Ключови фрази


1

5

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 415

гр.София, 21.05.2021 г.

Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
дванадесети май две хиляди двадесет и първа година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Зоя Атанасова
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 874/ 2021 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на срещупоставените страни „Юробанк България“ АД /ищец/ и Л. И. Г. /ответник/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12262 от 06.11.2020 г. по гр.д.№ 623/ 2020 г., с което е частично е отменено и частично е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 8214/ 2018 г. и по този начин в отношенията между „Юробанк България“ АД и Л. И. Г. е признато за установено, че Л. И. Г. дължи на „Юробанк България” АД сумата 94 431,49 лв /48 282,05 евро/ главница, ведно със законната лихва от 03.11.2017 г до окончателното изплащане на сумата по договор за потребителски кредит от 12.09.2008 г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 67 167,92 евро, равни на 77 491,51 швейцарски франка към 20.06.2018 г.
Първоинстанционното съдебно решение, като валидно и необжалвано от ответника, е влязло в сила в частта, в която е прието за установено, че Л. И. Г. дължи на „Юробанк България” АД 3 190,14 евро главница за периода 10.07.2012 г.-01.11.2017 г. и 1 042,63 евро банкови такси за периода 09.08.2012 г.-01.11.2017 г. по договор за потребителски кредит от 12.09.2008 г. със законната лихва от 03.11.2017 г. до окончателното изплащане на сумите.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в отхвърлящата иска част. Като основание за допускане на касационното обжалване този жалбоподател повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: на ясен и разбираем език ли е клауза в договор за кредит, с която потребителят се е съгласил изрично да носи тежестта от валутния риск /рискът от повишаване на стойността на валутата, в която кредитът е отпуснат/ и какви са изискванията, на които такава уговорка следва да отговаря, за се счита за разбираема и ясна; кога една валута се счита за стабилна и допустимо ли е на банка, която професионално се занимава с финанси, да се възложи в тежест да прогнозира за целия срок на договора курса на валутата, в която е отпуснат кредита; каква е валутата по договор за банков кредит, отпуснат в швейцарски франкове; кога се счита, че банката е предоставила достатъчно информация на ясен и разбираем език на потребител по договор за кредит, че при повишаване на курса на валутата на отпускане на кредита ще се повиши и размера на всяка дължима анюитетна вноска; за задължението на въззивния съд при постановяване на решение да се основава на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички доводи на страните. Счита, че по отношение на тези въпроси са налице всички допълнителни основания по т.1- т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК.
Ответникът Л. Г. оспорва наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, без да излага конкретни съображения. Такива съображения е изложил по правилността на обжалваното решение.
Същият обжалва въззивното решение в частта, в която искът за главницата е уважен в размер, над приетия от първоинстанционния съд. Като основание за допускане на обжалването поддържа недопустимост на въззивното решение, в която връзка повдига процесуалноправния въпрос /също уточнен при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС/ ограничен ли е въззивният съд при проверката за допустимост на първоинстанционното решение от посочените в отговора срещу исковата молба обстоятелства или трябва да извърши тази проверка без оглед какви възражения е въвел ответника. Освен това поставя правни въпроси, които следва да бъдат уточнени така: легитимиран ли е да се снабди със заповед за изпълнение по чл.417 ал.2 ГПК цесионер, който е банка, за вземания по договор за банков кредит, прехвърлени му от друг правен субект, който не е банка, ако договорът е изменен с допълнителни споразумения между цедента и кредитополучателя; следи ли съдът служебно за нищожността на сделка с потребител поради наличие на неравноправни клаузи, въз основа на която страна по делото претендира за нея да са възникнали права, и без страните да са се позовали на нищожността и на кои основания; каква е доказателствената сила на удостоверяването на датите, на които е посетен адрес за връчване на нотариална покана на адресата, посочени в разписка за залепване на уведомление по чл.47 ГПК и които не са нотариално заверени. Счита, че тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС или имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
„Юробанк България“ АД оспорва жалбата на ответника като поддържа, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, този довод касаторът-ответник обосновавал с остаряла и вече осъвременена съдебна практика. По поставените в изложението на ответника по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси поддържа, че или са неотносими към правните разрешения на въззивния съд, или са разрешени в съответствие с установената практика.
Жалбите са допустими, а налице са и предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Въззивният съд приел за установено, че на 12.09.2008 г. между страните по делото бил сключен договор за потребителски кредит, с който банката се задължила да предостави на ответника сумата 45 180 евро в швейцарски франкове по курс на банката „купува“ за швейцарски франк към евро в деня на усвояване на кредита. Погасяването на кредита следвало да извърши на 300 месечни вноски в швейцарски франкове, като това можело да стане и чрез превалутирането от банката на други налични при нея средства на ответника в швейцарски франкове. Ответникът приел да дължи и възнаградителна лихва, която се определяла от базовия лихвен процент, увеличен с 5,5 пункта. На 14.11.2008 г. банката прехвърлила на „Бългериан ритейл сървисиз“ АД вземанията си по договора. Впоследствие между дружеството - цесионер и ответника били сключени пет допълнителни споразумения, чрез които били договорени временно облекчено погасяване на кредита, но и капитализиране на дължима лихва като главница. На 10.07.2012 г. ответникът преустановил заплащането на дължимите погасителни вноски. На 23.12.2016 г. „Бългериан ритейл сървисиз“ АД прехвърлило обратно на банката вземанията по договора за кредит, след което цесионерът изпратил до ответника чрез нотариус уведомление за цесията и изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. На 09.08.2017 г., 24.08.2017 г. и на 09.09.2017 г. по различно време куриер на нотариуса търсил на адреса му ответника и като не го открил, оставил съобщение в пощенската му кутия и залепил уведомление на входната врата. Банката поискала и получила заповед за изпълнение и изпълнителен лист за вземанията по договора, срещу която заповед ответникът възразил и било образувано настоящето производство. От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза съдът установил, че по разплащателна сметка на кредитополучателя в швейцарски франка, открита при банка „Юробанк България” АД, на 30.09.2008 г. постъпила сума в размер на 72 650 швейцарски франка с основание „усвояване на кредит”. На същата дата от сметката бил извършен превод в размер на 71 559,36 швейцарски франка, която сума била превалутирана на 44 502,28 евро, преведени по друга разплащателна сметка на кредитополучателя. Търговският курс „купува” за швейцарски франк към лева на посочената дата бил 1,2186 лв за 1 швейцарски франк. Платените суми от кредитополучателя без включване на капитализациите били в общ размер 22 258,05 швейцарски франка. Неплатеният остатък на главницата по кредита бил в общ размер 77 491,51 швейцарски франка. При преизчисление на предоставения кредит в левовата му равностойност остатъкът за главницата бил в общ размер 94 431,48 лв. При тези фактически установявания от правна страна съдът посочил, че възраженията на ответника за неправилна правна квалификация на иска не водят до извод за недопустимост на постановеното решение, тъй като квалификацията по чл.240 ЗЗД не е довела до различни факти от установените от първоинстанционния съд. По спорния въпрос за валутата, в която е отпуснат кредита, съдът посочил, че кредитът е предоставен в размер на равностойността на швейцарски франкове, които са превалутирани в евро, но кредитополучателят не е имал достъп до сметката с швейцарски франкове. Тя била блокирана преди усвояването, а то станало в евро. Клаузата на чл.23 от договора, с която ответникът се съгласил да поеме валутния риск, не отговаряла на необходимата яснота и разбираемост за промяна на курса на швейцарския франк. Нямало и данни ответникът да е имал възможност да повлияе на клаузите от договора. Затова клаузата от договора за възлагане на валутния риск в тежест изцяло на ответника съдът счел за неравноправна като неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута и поради това за нищожна. Затова следвало да се приеме, че кредитът е бил отпуснат, усвоен и изплатен в евро, а не в швейцарски франкове. Съдът приел също, че е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, защото куриер на нотариус е търсил на адреса му кредитополучателя за да му връчи уведомление за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита и за извършената цесия и като не го е открил на адреса, залепил уведомление на входната врата. С това били изпълнени условията на чл.47 ГПК за посещаване на адреса три пъти в рамките на месец, като интервалите са били по-дълги от една седмица, и едно от посещенията било в неприсъствен ден. Като съобразил валутата, в която бил отпуснат кредита и нищожността на клаузата за връщането му в швейцарски франкове, съдът заключил, че кредитополучателят дължи сумата общо от 94 431,48 лв, или 48 282,05 евро.
Не съществува вероятност така постановеното решение да е недопустимо. Такъв е съдебният акт, издаден при наличието на отрицателна или при липсата на положителна процесуална предпоставка или ако е постановен по непредявен иск. Процесуалноправната легитимация е процесуалноправна предпоставка, която е от значение за допустимостта на иска, но според установената практика тя следва от твърденията в исковата молба. Когато ищецът твърди, че е титуляр на заявеното за защита материално право и търси неговото установяване, той е процесуалноправно легитимиран като носител на правото на иск. Дали правото съществува в негова полза е въпрос на материалноправна, не на процесуалноправна легитимация. Затова когато ответникът поддържа, че ищецът не притежава твърдяното право, той оспорва материалноправната му легитимация. Без значение за исковия процес е редът за защита на вземането. В случая ответникът поддържа недопустимост на иска поради неприложимост на заповедното производство като ред за защита на вземането. Това няма отношение към процесуалните предпоставки за възникване и надлежно упражняване на правото на иск, когато вземането е оспорено и е станало предмет на установяване по исков ред. Наличието на правен спор и надлежно легитимирана /според твърденията в исковата молба/ страна да иска разрешаването му, обосновава допустимостта на иска, при съответно наличие на останалите процесуални предпоставки и липса на процесуални пречки.
Касационното обжалване обаче следва да бъде допуснато по поставените както от ищеца, така и ответника процесуалноправни въпроси за задължението на въззивния съд при постановяване на решение да се основава на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички доводи на страните и следи ли съдът служебно за нищожността на сделка с потребител поради наличие на неравноправни клаузи, въз основа на която страна по делото претендира за нея да са възникнали права, и без страните да са се позовали на нищожността и на кои основания. Тези въпроси са разрешени в обжалваното решение и го обуславят, а както основателно твърдят срещупоставените страни, разрешаването им е направено в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Останалите въпроси съдът ще разгледа като касационни доводи при решаване на спора по същество.
По изложените съображения съдът намира, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 12262 от 06.11.2020 г. по гр.д.№ 623/ 2020 г.
УКАЗВА на жалбоподателя „Юробанк България“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 739 лв /седемстотин тридесет и девет лева/, в противен случай жалбата му ще бъде върната.
УКАЗВА на жалбоподателя Л. И. Г. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 1 764 лв /хиляда седемстотин шестдесет и четири лева/, в противен случай жалбата му ще бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: