Р Е Ш Е Н И Е №115 гр. София, 28.10.2016год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ гражданско отделение, в публично заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА при секретаря Зоя Якимова, като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.дело № 977 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Национален дарителски фонд „13 века България”- [населено място] против Решение № 8291/ 30.11.2015 г. по в. гр. д. № 13948/2014 г. на Софийския градски съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 46-І-114/18.06.2014 г. по гр. д. № 53672/2011 г. на Софийския районен съд, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу А. А. Г. и С. А. Г., при условията на пасивно субективно съединение, искове за собственост с правна квалификация чл. 108 ЗС - за признаване правото на собственост на касатора и осъждане на ответниците да му предадат владението върху 1/2 (една втора) идеална част от недвижим имот, представляващ жилищно помещение (апартамент), находящ се в [населено място], р-н О., [улица], вх. Б, ет. 3, състоящ се от три стаи, вестибюл, кухня, баня, тоалетна, килер, слугинска стая и антре, с площ от 89. 66 (осемдесет и девет цяло и шестдесет стотни) кв. м., с идентификатор 68134.405.96.1.5, заедно с 1/2 идеална част от избено помещение, при граници: д-р Д. Н. и М. Н., Ц. Г.. Ц., и 1/2 идеална част от таванско помещение, при граници: М. Н., Г. В. и Е. К. В., заедно с 5.679/100 (пет цяло шестстотин седемдесет и девет хилядни върху сто) идеални части от общите части на сградата и от имота, върху който същата е построена, представляващ УПИ IV-6 от квартал 502 по плана на [населено място], местността Центъра „Зона А - север”, при граници: [улица], УПИ V - 7, УПИ VI - 8, УПИ VII - 9, 10, УПИ XІ -3, имот пл. № 13 и имот пл. № 5, с идентификатор 68134.405.96. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на съдопроизводствените правила, поради което се моли за отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост бъдат уважени със законните последици. Ответниците по касационната жалба - А. А. Г. и С. А. Г. оспорват същата и молят обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. С определение № 157/ 06.04.2016 г., постановено по реда на чл.288 ГПК, касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния материалноправен въпрос: Следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота за собственика, когато промени намерението си и започне да държи същия за друго лице или за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като прецени данните по делото, намира следното: По въпроса, с оглед на който е допуснато касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК Настоящата касационна инстанция намира за правилна установената по въпроса задължителна съдебна практика /Решение № 291/ 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ІІ г.о., Решение № 12/ 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840/2013 г. на ІІ г.о. и др./, според която, за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота /interversio possessionis/, която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. Както е посочено в Решение № 145/ 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627/ 2010 г. на І г.о., общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност, поради неведение, да се брани. Съобразно дадените в тази насока универсални ръководни указания в ТР № 1/ 06.08.2012 г. на ОСГК, след като основанието, на което е придобила фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да се приедприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС. По правилността на въззивното решение Отговорът на правния въпрос, във връзка с който е допуснато касационното обжалване, обуславя извода за неправилност на обжалваното въззивно решение на Софийския градски съд. За да постанови решението си, въззивният съд е взел предвид, че по силата на договор за дарение от 1985 г. касаторът е придобил от А. Н. К. правото на собственост върху процесния имот, като след прехвърлянето на собствеността дарителката е останала да живее в имота и е упражнявала фактическата власт върху същия до 2006 г., когато е починала. Междувременно, през 1992 г. А. Н. К. прехвърлила процесния недвижим имот на племенницата си Е. С. Г. срещу задължение за издръжка и гледане, като Е. Г. починала на 02.01.2008 г. и оставила за наследници ответниците. В. съд е приел, че последващото разпореждане с имота не е породило целения прехвърлителен ефект и ищецът е останал собственик на имота, поради което е разгледано релевираното от ответниците евентуално възражение за придобиване на процесната част от имота на оригинерно основание, а именно давностно владение, осъществявано от техния наследодател чрез упражняване на фактическа власт върху имота в периода след 1992 г. В тази връзка са изложени съображения, според които наследодателката на ответниците е била добросъвестен владелец по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, доколкото не е знаела, че договаря с несобственик, като в периода след 1992 г. е упражнявала фактическата власт върху имота чрез държателя А. К., която се е намирала в имота съгласно съдържащата се в договора уговорка с владелеца- Е. Г. да осигури гледането й до смъртта. Прието е, че за целия период след прехвърляне на имота до предявяване на иска, наследодателката на ответниците, а впоследствие и последните, са упражнявали непрекъснато, явно и необезпокоявано фактическа власт върху имота, като Е. Г. е демонстрирала пред всички трети лица, че счита имота за свой, а не е установено ищецът-касатор в настоящото производство, да се е противопоставял на това своене преди завеждане на делото. Формиран е правен извод, че наследодателката не е следвало да демонстрира намерението си за своене спрямо ищеца, доколкото като добросъвестен приобретател на имота не е могла да знае кой е действителният му собственик. Предвид на това, че е установен фактическият състав на оригинерното придобиване на имота като по силата на кратката 5- годишна давност, така и поради изтичане на общия 10-годишен период по чл. 79, ал. 1 ЗС, въззивният съд е приел, че собствеността върху имота принадлежи на ответниците и е отхвърлил предявеният срещу тях ревандикационен иск. Настоящата касационна инстанция намира, че така постановеното въззивно решение не е съобразено с приложимия материален закон. След като първоначалният собственик на процесния имот- А. К. се е разпоредила с правата си в полза на ищеца Национален дарителски фонд „13 века България” през 1985 г., като е продължила да ползва жилището, то очевидно за периода след прехвърлянето тя е имала качеството на държател, упражняващ фактическата власт по отношение дарената от нея ½ ид.ч. за новия собственик. В този смисъл изложените от въззивния съд мотиви, според които А. К. е останала в имота като държател, но не е държала имота за ищеца, не могат да бъдат споделени. Основанието, на което К. е останала в имота, след като се е разпоредила с него в полза на ищеца, очевидно е съгласието на новия собственик тя да продължи да упражнява фактическата власт, и следователно основанието е по съществото си такова, което признава правата на собственика. В този смисъл и като се имат предвид цитираните по-горе задължителни указания на ТР № 1/ 06.08.2012 г. на ОСГК, се налага извода, че в периода след 1985 г. А. К. е имала качеството на държател, който е упражнявал фактическата власт върху процесната ½ ид.ч. от апартамента за владелеца Национален дарителски фонд „13 века България”. Последващото разпореждане със същия имот в полза на наследодателката на ответниците Е. Г. през 1992 г. само по себе си не е в състояние да обуслови извода, че от този момент последната е придобила качеството на владелец, упражняващ фактическа власт чрез държателя А. К., доколкото по делото не са ангажирани доказателства, а и не се твърди последната да е довела до знанието на лицето, допуснало я в имота, че е променила намерението си и занапред държи имота не за него, а за другиго. Ищецът не е могъл и не е длъжен да знае за извършеното през 1992 г. разпореждане с имота му от несобственик, респ. е бил и в неведение за това, че владението му чрез държателя е преустановено, независимо от факта, че договорът от 22.06.1992 г., с който А. К. е прехвърлила процесната ½ ид.ч. на Е. Г. срещу задължение за издръжка и гледане, е бил вписан по реда, предвиден в Правилника за вписванията. Както е прието в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 705/ 29.10.2010 г. по гр.д.№ 1744/09 г. на І г.о., за лицата не съществува задължение да следят за съдържанието на книгите за вписване, нито в закона е установена презумпция, че те са запознати със съдържанието на всички вписани по реда на ПВ актове. Следователно, за да се приеме, че в периода след 22.06.1992 г. А. К. е държала процесния имот за наследодателката на ответниците, т.е. че последната е имала качеството на владелец като предпоставка за придобиване на собствеността по давност, е необходимо при условията на пълно и главно доказване да се установи, че до знанието на собственика Национален дарителски фонд „13 века България” е доведена промяната в намерението на държателя му да упражнява фактическата власт не за него, а за лицето, в чиято полза повторно се е разпоредил с вече прехвърленото право на собственост. Да са приеме противното, би означавало да се легитимира скрито придобиване на собствеността на оригинерно основание, без възможност собственика да защити правото си поради незнание, че имотът му е обект на владение от друго лице. Противно на възприетото от въззивния съд, в случая промяната в намерението е следвало да се демонстрира не от наследодателката на ответниците, а от държателя А. К., тъй като именно тя е осъществявала фактическата власт върху имота в периода от 1985 г. до смъртта си, и следователно релевантно за преценката, кой е имал качеството на владелец след последващото прехвърляне от 1992 г. е именно нейното поведение, сочещо на признаване собственическите права било на първоначалния, било на последващия приобретател на имота. По изложените съображения се налага извода, че до смъртта на А. К. /14.05.2006 г./ не е било налице владение на Е. Г. върху процесната ½ ид.ч. от имота и следователно последната е могла да има качеството на владелец само от този момент занапред. Доколкото обаче исковата молба, по която е образувано производството, е заведена на 13.05.2006 г., т.е. преди изтичане на предвидения в чл.79, ал.2 ЗС петгодишен срок за придобиване на собствеността с добросъвестно владение, следва да се приеме, че релевираното от ответниците възражение за придобивна давност е неоснователно, тъй като предявеният иск за собственост е прекъснал придобивната давност в тяхна полза /чл.116, б.”б” ЗЗД във връзка с чл.84 ЗЗД/. На това основание исковите претенции по чл.108 ЗС на Национален дарителски фонд „13 века България” се явяват основателни, а въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение- неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, поради което същото следва да бъде отменено и постановено касационно решение по съществото на спора, с което исковете за собственост срещу А. А. Г. и С. А. Г. бъдат уважени. С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответниците следва да заплатят на ищеца направените от последния разноски за всички съдебни инстанции, а именно сумата 2 563 лв. за държавни такси и юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ Решение № 8291/ 30.11.2015 г. по в. гр. д. № 13948/2014 г. на Софийския градски съд, вместо което постановява: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. А. Г. и С. А. Г., че Национален дарителски фонд „13 века България”- [населено място] е собственик, на основание договор за дарение, сключен с Н..акт № 42, том X., дело № 3725/1985 г. на Първи нотариус при Софийски районен съд, на следния недвижим имот: ½ ид.ч. жилищно помещение (апартамент), находящ се в [населено място], р-н О., [улица], вх. Б, ет. 3, състоящ се от три стаи, вестибюл, кухня, баня, тоалетна, килер, слугинска стая и антре, с площ от 89. 66 (осемдесет и девет цяло и шестдесет стотни) кв. м., с идентификатор 68134.405.96.1.5, заедно с 1/2 идеална част от избено помещение, при граници: д-р Д. Н. и М. Н., Ц. Г.. Ц., и 1/2 идеална част от таванско помещение, при граници: М. Н., Г. В. и Е. К. В., заедно с 5.679/100 (пет цяло шестстотин седемдесет и девет хилядни върху сто) идеални части от общите части на сградата и от имота, върху който същата е построена, представляващ УПИ IV-6 от квартал 502 по плана на [населено място], местността Центъра „Зона А - север”, при граници: [улица], УПИ V - 7, УПИ VI - 8, УПИ VII - 9, 10, УПИ XІ -3, имот пл. № 13 и имот пл. № 5, с идентификатор 68134.405.96, като на основание чл.108 ЗС ОСЪЖДА А. А. Г. и С. А. Г. да предадат на Национален дарителски фонд „13 века България”- [населено място] владението на описания имот. ОСЪЖДА А. А. Г. и С. А. Г. на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплатят поравно на Национален дарителски фонд „13 века България”- [населено място] сумата 2 563 лв. разноски за всички съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: