О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 350
Гр. С., 29.07. 2022 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети юли през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова ч.т.д. № 59/2022 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от ТИВИТИ ПАК ЕООД, [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 380 от 06.08.2021 г. по в.ч.гр.д. № 168/2021 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 011 от 17.02.2021 г. по гр.д.№ 931/2019 г. по описа на Окръжен съд – Велико Търново за прекратяване на производството по делото, поради неговата недопустимост.
В частната касационна жалба се навеждат доводи за материално-правна и процесуалноправна незаконосъобразност и необоснованост на атакуваното определение. На първо място се твърди, че съдът е направил погрешна правна квалификация на иска – по чл.105 ал.1 ЗЗК, вместо по чл.45 и чл.92 ЗЗД. На следващо място се оспорват изводите на съда, че за допустимостта на иска е необходимо увреденото лице предварително да проведе производство пред КЗК за установяване на нарушението, тъй като, когато законодателят въвежда подобна предпоставка за допустимост, той винаги я предвижда изрично. Мотивите на съда са и в пряко противоречие с разпоредбата на чл.105 ал.4 ЗЗК. По подробно изложени съображения, включително и такива, че допустимостта на предявяване на директен иск за обезщетение пред гражданския съд, независимо дали има предходно установяване на нарушението от КЗК, е изрично установена в практиката на Съда на Европейския съюз, се моли обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Прави се и евентуално искане за отправяне на преюдициално запитване по чл.628 и следв. ГПК по въпроса, дали според разпоредбите на Директива 2014/104/ЕС е допустимо предявяване на иск от увредено от нелоялна конкуренция лице за обезщетение на причинените му вреди директно пред гражданския съд, без да е нужно КЗК предварително да установи нарушението.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване се основава на разпоредбите на чл.280 ал.1 т.т. 1, 2 и 3 ГПК и на чл.280 ал.2 ГПК. В първата хипотеза се формулират следните въпроси: 1/ Необходимо ли е при предявяване на иск за обезщетяване на вреди, при които деянието покрива и състав на нарушение на ЗЗК, увреденото лице, като условие за допустимост на иска за обезщетение, предварително да проведе процедура пред националния орган за защита на конкуренцията за установяване на нарушението; 2/ Длъжен ли е българският съд, като съд на държава – членка на ЕС, да се съобрази с тълкуване на правото на ЕС, дадено от Съда на ЕС в решение по преюдициално запитване; Длъжен ли е българският съд да спази чл.633 ГПК, като се съобрази с решение на СЕС по преюдициално запитване за приложение на правото на Съюза; 3/ Може ли съдът по тълкувателен път да ограничи общата подведомственост на съдилищата по граждански дела, установена в чл.14 ГПК, както и да ограничи компетентността на съда по чл.17 ал.1 ГПК да се произнася по обуславящи въпроси; 4/ Длъжен ли е съдът при тълкуване на законова норма да се съобрази с автентичната воля на законодателя, изразена при нейното приемане.
По първия въпрос се твърди допуснато противоречие с решение на СЕС по дело С-595/17 от 24.10.2018 г., обосновава се и приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – че разрешаването на този въпрос има значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, като се сочи противоречива практика на съдилищата /напр. определение № 206 от 20.05.2021 г. на ВТАС по в.ч.т.д.№ 141/2021 г./ и същевременно липса на относима практика на ВКС. По втория въпрос се релевира противоречие с определение по допустимост от 05.10.2021 г. на КС на РБ по конст. дело № 15/2021 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 218 от 16.06.2015 г. по т.д.№ 199/2014 г. на І т.о. и ТР № 3 от 12.04.2017 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСНК. По третия и четвъртия въпрос също се излагат доводи да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Съображенията за очевидна неправилност на обжалвания акт се основават на превратното приложение от страна на съда на чл.105 ал.4 ЗЗК – в неговия абсолютно обратен смисъл, доколкото от разпоредбата е видно, че е допустимо предявяване на искове за обезщетение пред гражданския съд преди и независимо от установяването на нарушението по реда на ЗЗК, като обвързващото значение на влязлото в сила положително решение на КЗК не води до извод за недопустимост на гражданския иск. Това следва и от мотивите към законопроекта, както и от цитираните по-горе Директива и решение на СЕС.
Доводи за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно определение се извличат от неправилно дадената правна квалификация на предявения иск.
Против частната касационна жалба е постъпил писмен отговор в срока по чл.276 ал.1 ГПК от процесуалния пълномощник на ЕС ТРЕЙД ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ЕООД, АЛБЕМАР ЕООД и С. К. Д. за липса на основания за допускане на същата до разглеждане по същество, евентуално – за нейната неоснователност. Писмен отговор в посочения по-горе срок е подал и ответникът Г. П. Х., чрез процесуален пълномощник, в идентичен смисъл.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК.
За да постанови атакувания краен резултат, съставът на въззивния съд е приел, че пред Великотърновския окръжен съд са предявени искове от ТИВИТИ ПАК ЕООД срещу ЕС ТРЕЙД ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ЕООД, АЛБЕМАР ЕООД, С. К. Д. и Г. П. Х. за обезщетяване на имуществени вреди от противоправно поведение на ответниците, вследствие осъществена нелоялна конкуренция, извършена посредством нелоялно привличане на клиенти, нарушаване на забраната за разгласяване на търговска тайна, въвеждане в заблуждение относно обхвата на продуктовата гама. Поискано е ответниците да бъдат осъдени при условията на солидарност да заплатят на ищеца обезщетение за причинени вреди в размер на 600 000 лв., като искът е предявен като частичен спрямо общо дължимото обезщетение от 814 464 лв.
Въззивният съд е намерил за правилно определението на първата инстанция за прекратяването като недопустимо на производството по делото, като е изложил следните съображения:
Разпоредбата на чл.105 ал.1 ЗЗК предвижда, че за причинени вреди вследствие извършени нарушения на този закон виновното лице дължи обезщетение, като исковете се предявяват по реда на ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.8 ал.1 т.1 ЗЗК, КЗК установява нарушения по този закон, както и по чл.101 и чл.102 от ДФЕС. Установяването на нарушение на забраната за нелоялна конкуренция, предвидена в глава VІІ на ЗЗК, е изрично възложено в компетентност на КЗК с предвидено в глава ХІІ административно производство. Съгласно чл.105 ал.4 ЗЗК, влязлото в сила решение на Върховния административен съд, което потвърждава решение на КЗК за установяване извършено нарушение на закона, има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя. Такава сила има и решението на комисията, което не е обжалвано или жалбата срещу него е оттеглена. Според съда, анализът на горните разпоредби води до извод, че след като националното законодателство е определило КЗК като органа, отговорен за прилагането на чл.101 и чл.102 ДФЕС, а Върховният административен съд – като съд, упражняващ окончателен инстанционен контрол върху актовете на КЗК, то гражданските съдилища, които разглеждат искове за обезщетения за вреди вследствие нарушенията по ЗЗК, са обвързани от задължителната сила на решенията на ВАС /вкл. необжалваните решения на КЗК/ досежно установяването на нарушението и нарушителя. Предвид това е недопустимо в производство по ГПК съдът да изземва компетентността на административния орган относно установяване на твърдяното нарушение по ЗЗК /в случая – на забраната за нелоялна конкуренция/ и да се произнася по него. Съдът е приел, че на доказване съобразно общите правила на ГПК подлежат само останалите елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане – вредата, причинната връзка между нарушението на ЗЗК и вредата и нейния размер, като се е позовал на решение № 171 по т.д.№ 64/2012 г. на ІІ т.о. на ВКС. Затова е заключил, че условие за предявяването на иска по чл.105 ал.1 ЗЗК е наличието на установено по реда на същия закон нарушение, което е в компетентността на КЗК и само след проведено производство по реда на гл.VІІІ от ЗЗК и наличие на влязло в сила решение на КЗК, установяващо нарушение по този закон, засегнатият може да реализира правото си на обезщетение по реда на общото исково производство. В противен случай искът е преждевременно предявен и съответно недопустим.
Настоящият съдебен състав намира, че въззивното определение не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Доводите за неточно определена правна квалификация на спора са относими към правилността на обжалвания акт, а не към неговата допустимост. Не е налице и превратно приложение на закона - в неговия обратен смисъл, доколкото изводите на въззивния съд произтичат от извършено тълкуване на правната норма, по чието приложение липсва практика на ВКС.
Обжалваното определение следва да се допусне до касационен контрол, поради наличие на основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по обобщения правен въпрос относно приложението на чл.105 ал.4 ЗЗК и дали разпоредбата установява предпоставки и/или е относима към преценката за допустимост на иска за вреди по чл.105 ал.3 вр. ал.1 ЗЗК. Този въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд за изхода по конкретното дело, същевременно е доказано различното му разрешаване от съдилищата, при липса на практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, което налага съдът да се произнесе по него, с оглед разкриването на точния смисъл на правната разпоредба.
Становището на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение произтича от следното:
Според чл.105 ЗЗК, увредените лица, вследствие извършване на нарушение по този закон, имат право да претендират по реда на ГПК обезщетение, като съставът на деликта съдържа не само нарушения по чл.15 и чл.21 ЗЗК, респ. чл.101 и чл.102 ДФЕС, а и всякакви нарушения на ЗЗК, вкл. на глава VІІ – „Забрана за нелоялна конкуренция“, отнасяща се до нелоялните търговски практики.
Съгласно чл.105 ал.4 ЗЗК, влязлото в сила решение на Върховния административен съд, което потвърждава решение на КЗК за установяване на извършено нарушение по закона, има обвързваща сила за гражданския съд относно факта на нарушението и нарушителя; такава сила има и решението на комисията, което не е обжалвано или жалбата срещу него е оттеглена. Обстоятелството, че обвързващо действие на влязлото в сила решение на КЗК е придадено само на тези решения, с които е установено нарушение на ЗЗК, означава, че разпоредбата е относима само към доказването на посочените в нея факти и не представлява условие за допустимост на исковото производство по чл.105 ал.3 ЗЗК. Законодателят е съобразил, че установяването на факта на нарушението често трудно може да се докаже от ищеца, а и обичайно изисква извършването на сложен фактологичен и икономически анализ. Затова го улеснява, като придава необоримо доказателствено значение на положителното решение на специализирания орган за защита на конкуренцията - КЗК, с оглед притежаваните от него широк кръг от правомощия и инструменти за установяване на нарушението и нарушителя, същевременно освобождава съда и страните в исковия процес от провеждане на доказване относно тези факти, както и забранява преразглеждането им. Следователно, чл.105 ал.4 ЗЗК има функция, сходна с разпоредбите на чл.300 и чл.302 ГПК – обвързване на съда от действието на акт на друг орган /вкл. съд/, с цел облекчаване на доказването в процеса и избягване на противоречивото разрешение на един и същи въпрос, като и двете посочени норми нямат отношение към допустимостта на иск, предявен по реда на ГПК.
Горното тълкуване на правната норма е в съответствие с Директива 2014/104/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16.11.2014 г., транспонирана с изменението на ЗЗК /обн. ДВ, бр.2 от 2018 г./, в съображенията за приемането на която изрично е посочено, че правото на обезщетение се признава на всички физически и юридически лица – потребители, предприятия или публични органи, независимо от наличието на пряко договорно правоотношение с предприятието – нарушител и независимо дали е налице предходно констатиране на нарушение от орган за защита на конкуренцията. В същия смисъл е и цитираната практика на СЕС по дело С-595/17, съгласно която правото на всяко лице, което счита, че е увредено от нарушение на правилата на конкурентното право, да иска обезщетение за претърпяната вреда, не зависи от предварителното установяване на такова нарушение от съответния орган по конкуренцията.
Следователно отговорът на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, е, че разпоредбата на чл.105 ал.4 ЗЗК не е относима към допустимостта на иска за вреди - не съдържа предпоставки за допустимост на производството по чл.105 ал.3 ЗЗК и не е необходимо органът за защита на конкуренцията да е постановил акт за нарушение, за да бъде допустим подобен иск.
С оглед така дадения отговор на значимия за спора правен въпрос, обжалваното въззивно определение е неправилно и следва да бъде отменено, заедно с потвърденото с него първоинстанционно определение, а делото следва да се върне на окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ определение № 380 от 06.08.2021 г. по в.ч.гр.д. № 168/2021 г. на АС – Велико Търново.
ОТМЕНЯ определение № 380/06.08.2021 г. по в.ч.гр.д. № 168/2021 г. на Апелативен съд – Велико Търново, както и потвърденото с него определение № 011 от 17.02.2021 г. по гр.д.№ 931/2019 г. на Окръжен съд – Велико Търново; и ВРЪЩА делото на ОС – Велико Търново за продължаване на съдопроизводствените действия по него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: