Р Е Ш Е Н И Е № 344 гр. София, 27.10.2015 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 822/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби от подсъдимия И. Г. Д. и защитника му – адв.М. срещу решение № 3 от 03.04.2015 г. на Военно-апелативния съд на Република България, постановено по ВНОХД № 2/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на адв.М. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като са изложени твърдения за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствата при постановяването й и за явна несправедливост на наложеното наказание. Според защитника на подсъдимия основното процесуално нарушение е свързано с нарушение на подсъдността на делото, тъй като към момента на извършване на инкриминираното деяние, подсъдимият не е имал качеството на военнослужещ. На направеното възражение в този смисъл, нито първата, нито въззивната инстанция дали разумен отговор и въпреки това разгледали делото и постановили съдебните си актове в нарушение на процесуалния закон. Следващото оплакване в жалбата на адв.М. е свързано с процесуални нарушения в процеса на допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, извършени от двете инстанции по същество. Атакуваните съдебни актове според защитника са постановени въз основа на доказателства, които не са приобщени по надлежния процесуален ред, други са били игнорирани, а някои са били тълкувани превратно, поради което възприетите фактически изводи не намират доказателствена опора по делото, а законът е приложен неправилно. Най-сетне оплакване в жалбата на защитника се прави и срещу вида и размера на наложеното наказание на подсъдимия Д.. Твърди се, че определеното по вид наказание „лишаване от свобода“ и то в размер, близък до максималния на предвидения за престъплението по чл.345 от НК, не отговаря на тежестта на престъплението, нито на обществената опасност на дееца. Въз основа на изложените доводи, от адв.М. към ВКС се отправят искания в условията на алтернативност за отмяна на присъдата и връщане делото на въззивния съд за ново разглеждане или за намаляване на наказанието до предвидения в закона минимален размер. Касационна жалба и допълнения към нея срещу решението на Военно-апелативния съд е депозирал и подсъдимият И. Г. Д., в които се съдържат същите оплаквания, сочещи на наличие на всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Освен изтъкнатите в жалбата на защитника му процесуални нарушения, подсъдимият излага доводи за постановяване на въззивното решение от незаконен състав, тъй като в него са взели участие съдии, които са били предубедени поради участието им в друго наказателно производство срещу него. Предубеденост е съзрял и в действията на разследващия орган, и на прокурора от СВП. Като съществено нарушение на процесуалните правила, в същото време и нарушение на ЕКПЧ, касаторът изтъква обстоятелството, че според него осъждането му по настоящото дело е въз основа на същите факти, обстоятелства и доказателства, поставени в основата и на Присъда № П-217/2012 г. по НОХД № П-217/2011 г. по описа на Софийски военен съд, като недопустимо и в нарушение на забраната по чл.24 ал.1 т.6 от НПК и ЕКПЧ е осъден два пъти за едно и също. В жалбата на подсъдимия пространно са обсъдени доказателствените източници, като се прави възражение срещу участието на едни и същи свидетели по настоящото наказателно производство и това по НОХД № П-217/2011 г. на СВС. Прави се искане за приобщаване гласните доказателствени средства по цитираното дело на СВС към настоящото с оглед съпоставката им, въз основа на която да се направи извод за тяхната недостоверност и преднамереност срещу подсъдимия поради наличие на гражданскоправни съдебни спорове между тях. Прави се оплакване за нарушение на процесуалните му права поради отказ да се уважат исканията му за събиране на доказателства. Към касационната инстанция се отправя искане за събиране на нови доказателства чрез приобщаване на свидетелски показания и назначаване на нова техническа експертиза. По-нататък в жалбата се излагат доводи за несъставомерност на деянието както от обективна страна, поради липса на доказателства за това, че подсъдимият Д. е поставил инкриминираните регистрационни табели на собствения си лек автомобил „Ф. Ф.“ и че ги е ползвал, така и от субективна поради липсата изобщо на знание, че такива табели са били монтирани на автомобила му. Като цяло отрича да е автор на инкриминираното му деяние поради липса на безспорни и категорични доказателства за това. Към касационната инстанция подсъдимият Д. отправя искане за оправдаването му по повдигнатото му обвинение или алтернативно – за отмяна на атакуваните съдебни актове и връщане делото за ново разглеждане след правилно определяне подсъдността му. В съдебно заседание на ВКС подсъдимият Д., редовно призован, не се явява. Съобразно депозирана по делото молба от същия, с която от участие по делото е отстранен упълномощеният му защитник - адв.М., тя също не се явява. Явява се назначеният по молба на подсъдимия служебен защитник адв.Д., който поддържа представените по делото жалби по съображенията, изложени в тях и отправя същите искания. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Военно-апелативния съд на РБ. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 155 от 01.12.2014 г., постановена по НОХД № 155/2014 г., Софийският военен съд е признал подсъдимия И. Г. Д. за виновен в това, че на 01.10.2013 г. в гр.С., си служил с контролни знаци, издадени за друго моторно превозно средство, поради което и на основание чл.345 пр.1 алт.1 вр.чл.54 от НК го осъдил на 10 /десет/ месеца „лишаване от свобода“. Със същата присъда на основание чл.27 ал.1 от НК, СВС присъединил изцяло наложеното с нея наказанието от 10 /десет/ месеца „лишаване от свобода“ към наказанието от 5 /пет/ години „лишаване от свобода“, наложено му с присъда № П-217 от 16.02.2012 г., постановена по НОХД № П-217/2011 г. на СВС, като на подсъдимия Д. било определено едно общо наказание от 5/пет/ години и 10 /десет/ месеца „лишаване от свобода“, от което да се приспадне изтърпяната част от наказанието, наложено му с присъдата по НОХД № П-217/2011 г. на СВС. На основание чл.41 ал.6 от НК вр. чл.61 т.2 и чл.60 ал.1 пр.2 от ЗИНЗС бил определен първоначален „строг“ режим за изтърпяване на определеното общо наказание, което да бъде в затворническо общежитие от закрит тип. Съдът се произнесъл по веществените доказателства и разноските по делото, като последните възложил в тежест на подсъдимия Д.. По жалби от подсъдимия и от защитника му – адв.М., е било образувано ВНОХД № 2/2015 г. по описа на Военно-апелативния съд на РБ, който с решение № 3 от 03.04.2015 г. на основание чл.338 от НПК потвърдил присъдата на Софийския военен съд. Касационните жалби на подсъдимия Д. и на защитника му адв.М. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на подсъдимия и защитника му са неоснователни. По съдържание те разкриват идентични оплаквания, което позволява да бъдат разглеждани едновременно. А доколкото някои от възраженията съдържат доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, чиято евентуална основателност би предрешила отмяната на атакуваните съдебни актове, те следва да бъдат обсъдени приоритетно. На първо място това е възражението за нарушение на правилата за подсъдност по чл.396 от НПК. То е правено пред двете съдебни инстанции, които законосъобразно са го приели за неоснователно. Тезата на защитата се свежда до това, че към датата на инкриминираното деяние – 01.10.2013 г. подсъдимият Д. не е бил военнослужещ, тъй като считано от 03.06.2013 г., договорът му за военна служба е бил прекратен поради изтичане на 6-месечното предизвестие, отправено му на 03.12.2012 г. В тази връзка се твърди, че макар издадената на 20.05.2013 г. от Министъра на отбраната заповед за налагане дисциплинарно наказание „уволнение“ на подсъдимия да е породила действие считано от 10.10.2013 г., когато му била връчена по правилата на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, наличието на друго основание за прекратяване на договора му за военна служба обуславяло липсата на качеството му „военнслужещ“ към 01.10.2013 г. В случай, че ВКС не възприеме тази теза, се излагат аргументи в подкрепа на това, че датата, от която подсъдимият следва да се счита, че е нямал качеството „военнослужещ“ следва да бъде 21.05.2013 г. – това е датата, считано от която Командирът на военно формирование 22320 е отчислил от списъчния състав редник И. Г. Д., независимо че датата на издаване на тази заповед е 10.10.2013 г. Тази теза е несъстоятелна, защото е в противоречие с наличните по делото доказателствени материали и противоречи на закона. Вярно е, че на подсъдимия Д. е било отправено 6-месечно предизвестие за прекратяване договора му за военна служба на 03.12.2012 г. Същото е следвало да изтече на 03.06.2013 г. Този факт обаче обективно не е настъпил, тъй като със Заповед № КВ-248 от 20.05.2013 година на Министъра на отбраната предизвестието е било оттеглено и на подсъдимия е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради влизане в сила на присъда, с която е бил осъден за умишлено престъпление от общ характер. Тази заповед е подлежала на изпълнение от датата на връчване на адресата й лично или чрез писмо с обратна разписка по силата на чл.250 ал.2 от ЗОВС. Това била и датата, от която договорът му за военна служба е следвало да се счита за прекратен. Тъй като връчването на цитираната заповед на Министъра на отбраната на жалбоподателя Д. е било възможно едва на 10.10.2013 г., то към 01.10.2013 г. той безспорно е имал качеството „военнослужещ“, поради което разглеждането на настоящото дело от СВС и ВоАС не е в нарушение на правилата за подсъдност съгласно разпоредбата на чл.396 от НПК. На следващо място от определящо значение за изхода на касационното производство е оплакването за разглеждане на въззивното производство от предубеден съдебен състав, което може да се подведе под хипотезата на чл.348 ал.3 т.3 вр.ал.1 т.2 от НПК – въззивното производство е проведено от незаконен състав. Това оплакване намира своето основание в участието на съдиите от съдебния състав – полк.Ц. А., полк.Р. П. и полк.П. П. в различни частни производства, касаещи съдебен контрол над действия по ДП № 44-П-Сл./2010 г., водено срещу И. Д., въз основа на което е било образувано НОХД № П-217/2011 г. Това участие жалбоподателят намира, че е основание за предубедеността им по настоящото дело, поради което е била налице предпоставка за отвеждането им на основание чл.29 ал.2 от НПК. Искането на подсъдимия Д. за отвод на съдиите е било своевременно разгледано от състава на Военно-апелативния съд, който в определението си, постановено в съдебното заседание на 16.02.2015 г. е изложил законосъобразни аргументи, изключващи наличието на основание за отвеждането им, които изцяло се споделят от касационната инстанция. Обстоятелството, че се касае за отделни наказателни производства, с различен предмет, липсата на връзка между тях с изключение на лицето, срещу което се водят, както и обусловеността на участието на посочените съдии в двете производства по силата на служебните им задължения, изключват презюмиране на предубеденост у тях, която да се е формирала в резултат на произнасянето им в частни производства по контрол над досъдебното производство по друго наказателно дело. Тъкмо за това законодателят не е предвидил такава хипотеза в основанията за отвод по чл.29 ал.1 т.1 – т.8 от НПК, нито това обстоятелство може да бъде разглеждано като „друго“ такова по смисъла на чл.29 ал.2 от НПК, след като предмета на двете дела е съвършено различен. В този смисъл настоящият състав на ВКС намира това оплакване за неоснователно, поради което то не следва да бъде възприето. Като значимо с оглед изхода на касационното производство следва да бъде обсъдено и оплакването на подсъдимия за това, че обвинението по настоящото дело се основава на същите факти, обстоятелства и доказателства, въз основа на които вече е бил осъден по НОХД № П-217/2011 г. по описа на СВС – т.е. оплакване за нарушение на принципа „ne bis in idem“, залегнал в разпоредбата на чл.24 ал.1 т.6 от НПК. Внимателният анализ на фактическите обстоятелства, приети за установени с присъдата по НОХД № П-217/2011 г. и тези по настоящото дело изключва не само идентичност, но дори и сходство помежду им. Единствените съставомерни факти по настоящото дело – тези, че инкриминираните регистрационни табели с ДК [рег.номер на МПС] са били издадени за л.а.“...“, модел „...“, собственост на Е. И., както и че те са били свалени от подсъдимия Д. от това МПС, нито са били установявани по НОХД № П-217/2011 г., нито са били от значение за това дело. Последното е касаело отношенията между подсъдимия Д. и свидетелите, в частност св.Ю. М. досежно отпусканите от него кредити и обезпеченията, които е искал за тяхното възстановяване. Обстоятелството, че по двете наказателни дела са разпитвани в качеството на свидетели едни и същи лица, не означава, че обвиненията по тях се основават на идентични факти, обстоятелства и доказателства. Като такива могат да се считат единствено източниците им, които обаче възпроизвеждат различни факти от обективната действителност, сочещи на различни престъпления, с различен непосредствен обект на посегателство. Ето защо оплакването за нарушение на принципа „ne bis in idem“ не може да бъде споделено, поради което следва да бъде оставено без уважение. Останалите възражения, отправените срещу въззивното решение по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на ВоАС, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.345 от НК, довели до осъждането на подсъдимия Д.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя и неговите защитници теза за неустановеност на авторството на инкриминираното деяние и неговата несъставомерност по повдигнатото му обвинение, мотивирана със съществени процесуални нарушения, допуснати при анализа и оценката на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. С оглед отправените от касатора към настоящата инстанция искания за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаването му или в алтернатива – за връщане на делото за ново разглеждане, същият на практика претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия на касационната инстанция самият процесуален закон не допуска. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно достоверността на доказателствените материали може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Контролът, който ВКС осъществява в касационното производство се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. В светлината на изтъкнатите принципни постановки ВКС обсъди възраженията на жалбоподателя Д. и защитниците му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В този аспект настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от инстанциите по същество фактически положения са изведени в резултат на задълбочен анализ и се подкрепят от обективно наличната по делото доказателствена съвкупност. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивното решение се свеждат до оплакванията, че изводите си съдът е направил въз основа на доказателства, които не са приобщени по надлежния процесуален ред. Като такива се сочат веществените доказателства – 2 бр.регистрационни табели с ДК [рег.номер на МПС], за изземване на които не е извършено надлежно процесуално-следствено действие и не е съставено писмено доказателствено средство /протокол за оглед или за изземване/. Твърди се в жалбите на подсъдимия и защитника му, че отсъствието на оглед на автомобила на мястото, където е открит, е довело до липса на категоричност за точната дата и място на намирането му, за състоянието му, а липсата на поемни лица е лишила както подсъдимия, така и съда от гаранции за достоверност на възпроизведените от свидетеля – полицейски служител, факти. Наред с това се твърди, че показанията на свидетелите И. и Б. са тълкувани превратно, тъй като те не възпроизвеждат факти, свързани с монтиране на инкриминираните регистрационни табели от подсъдимия на неговия автомобил. Като изцяло необсъдени се сочат доказателствата, че подсъдимият се е укривал и поради това обективно не би могъл да монтира обсъжданите табели, нито да е имал съзнанието, че това е сторено – т.е. доказателствата, изключващи обективната и субективна съставомерност на деянието. Тези доводи са били изложени и във въззивните жалби от подсъдимия и защитника му. Преповтаряйки ги пред ВКС, те са игнорирали съществения факт, че във въззивното решение, атакувано в настоящото касационно производство е даден подробен отговор на всички възражения, отправени от тях. Нито едно от поставените на вниманието на въззивния съд оплаквания срещу присъдата на СВС не е било пренебрегнато. От залегналите в мотивите на решението съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени внимателно в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като ясно и недвусмислено са посочени основанията, въз основа на които всяко от тях е преценено като неоснователно. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от състава на ВоАС аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл.339 ал.2 от НПК. При тези констатации относно процесуалната дейност на въззивната инстанция, релевираните в касационната жалба претенции за неправилно установяване фактологията на деянието разкриват единствено субективното несъгласие на жалбоподателя с осъждането му, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. Касационната инстанция не споделя залегналите в жалбите възражения срещу начина на приобщаване на веществените доказателства. Вярно е, че оглед на автомобила не е извършен на мястото, където е открит. Това действие обаче не е било необходимо поради причината, която е наложила транспортирането на л.а.“Ф. Ф.“ до двора на РУП-Самоков – същият е бил обявен за общодържавно издирване с телеграма № 27720 от 26.07.2013 г. на ГД“НП“ по искане на РУП-Самоков въз основа на писмо № 10-003273 от 05.07.2013 г. на ТД на НАП-София въз връзка с изпълнение на влязлата в сила присъда № П-217/2012 г. по НОХД № П-217/2011 г. на СВС срещу подсъдимия Д., по силата на която л.а.“Ф. Ф.“ с ДК [рег.номер на МПС] бил конфискуван. При намирането му с регистрационни номера СО ...... АМ, издадени за друг автомобил /БМВ „.... “, собственост на Е. И./, св.И. И., гл.полицай от РУП-Самоков, на когото било възложено издирването на подсъдимия Д. и автомобила му „Ф. Ф.“, получил разпореждане за откарването му в двора на полицейското управление. Констатацията за несъответствие на регистрационните номера, поставени на автомобила с тези, издадени за него, както и липсата на яснота относно собственика му, дали основание на полицейските служители за проверка принадлежността му по номера на рамата. Тази проверка именно установила, че тъкмо този автомобил „Ф. Ф.“ е собственост на подсъдимия Д. и по силата на присъда № П-217/2012 г. на СВС е конфискуван. При отсъствието на собственика и с оглед предаване на автомобила на ТД на НАП-София, наложително е било свалянето на регистрационните табели, които не са били предназначени за него и изпращането им на Софийска военна прокуратура. След образуване на досъдебно производство с оглед данни за престъпление по чл.345 от НК срещу подсъдимия Д., тези регистрационни табели са били приобщени посредством показанията на св.И. И. – полицейският служител, открил издирвания автомобил, както и тези на свидетелите Я. Д. и Е. П., също служители в РУП-Самоков, оказали съдействие за осъществяване операцията по изземване на конфискувания автомобил. Този способ за приобщаване на веществени доказателства не е в противоречие на процесуалния закон, който в своята разпоредба на чл.14 ал.2 изключва доказателствата и средствата за тяхното установяване да имат предварително определена сила. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че при изземване на л.а.“Ф. Ф.“ полицейските служители са действали в изпълнение на служебните си задължения по изпълнение на влязла в сила присъда и не са нарушили закона, а свалените от този автомобил регистрационни табели са били приобщени по образуваното впоследствие наказателно производство по надлежния процесуален ред. Касационният съдебен състав не споделя и довода за превратно тълкуване на показанията на свидетелите И. и Б. досежно установяване чрез тях авторството на деянието. Тези гласни доказателствени средства правилно са оценени като източник на косвени доказателства, сочещи че тъкмо подсъдимият Д. си е служил с контролни знаци, издадени за друго МПС. Свидетелят Б. е категоричен, че лично е възприел подсъдимия да сваля регистрационните табели от л.а.“...“ модел „...“, като е заявил, че „...му трябват...“. От своя страна св.И. е констатирал, че същите регистрационни табели, издадени за л.а.“...“ модел „... ТДС“ /СО.../ са били монтирани на конфискувания л.а.“Ф Ф.“, обявен за общодържавно издирване в изпълнение влязла в сила присъда срещу подсъдимия Д.. Изводът че именно последният е осъществил изпълнителното деяние „служи“ на престъплението по чл.345 от НК не може да се опровергае от наличните по делото доказателствени материали за това, че се е укривал. Аргументът в тази насока, че не би могъл да монтира табелите не изключва извършването на обсъжданото престъпление, доколкото изпълнителното деяние „служи“ не изисква личния монтаж на инкриминираните контролни знаци. За да бъде осъществено това престъпление е достатъчно деецът да се „възползва“ от монтираните на неговото МПС чужди контролни знаци. Тъкмо този резултат е постигнал подсъдимият Д., осуетявайки в значителен период от време изпълнението на влязлата в сила спрямо него присъда на СВС, постановила конфискацията на л.а.“Ф. Ф.“. Ето защо настоящата инстанция не констатира основания да бъде оспорен осъщественият от въззивния съд анализ на посочените източници на доказателства, както и достигнатият въз основа на него извод, че в своето единство те установяват по несъмнен начин и авторството на престъплението – предмет на делото, и неговата обективна и субективна съставомерност. Като недопустимо настоящият съдебен състав намери искането на жалбоподателя за приобщаване в настоящото производство на нови доказателства – показания на свидетелите, дадени по НОХД № П-217/2011 г. на СВС и назначаване на нова техническа експертиза, поради забраната на чл.353 ал.5 от НПК за провеждане на съдебно следствие в производството пред касационната инстанция, освен в случаите на чл.354 ал.5 от НПК, в която хипотеза безспорно не попада настоящото дело. Най-сетне като неоснователно този състав на ВКС намери и оплакването в жалбата на адв.М. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Д. наказание. Същото правилно е определено при превес на отегчаващите отговорността му обстоятелства. В подкрепа на този извод освен наличието на предходно осъждане са и мотивите за извършване на престъплението по настоящото дело, свързани с осуетяване изпълнението на присъдата по НОХД № П-217/2011 г. на СВС. Правилно е направено и групирането на наказанията по правилата на чл.27 ал.1 от НК предвид наличието на неизтърпяно наказание по предходното му осъждане. Определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание на подсъдимия Д. изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3 от 03.04.2015 г., постановено по ВНОХД № 2/2015 г. по описа на Военно-апелативния съд на Република България. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.