14
Р Е Ш Е Н И Е
№ 83
гр.София , 19 юни 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА
МИЛЕНА ПАНЕВА
при участието на секретаря И. Петкова
и прокурора от ВКП Стелияна Атанасова
след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 276/2018 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от адв.Д.М., защитник на подсъдимия Н. М. С. и от адв.А.Б., повереник на частните обвинители П. К. Н. и П. И. Н., срещу решение №316 от 01.02.2018 г., постановено по внохд №361/2017 г. по описа на Великотърновски апелативен съд.
В жалбата на подсъдимия са релевирани всички касационни основания по чл.348 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон се обосновава с това, че съдът неправилно е приел, че подсъдимият е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата, които са в причинна връзка със съставомерния резултат. В противовес на горното се твърди, че предприетата от С. маневра с отклоняване на управлявания от него автомобил наляво, е била правомерна и единствено възможна, за да се избегне удара с другия автомобил. Оплакването от допуснати съществени процесуални нарушения се свързва с твърдение, че решаващият съд не е изследвал обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не е разкрил обективната истина; че не е обсъдил задълбочено доводите и възраженията на защитата; че е нарушил изискването на чл.305 ал.3 от НПК да посочи кои факти въз основа на кои доказателства приема за установени, като не е обсъдил и противоречията между доказателствата; че липсват мотиви относно индивидуализацията на наказанието и по конкретно досежно неговия размер; че апелативният съд „е дерогирал незаконосъобразното отхвърляне от ОС-Плевен на желанието на подсъдимия С. делото да протече по реда на чл.371 т.2 от НПК….и не го е отчел в нужната степен като основание за връщане на делото за ново разглеждане“ . На следващо място се посочва, че атакуваното решение е явно несправедливо, тъй като наложеното наказание от четири години лишаване от свобода е необосновано завишено и не съответства на целите на наказанието, предвидени в закона. Застъпва се тезата, че съпричиняването на резултата от другия участник в ПТП-то не е отчетено в достатъчна степен. Моли се да бъде отменено решението на ВтАС и постановено ново, с което на основание чл.24 от НПК подсъдимият да бъде оправдан, алтернативно- делото да бъде върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд или да бъде намален размера на наложеното наказание.
В касационната жалба на частните обвинители се правят оплаквания по чл.348 ал.1 т.т.1, 2 и 3 от НПК. Нарушение на материалния закон се съзира в приложението от апелативния съд на разпоредбата на чл.58а от НК „без да е направено искане от подсъдимия“. На следващо място се посочва, че е налице явна несправедливост на наложените на подсъдимите наказания, поради тяхната заниженост. Правят се искания в условията на алтернативност- да се отмени решението и делото върнато на въззивната инстанция с указания за увеличаване на наказанието, като подсъдимите бъдат осъдени и по първоначално повдигнатите им обвинения, или първоинстанционната присъда да бъде потвърдена.
В съдебното заседание пред ВКС, повереникът на частните обвинители –адв.Б., моли да бъде уважена жалбата им и наказанието на двамата подсъдими да бъде увеличено. Посочва, че всички експертни заключения са направили извод, че ако водачът С. е предприел спиране на автомобила, каквото е задължението му по чл.20 ал.2, удар не би настъпил. Намира, че наличието на поставен предпазен колан от пострадалата, е без значение, тъй като ударът е страничен, а предпазният колан може да има спасяващо действие само при челен удар.
Защитникът на подсъдимия С. моли да бъде уважена касационната жалба по съображенията, изложени в нея. Отново се акцентира на обстоятелството, че подсъдимият С. е извършил правомерна и адекватна маневра, чрез навлизане в насрещното платно за движение, което обективно е давало възможност на другия водач- подсъдимия П. да предприеме спиране и предотвратяване на транспортното произшествие. Посочва се, че решаващите съдилища не са обърнали внимание, че от техническа гледна точка ударът за автомобила, управляван от подсъдимия С., е бил непредотвратим. Оспорва се и нарушението по чл.15 ал.1 от ЗДвП. Изтъква се, че навлизането в насрещната лента за движение попада в хипотезата на чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП. Твърди се, че въззивният съд не е изложил ясни и конкретни мотиви относно размера на наказанието, което е определил, както и че следва да се обмисли приложението на чл.55 ал.1 от НК като по-благоприятно за дееца. Излагат се съображения и за това, че починалата е била без предпазен колан, обстоятелство, имащо отношение към съпричиняване на вредоносния резултат, което следва да бъде отчетено при преценката на обществената опасност на деянието, респективно индивидуализацията на наказанието. По отношение жалбата на частното обвинение- моли да бъде оставена без уважение.
Адв.Е., защитник на подсъдимия Ц. П. счита решението на апелативен съд- В.Търново за законосъобразно и справедливо. По отношение касационната жалба на частните обвинители намира, че е налице прескачащо обжалване, тъй като тази страна не е обжалвала присъдата, постановена при второто първоинстанционно разглеждане на делото, а относно жалбата на другия подсъдим- предоставя на съда да вземе решение.
Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбите за неоснователни. Приема, че вътрешното убеждение на съда е формирано след задълбочен анализ на доказателствената съвкупност; че материалният закон е приложен правилно и, че липсват съществени процесуални нарушения.
Упражнявайки правото си на последна дума подсъдимият Н. С. заявява, че поддържа казаното от неговия защитник. Подсъдимият Ц. П. изказва съжаление за случилото се и моли присъдата да бъде потвърдена.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалба, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:
С присъда №46 от 04.10.2016 г., постановена по нохд №665/2016 г., Плевенски окръжен съд е признал:
- подсъдимия Ц. П. П. за виновен в извършване на престъпление по чл.343 ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.54 от НК, за което му е наложил наказание три години лишаване от свобода, което на основание чл.58а ал.1 от НК е намалил на две години, при първоначален „общ“режим и лишаване от право да управлява МПС за срок от две години;
-подсъдимия Н. М. С. за виновен в извършване на престъпление по чл.343 ал.3 пр.4 б.“б“ във вр.с ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.2 ал.2 и чл.54 от НК, за което го е осъдил на четири години лишаване от свобода, като на основание чл.58а ал.1 от НК го е намалил на две години и осем месеца, при първоначален „общ“ режим.
На основание чл.68 от НК е приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на четири месеца, наложено на Н. С. по нохд №2186/2011 г. на РС-Плевен, при първоначален „строг“ режим.
С присъдата съдът е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски и се е произнесъл по веществените доказателства.
По жалби на двамата подсъдими, чрез техните защитници и на частните обвинители, чрез повереника им, е било образувано пред ВтАС внохд №335/2016 г., приключило с решение №17 от 10.02.2017 г., с което първоинстанционната присъда по нохд №665/2016 г. на ОС-Плевен е била отменена изцяло и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на съда.
При второто по ред първоинстанционно разглеждане на делото, ОС-Плевен е постановил присъда №26 от 06.06.2017 г. по нохд №155/2017 г., с която е признал подсъдимия Ц. П. П. за виновен в това, че на 10.04.2014 г. в [населено място], при условията на независимо съпричиняване с Н. С., при управление на МПС- „Рено Лагуна“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл.20 ал.1 и ал.2 и чл.50 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Н., поради което и на основание чл.343 ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 и чл.54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, като на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил неговото изпълнение за срок от пет години и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години.
Със същата присъда за виновен е признат и подсъдимия Н. М. С. в това, че на 10.04.2014 г. в [населено място], при условията на независимо съпричиняване с Ц. П., при управление на МПС- „Опел Вектра“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил чл.15 ал.1 , чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на В. Н., като управлявал МПС без да притежава необходимата правоспособност, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.4 б. „б“ във вр.с ал.1 б.“в“ във вр.с чл.342 ал.1 във вр.с чл.2 ал.2 и чл.54 от НК го е осъдил на осем години лишаване от свобода, при първоначален „общ“ режим.
На основание чл.68 от НК е приведено в изпълнение наказанието лишаване от свобода в размер на четири месеца, наложено на Н. С. по нохд № 2186/2011 г. по описа на РС-Плевен.
Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по сторените разноски, които е възложил в тежест на подсъдимите.
По протест на прокурор от ОП-гр.Плевен /с искане за отмяна приложението на чл.66 от НК по отношение подсъдимия П. и за намаляване размера на наказанието на подсъдимия С./ и жалба от подсъдимия Н. С., чрез защитника му адв.М., пред ВтАС е било образувано внохд 361/2017 г., приключило с решение №316 от 01.02.2018 г., с което подсъдимият Ц. П. е оправдан да е нарушил правилото на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП, подсъдимият Н. С. е оправдан да е нарушил разпоредбата на чл.20 ал.1 от ЗДвП; наказанието на Ц. П. е намалено на основание чл.58а от НК от три на две години лишаване от свобода, а наказанието на Н. С. от осем на четири години лишаване от свобода. Присъдата е била потвърдена в останалата й част.
Касационните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
На първо място следва да бъде обсъдено възражението на защитника на подсъдимия Ц. П., касаещо допустимостта на касационната жалба на частните обвинители, тъй като посоченото обстоятелство е с преюдициален характер и от неговото разрешаване зависят пределите на касационната проверка и правомощията на ВКС, свързани с нея.
При второто разглеждане на делото от ОС-Плевен, подсъдимите П. и С. са били признати за виновни в извършване на инкриминираните им престъпления и осъдени на лишаване от свобода както следва: подсъдимият П.- три години лишаване от свобода условно –с пет годишен изпитателен срок, като му е наложено и кумулативното наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години; подсъдимият С.- осем години лишаване от свобода. Срещу така постановената присъда не е била подадена жалба от частните обвинители. Съгласно чл.318 ал.4 от НПК, частните обвинители могат да обжалват присъдата, ако са накърнени техни права и законни интереси, затова липсата на жалба недвусмислено сочи, че те са били доволни от постановената присъда и не са считали, че правата и законните им интереси са били накърнени с нея.
След като въззивният съд е намалил наказанията на двамата подсъдими: за подсъдимия П.- на две години лишаване от свобода на основание чл.58а ал.1 от НК, условно, с изпитателен срок от пет години / в частта относно изпитателния срок и неговия размер първоинстанционната присъда е била потвърдена/; за подсъдимия С.- от осем на четири години лишаване от свобода, за частните обвинители отново е възникнало правото на жалба. Това е така, тъй като, от една страна наказанията са били намалени, а от друга, подсъдимите са били оправдани за част от нарушенията на правилата за движение: подсъдимият С. по чл.20 ал.1, а подсъдимият П. –по чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП. В касационната жалба на П. Н. и П. Н., депозирана чрез адв. Б., е релевирано оплакване за явна несправедливост на наложените наказания, поради тяхното намаляване и е възразено срещу основанието, на което е сторено това. С оглед на изложеното изобщо не може да се приеме наличието на прескачащо обжалване, тъй като в конкретния случай, резултата от първоинстанционната присъда не е бил потвърден. Точно обратното, промяната, направена с въззивното решение определено е в разрез с интересите на частните обвинители, поради което не съществува пречка те да го обжалват. С касационната жалба обаче, частните обвинители не могат да възразяват срещу приложението на чл.66 ал.1 от НК по отношение на подсъдимия П., нито пък да искат увеличаване на неговото наказание лишаване от свобода повече от три години, както и увеличаване размера на наказанието му лишаване от право да управлява МПС.
По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения:
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 6.04.2009 г. на ВКС по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК, първоинстанционният съд може да откаже да уважи искане на подсъдимия по чл. 370, ал. 1, във вр. чл. 371, т. 2 НПК за съкратено съдебно следствие само при липса на визираните в Глава двадесет и седма от Наказателно процесуалния кодекс условия - признание на фактите, изложени в обвинителния акт, което да се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства. Неправилният отказ на първостепенния съд да приложи особените правила на съкратеното съдебно следствие по чл. 373, ал. 2, във вр. чл. 372, ал. 4 НПК не е основание за отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, защото провеждането на производството по общия ред създава най-големи гаранции за разкриване на обективната истина и за защита правата на подсъдимите лица, които в условията на публичност , състезателност и устност могат да правят доказателствени искания и да развият тезите си. Неоснователният отказ на първостепенния съд да допусне съкратено съдебно следствие, лишава обаче подсъдимия от материално-правната изгода да бъде санкциониран по правилата на чл. 373, ал. 2 НПК и рефлектира върху справедливостта на наложеното наказание. Това процесуално нарушение е необходимо да бъде коригирано от въззивния съд с упражняване на правомощията по чл. 337, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. В т.9 от посоченото по-горе ТР, ВКС е посочил, че в подобни случаи въззивната инстанция определя наказанието при условията на чл. 55 НК /сегашна редакция „при условията на чл.58а от НК“ - ДВ бр.27/2009 г./. По настоящото дело ОС-Плевен е отказал провеждането на съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК без да се е съобразил с разрешенията, дадени в т.1 ТР№1/2009 г., които са задължителни за съдилищата. Ето защо, отказът му от приложение на диференцираната процедура се явява незаконосъобразен и подлежи на компенсация, чрез приложението на чл.58а от НК, както законосъобразно е сторил ВтАС. В този смисъл претенцията на защитата за връщане на делото за ново разглеждане за приложение на процедурата по чл.371 т.2 от НПК, е неоснователна, както е неоснователно и възражението на повереника на частните обвинители срещу приложението на чл.58а от НК.
На следващо място, настоящият касационен състав констатира ,че събрания по делото доказателствен материал е бил подложен от решаващия съд на внимателен анализ. Не се набелязва превратна или противна на формалната логика преценка на доказателствата и доказателствените средства. При извеждане на значимите за обективната и субективна съставомерност на поведението на подсъдимите обстоятелства са спазени изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци, които да поставят под съмнение правилността на формиране на вътрешното убеждение на съда.
Защитата твърди, че въззивният съд е нарушил изискването на чл.305 ал.3 от НПК- да посочи кои факти въз основа на кои доказателства приема за установени, както и че е пропуснал да обсъди противоречивите доказателства. Необходимо е да се отбележи, че разпоредбата на чл.305 ал.3 от НПК касае съдържанието на мотивите на присъдата, а въззивната инстанция е постановил друг вид съдебен акт, а именно решение. Относимата разпоредба към съдържанието на въззивното решение е чл.339 ал.1 и ал.2 от НПК. Нормата на чл.305 ал.3 от НПК е приложима само , когато въззивният съд е постановил нова присъда /чл.339 ал.3 от НПК/, какъвто не е настоящия случай. Прочитът на атакуваното съдебно решение показва, че ВтАС не е игнорирал задълженията си по чл.339 ал.1 и 2 и в достатъчна степен е аргументирал взетото от него решение. Неоснователен е упрекът, че апелативният съд не е отговорил на възведените доводи и направени възражения; както и, че решението страда от липса на мотиви в частта относно реализацията на наказателната отговорност на двамата подсъдими. Решаващият съд е уважил искането на защитата на подсъдимите за приложение на чл.58а от НК, като е аргументирал детайлно причините, поради които е необходимо да бъде сторено това; изложил е подробни съображения /л.56 и л.57 от съд.дело/ относно индивидуализацията на наказанията на П. и С. по отделно, както и съображения относно преценката си за неприлагане на разпоредбата на чл.55 ал.1 от НК. В този смисъл, решението на апелативния съд не страда от липса на мотиви.
По оплакванията за нарушение на материалния закон.
Не може да бъде споделено виждането на адв.М., че в случая подсъдимият С. е извършил спасителна маневра, предприета при условията на крайна необходимост. Поначало спасителна маневра завиване на ляво или на дясно е неправомерна. Затова предприелият я водач на МПС носи наказателна отговорност, ако причини обществено опасните последици на трети участници в движението. Изключение от това прави спасителната маневра, предприета при условията на крайна необходимост, за което е необходимо обаче причинените вреди да са по-малко значителни от предотвратените /решение №1132/1980 г.по н.д. №1035/80 г. на III н.о./. Принципно водачите на превозни средства имат задължение при възникване на опасност да намалят скоростта или да спрат, съгласно чл.20 ал.2 от ЗДвП. Завиване на ляво или на дясно при внезапно появила се опасност на пътя в опасната зона е допустимо, само когато при това завиване биха се увредили по-малко ценни блага. Следователно, хипотезата на крайна необходимост е налице, когато за да се спаси човешки живот, се причиняват увреждания на по-малко ценни блага. Няма крайна необходимост и когато увредените блага не само са по-ценни, но и равностойни на предотвратените. Съгласно ТР №106 /1983 г. по н.д. №90/82 г. на ОСНК „при предприемане на спасителна маневра опасността трябва да бъде внезапна, пряка и непосредствена и да не може да бъде предотвратена по начините, предвидени в чл.20 ал.2 от ЗДП. Водачът не може да се позове на крайна необходимост, ако в резултат на извършената от него маневра се причини смърт или телесна повреда на лица, които не са участвали в създаването на опасността“ /Решение №172/1995 г. по н.д. №97/94 г. на III н.о./. В конкретния случаи е безспорно установено, че подсъдимият П., управлявайки л.а. „ Рено Лагуна“ се е движел по път без предимство /сигнализиран с пътен знак Б1 „Пропусни движещите се по пътя с предимство“/, а автомобилът „Опел Вектра“, управляван от подсъдимия С. по път, сигнализиран с пътен знак Б3 „Път с предимство“. При това положение, за подсъдимият П. е било налице задължение да осигури предимство на движещите се превозни средства по пътя с предимство и като не е сторил това, същият е допуснал нарушение на чл.50 ал.1 от ЗДвП. Принципно, началото на възникване на опасността за движение за водача на МПС, който се движи по път с предимство, е оня момент, когато задълженият да даде предимство премине мястото за спиране и изчакване, и предприеме навлизане в платното за движение. Сравнявайки трите стойности: 1. видимостта за водачът на л.а. „Рено Лагуна“ към л.а. „Опел Вектра“, която се открива на разстояние 22,50 метра от мястото на удара; 2. мястото на удара по дължина на [улица], което е на разстояние около 11 метра след началото на кръстовището; 3. стоп линията, която е разположена на 10,5 метра от началото на кръстовището, се налага извод, че видимостта на подсъдимия П. към л.а. на подсъдимия С. / и въобще към всички движещи се на пътя с предимство превозни средства/ се е открила на един метър преди стоп линията, или на 11.5 метра преди началото на кръстовището. При това положение, автомобилът на подсъдимият П. е следвало да спре на стоп линията, не само защото маркировката го е задължавала, но и защото именно оттам се е откривала видимост към намиращият се на пътя с предимство автомобил, управляван от подсъдимия С.. Това е и мястото, от което автомобилът „Рено Лагуна“ е станал опасност за движението и от този момент водачът С. е бил задължен да предприеме действия /намаляване на скоростта или спиране/, с цел предотвратяване на удара. Видно от заключението на петорната автотехническа експертиза и допълнителната петорна автотехническа експертиза, ако подсъдимият С. е запазил праволинейното си движение в дясната лента за неговата посока на движение, произшествието е предотвратимо, както с установената скорост, така и чрез спиране. Вещите лица са посочили, че ако автомобил „Опел Вектра“ се е движил по средата на дясната лента на [улица]направо, то към момента, в който предната му част достигне до линията , по която се движи лявата страна на л.а „Рено Лагуна“, то задната част на последния автомобил би била на 3,37 метра от линията, по която би се движила лявата страна на л.а „Опел Вектра“, поради което двата автомобила биха се разминали безопасно. С оглед на изложеното, настоящият касационен състав приема /така, както правилно е приел и въззивния съд/, че извършената от подсъдимия С. спасителна маневра е неправомерна. А тя е неправомерна, защото опасността е могла да бъде предотвратена по начините, предвидени в чл.20 ал.2 от ЗДвП, както и поради обстоятелството, че е причинена смърт на лице, което не е участвало в създаването на опасността, а и увредените блага не са по-малко ценни от предотвратените.
Извършената от апелативния съд корекция на присъдата в частта относно нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от подсъдимите-за подсъдимия П. относно чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП, а за подсъдимия С. по чл.20 ал.1 от ЗДвП, е законосъобразна.
Движейки се по път без предимство, сигнализиран с пътен знак Б1, за водача на л.а.“ Рено Лагуна“ е съществувало задължение да пропусне превозните средства, движещи се по пътя с предимство. Като не е сторил това, подсъдимият П. е нарушил разпоредбата на чл.50 ал.1 от ЗДвП и именно това нарушение е в причинна връзка с настъпилото произшествие, респективно със съставомерния резултат. Неспазването на това правило е основната причина за реализирането на ПТП-то. Инкриминираните разпоредби на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП нямат отношение към настъпилите последици, поради което правилно подсъдимият П. е бил оправдан за тях. Ако подсъдимият С. е продължил движението си в дясната лента, без да отклонява автомобила на ляво и е предприел действия по намаляване на скоростта, произшествието би било избегнато, т.е същият е допуснал нарушение на чл.15 ал.1 и чл.20 ал.2 от ЗДвП. От фактите по делото не може да се изведе заключение, че този подсъдим е нарушил правилото на чл.20 ал.1 от ЗДвП, тъй като не се установява произшествието да е резултат от неконтролирането на управляваното от него превозно средство.
На следващо място, не се възприема тезата на защитата на подсъдимия С., за това, че последният е завил на ляво, тъй като е предприел „заобикаляне“ по смисъла на чл.16 ал.1 т.1 от ЗДвП. Разпоредбата касае „заобикаляне“, но само в случаите, когато е налице препятствие на пътя, което е разположено попътно на превозното средство, т.е в неговата лента за движение, какъвто не е настоящият казус.
Що се отнася до упрекът към апелативния съд, че не е обърнал внимание на обстоятелството, че ударът за двата процесни автомобила е бил непредотвратим, ако за начало на опасността се приеме пресичането на л.а. „Рено Лагуна“ на стоп линията, ВКС намира следното:
Действително, съгласно петорната експертиза, в посочената хипотеза , ударът и за двете превозни средства е непредотвратим, тъй като разстоянието до мястото на удара е по-малко от опасните им зони за спиране. Следва да се подчертае, че непредотвратимостта на удара е свързана с мястото на удара, а конкретното място на удара е резултат от отклонение на л.а „Опел Вектра“ на ляво. Ако водачът на това превозно средство не беше имал подобно поведение, до удар изобщо не би се стигнало, тъй като автомобилите биха се разминали. Оттук следва, че извършената от подсъдимия С. маневра е абсолютно неправомерна /както се посочи и по-горе/, а обстоятелството, че при избраното неправомерно поведение ударът е непредотвратим, е без правно значение.
По оплакването за явна несправедливост на наложените наказания.
Преди да се занимае със справедливостта на наложените наказания на двамата подсъдими, ВКС намира за нужно да отбележи, че съгласно чл.137а ал.2 т.1 от ЗДвП, бременните жени могат да не използват обезопасителни колани. По делото е безспорно установено, че починалата В. Н. е била бременна към момента на произшествието, така че поставянето на обезопасителен колан изцяло е зависело от нейното желание. Доколкото законът не задължава при бременност да се поставя обезопасителен колан, а това е само една възможност, предоставена на преценката на бременната жена, липсата на такъв колан не може да доведе до извод, че пострадалата е съпричинила вредоносния резултат.
Ето защо, ВКС приема, че липсва съпричиняване от страна на пострадалата, което да бъде отчитано при индивидуализацията на наказанията, които подсъдимите следва да понесат.
Относно реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия П. е направено оплакване в касационната жалба на частните обвинители. Като аргументи, обосноваващи искането за завишаване на определеното от апелативния съд наказание са посочени „процесуалното поведение на подсъдимите, допуснатите изключително груби нарушения на ЗДвП, особеностите на конкретно извършеното деяние и изключително тежкия вредоносен резултат“.
Процесуалното поведение на подсъдимите принципно има отношение към изпълняваната по отношение на тях мярка за неотклонение. То би могло да има значение и при констатиране, че производството е разгледано в неразумен срок, с оглед изискванията на чл.6 от ЕКПЧ, каквато хипотеза не се набелязва по настоящето дело. На следващо място, допуснатото от подсъдимия П. нарушение на чл.50 ал.1 от ЗДвП действително е грубо, но не следва да бъде подминаван и факта, че той е оправдан за нарушения на чл.20 ал.1 и ал.2 от ЗДвП, което неминуемо се отразява на степента на обществена опасност на конкретното деяние. По- нататък, деянието не разкрива някакви специфични особености, които значително да го отличават от обичайните случаи на пътно-транспортни произшествие, завършили с възможно най-тежкия резултат, а именно смърт. В тази връзка следва да се посочи и, че тежкият вредоносен резултат е бил съобразен от законодателя при определяна на санкционната част на правната норма по чл.343 от НК. Извън отразените в жалбата аргументи, повереникът на частните обвинители не е посочил допълнителни такива в съдебното заседание, по които ВКС да вземе отношение. В заключение, степента на обществената опасност на деянието и дееца и наличните отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства са били правилно отчетени от ВтАС, поради което наказанието на подсъдимия П. от три години лишаване от свобода, редуцирано с 1/3, на основание чл.58а ал.1 от НК на две години, е справедливо и не следва да бъде променяно.
Във връзка с наказанието на подсъдимия С. са налице искания от страна на защитника му в посока неговото намаляване и от повереника на частните обвинители в посока завишаването му.
Всички претендирани от двете страни в процеса, като неотчетени или като неотчетени в достатъчна степен обстоятелства, са били предмет на преценка от страна на ВтАС. Съдът е съобразил и многобройното санкциониране на Н. С. по административен ред за нарушения на правилата за движение по пътищата, и конкретния му каузален принос, и оправдаването му за едно от инкриминираните му нарушения. Обстоятелството, че подсъдимият С. е неправоспособен водач е квалифициращ деянието признак и не може да бъде взето предвид като отегчаващо отговорността обстоятелство. Фактът, че това подсъдимо лице не притежава свидетелство за правоуправление не води a priori до извод, че е действал при условията на самонадеяност, и в този смисъл доводът на повереника адв. Б. не се възприема. Определеното от въззивния съд наказание от шест години лишаване от свобода, редуцирано на основание чл.58а ал.1 от НК на четири години, е справедливо и адекватно на целите по чл.36 от НК. Не са налице основания за неговата корекция.
По изложените съображения, ВКС прие, че касационните жалби са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение, а въззивното съдебно решение- в сила.
Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето н.о.
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение №316 от 01.02.2018 г., постановено по внохд №361/2017 г. по описа на Великотърновски апелативен съд, НО.
РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1/
2/ |