира вече поставения въпрос, а липсата на такъв е достатъчно основание касационното обжалване да не бъде допускано. Липсващият въпрос не може да бъде заместен от твърденията свързани с неправилност на въззивното решение, като такива за неправилно установена фактическа обстановка, неправилно или превратно тълкуване и оценка на доказателствата, необоснованост на изводите на съда и други, които представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК и могат да бъдат разглеждани едва след допускане на въззивното решение до касационен контрол.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Т. Н.-Б. е посочил, че решеният от въззивният съд материалноправен и процесуалноправен въпрос бил, че неуважаването на иска по ЗОДОВ, така както е предявен, било необосновано, неправилно и в противоречие със събраните доказателства, а също така и при неправилно несъбиране и несъобразяване на нови и новопоявили се доказателства. Също така не била съобразена различната практика на съдилищата и най-вече тази на ЕС по сходни казуси. Решението било формално, без да се отчетат събраните в хода на процеса доказателства и тяхната относимост към спора, а също така и при грубо нарушаване на процесуалните правила за събиране на доказателствата. Не били взети предвид конкретни факти, а също така и многобройната и разнопосочна практика на ВКС и липсата на такава съответстваща на практиката на СЕС. Всички тези твърдения се отнасят до допуснати от въззивния съд процесуални нарушения и неправилно установена фактическа обстановка, които са довели до неправилност на въззивното решение. Същите обаче не представляват материалноправен или процесуално правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е посочен в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Такъв въпрос не е поставян от С. Т. Н.-Б., което е достатъчно основание за да не се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 981/23.08.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2127/2020 година по подадените против него от С. Т. Н.-Б. касационна жалба с вх. № 355 428/14.10.2021 година, поради което такова не трябва да се допуска.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 981/23.08.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2127/2020 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 8381/09.12.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-17 състав, постановено по гр. д. № 7870/2018 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от С. Т. Н.-Б. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], Търговски дом, ет. 3, кантора 354, чрез адвокат О. П. от САК, против Прокуратурата на Република България иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за сумата от 190 000.00 лева (разликата между уважения размер на иска от 10 000.00 лева и пълния претендират такъв от 200 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от обвинение в престъпления по чл. 210, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1 от НК и чл. 314 от НК, за които била постановена оправдателна присъда, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 06.02.2018 година до окончателното й заплащане
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2. |