Р Е Ш Е Н И Е
№ 144
София, 07.10. 2010 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 21.09.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при участието на секретаря Л.Златкова
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 806 /2009 година
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. з. с. к. гр.С. против въззивното решение на В. апелативен съд № 78 от 15.04.2009 год., по в.т.д.№ 9/ 2009год., в частта, с която: е оставено в сила първоинстанционното решение на Габровския окръжен съд № 81 от 17.07.2008 год., постановено по гр.д.№ 37/ 2008 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения срещу „Л.-20.” АД, със седалище с.К., община Т. иск по чл. 92, ал.1 ЗЗД за заплащане неустойка за неизпълнение на поетото с договор за приватизационна продажба от 28.12.2001 год. задължение по Програмата трудова заетост за отчетната 2006 год. за разликата над 451 030 лв. до пълния предявен размер от 458 344 лв.; изменено е първоинстанционното решение в частта му, относно присъдените на ищцовото ЮЛ, настоящ касатор, деловодни разноски за разликата над сумата от 1250 лв. общо за всички инстанции до пълния претендиран размер от 33 348 лв. и е обезсилено допълнителното решение на Габровския окръжен съд № 109 от 31. 10. 2008 год., по гр. д. № 37/2008 год. поради недопустимост на предявения иск, основан на чл.92, ал.1 ЗЗД за заплащане на неустойка по чл.18.5 за неизпълнение на поетото от купувача задължение по чл.11 от същата приватизационна сделка за периода след датата на исковата молба 29.02.2008 год. до окончателно изпълнение задължението от ответника, т.е. за периода след постановяване на съдебния акт.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на процесуалния закон и неправилно приложение на чл.92, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, основания за касация по чл.281, т.3 ГПК.
Касаторът е изложил подробни съображения срещу процесуалната законосъобразност / чл.188, ал.1 и ал.3 ГПК - отм./ на извода на въззивния съд, че щом размерът на дължимата от купувача неустойка е бил веднъж изчислен от ИС на Агенцията за следприватизационен контрол въз основа получените от Национален статистически институт предварителни данни за средната годишна заплата за страната за 2006 год., възприети от този орган на ищцовото ЮЛ като база по чл. 18. 3 от сключената приватизационна продажба, то постъпилите по-късно окончателни данни за същата, надхвърлящи, съобразно представената по делото, но неприета като писмено доказателство, поради неотносимостта и към спора, официална справка на Н. предходния размер, са ирелевантни с оглед нормативно определените в чл.19, ал.2,т.1 от УП на А. правомощия на този ръководен за ЮЛ- ищец орган и обективираното в протокол № 258/27.02.2008 год. от заседанието на същия решение, поради което не следва да бъдат взети предвид от решаващия съд.
Становището си срещу неправилното приложение на чл.209, ал.1 ГПК/ отм./ касаторът е аргументирал с процесуалното правило на чл.97, ал.2 ГПК / отм./ и с характера на договорената между страните неустойка за забава, явяваща се, според изложеното, повтарящо се задължение – платими 1000 лв. ежедневно, както и на липсата на предвидено от законодателя ограничение относно периода на начисляването и. Подробни доводи в обстоятелствената част на касационната жалба се съдържат и във вр. с оплакването за неправилно определени на ищцовата страна деловодни разноски.
Ответната по касационната жалба страна не е взела становище, както в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, така и в съдебно заседание.
Настоящият състав на ВКС, второ търговско отделение, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение съобразно правомощията си по чл. 290, ал.2 ГПК, намира:
Касационното обжалване е допуснато на осн. чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК с определение № 209/20.04.2010 год., като е прието, че даденото от въззивния съд разрешение на обусловилите правилността на крайния правен резултат по делото процесуалноправни въпроси, свързани с начина на формиране вътрешното убеждение на съда и преценката на събраните по делото доказателства, вкл. заключението на допуснатата и изслушана специализирана експертиза, както и за възможността процесуалното представителство на страната, обуславящо при благоприятен за нея изход на спора, заплащането на адвокатските разноски, да бъде осъществено и без пряко явяване на процесуалния представител по делото е в противоречие както с приетото в ТР № 1/2004 год. на ОСГК, така и с трайната практика на ВКС по приложението на чл. 188 ГПК, обективирана в следните решения на ВКС: по гр. д. № 1272 / 2003 год. на ІІ г.о.; № 818/2004 год. по гр.д.№ 399/2004 год. на І г. о.; № 213 от 18.04.2000 год., по гр.д.№ 399/2004 год. на І г.о. и № 1938 / 59 год. по гр.д.№ 5207/59 год. на ІІ г.о.,№ 932/91 год., по гр.д.№ 699/91 год. на І г. о., № 1329/95 год., по гр.д.№ 2372/94 год. на V г.о., № 712/2004 год., по т. д. № 141/2004 год..
Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна.
За да постанови обжалваното решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд е приел, че предявеният от А. з. с. к./ А./ иск с правно основание чл.92,ал.1 ГПК е неоснователен за разликата над присъдената на ищеца неустойка, поради отсъствието на законова възможност за промяна на взетото от ИС на А. решение относно нейния окончателен размер, независимо от настъпила впоследствие промяна в първоначално дадените от Н. прогнозни сведения за средната годишна заплата в страната за 2006 год., явяваща се база за изчисление на последната.
Становището си въззивната инстанция е аргументирала с изрично предоставените с чл.19, ал.2,т.1 от УП на А. правомощия на ИС на ЮЛ на единствено компетентен орган, който би могъл да вземе решение за начисляване и претендиране на договорените с конкретната приватизационна сделка неустойки при неизпълнение поетите от купувача задължения по същата, вкл. изменяйки в полза на последния уговорената за определяне на размера и основа.
По тези си съображения - че след като е взето решение на ИС на А. за размера на дължимата от купувача неустойка, този размер не подлежи на промяна и в този смисъл е непротивопоставим на длъжника , решаващият съд е отказал да приеме и обсъди, като относимо към възникналия правен спор и представеното от ищеца в хода на делото писмено доказателство - официална справка на Н. от 07.04.2008 год. за окончателния размер на средната годишна заплата за страната за 2006 год., приемайки за меродавен определеният въз основа на предварително дадените данни, такъв.
Същевременно позовавайки се на правната характеристика на неустойката за забава и нейната неопределяемост за периода след постановяване на решението по иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД В.т апелативен съд е отрекъл допустимостта на постановеното от Г. допълнителното решение, като след обезсилването му е прекратил производството по делото в тази му част.
С оглед изхода на спора в полза на ищеца са присъдени направените деловодни разноски, като въззивният съд е приложил процесуалното правило на чл.64, ал.5 ГПК/ отм./, съобразявайки дължимото на юрисконсулта възнаграждение със сложността на целия процес и взетото от същия, като процесуален представител на А., участие по делото.
Решението, в частта му, с която е оставен в сила първоинстанционния съдебен акт на Г. и е отхвърлен като неоснователен предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД за разликата над 451 030 лв. до пълния предявен размер от 458 344 лв.- неустойка за неизпълнение програмата за трудова заетост за 2006 год. е неправилно.
При постановяването му въззивната инстанция е допуснала нарушение на съществените съдопроизводствени правила на чл.111, ал.1 ГПК / отм./ и чл.188, ал.1 и ал.3 ГПК/ отм./, при действието на които разпоредби е разгледан възникналия правен спор във въззивното производство.
Освен, че Г. процесуално незаконосъобразно не се е произнесъл изрично по направеното от ищеца искане за приемане на представеното с молба вх.№ 1410/10.05.2008 год. писмено доказателство- заверено от страната ксерокскопие от писмо на Национален статистически институт изх. № 12-00-94/01.04.2008 год. за окончателния размер на средната работна заплата за страната за 2006 год. на наетите по трудово и служебно правоотношение лица, то от своя страна въззивният съд в нарушение на същата законова разпоредба, но и на чл. 188 ал.3 във вр. с ал.1 ГПК/ отм./, е потвърдила неприемането му от първоинстанционния съд като правилно, излагайки съображения за неотносимост на удостоверения с него факт към разглеждания правен спор, единствено поради неотчитането му от изпълнителния орган на ЮЛ- ищец и изготвеното в съответствие с взетото от същия решение за размера на дължимата от ответника неустойка, заключение на изслушаната по делото съдебно- икономическа експертиза.
Следователно доколкото допуснатото от решаващия съд процесуално нарушение е довело до ограничаване, извън определените от процесуалния закон рамки, правото на ищеца да докаже заявения с исковата молба и твърдян в хода на делото размер претендирана неустойка, то същото се явява съществено и обуславящо само по себе си основателност на исканата отмяна на обжалвания съдебен акт.
Отделен в тази вр. остава въпросът, че съгласно трайно установената съдебна практика по приложението на чл.157 ГПК/ отм./, обективирана в цитираните от касатора решения, напълно споделяща се от настоящия съдебен състав, възприемането на заключението на вещото лице от решаващия съд не е обусловено от оспорването му или не от страните по делото, поради което отсъствието на направено в случая възражение срещу последното е правно ирелевантно както за неговата обективност, така и за значението му за крайния правен резултат по делото, поради което даденото в противен смисъл разрешение от въззивната инстанция на поставения от касатора процесуалноправен въпрос е неправилно.
Основателно е и оплакването за допуснато нарушение на материалния закон.
Обстоятелството, че по силата на чл.19, ал.2, т.1, във вр. с чл. 7, т.2 от Устройствения правилник на Агенцията за следприватизационен контрол, приет с ПМС № 245/01.11.2002 год. /ДВ бр.105/2002 год./ Изпълнителният съвет контролира дейността на ЮЛ, вкл. приема решения за разваляне на приватизационни договори, не обосновава правен извод, че в компетентността на същия следва по аналогия да се приеме, че е предвидено и правомощието да променя едностранно и независимо от волята на съконтрахентите, сключили конкретната приватизационна сделка и съдържанието на последната, вкл. определяйки размера на дължимата от купувача неустойка по начин, различен от възприетия в съответните договорни клаузи, както неправилно и в нарушение на общата законова разпоредба на чл.20а ЗЗД е счел въззивният съд.
Допълнителен аргумент в тази насока е обстоятелството, че самите правомощия на административните органи, какъвто е и ищецът, са определени изчерпателно в закона, поради което те не могат да бъдат допълвани чрез неговото разширително тълкуване. Следователно при отсъствие на създадена от законодателя изрична възможност за ИС на А. сама да определя размера на дължимата по приватизационен договор неустойка, то административно посочените като дължими суми имат само предварителен, а не окончателен характер, поради което могат да бъдат оспорвани и съответно коригирани в исковото производство по чл.92, ал.1 ЗЗД.
Затова и изводът на В. апелативен съд, че постъпилите от Н. данни за окончателния размер на средната годишна работна заплата в страната за 2006 год., явяваща се, съгласно чл.18.3 от сключения приватизационен договор база за изчисление на дължимата от купувача неустойка за неизпълнение на програмата за трудова заетост са ирелевантни и непротивопоставими на последния, щом е налице предхождащ исковата молба възприет от ИС на А. размер дължима неустойка изчислен по предварителни данни на Н., също не се споделя от настоящия съдебен състав за правилен, поради отсъствие на основание в закона.
В останалата част касационната жалба се явява неоснователна.
Правилно въззивният съд е счел, че предявеният иск за присъждане на неустойка за неизпълнение на процесното задължение от датата на исковата молба- 29.02.2008 год. до окончателното му изпълнение е недопустим.
Обстоятелството, че така претендираната неустойка за забава не е определяема по своя размер, тъй като е неопределяем самият бъдещ период на длъжникова забава, след датата на исковата молба, изключва наличието на достатъчно индивидуализирана по предмет искова претенция, по която решаващият съд дължи произнасяне.
Неоснователно се явява и оплакването за допуснато нарушение на чл.64, ал.5 ГПК/ отм./.
Даденото в тази вр. от В. апелативен съд разрешение на поставения от касатора процесуалноправен въпрос се споделя изцяло от настоящия съдебен състав, поради което на същия следва да се отговори, че в хипотезата на чл.64, ал.5 ГПК/ отм./ на ЮЛ, защитавани от юрисконсулт се дължи заплащане на адвокатско възнаграждение и без пряко явяване на последния, като процесуален представител на страната в съдебно заседание, но определянето на конкретните суми, подлежи на съобразяване както с възприетото с чл.9 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения правило, така и с нормата на чл. 64, ал.4 ГПК/ отм./ и както е процедирал по този начин въззивният съд правилно е приложил процесуалния закон.
С оглед гореизложеното касационната жалба следва да бъде частично уважена.
Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд, който след като приеме и обсъди представеното от ищеца писмено доказателство, да допусне и изслуша съдебно - счетоводна експертиза за дължимата по чл.18.3 неустойка, определена въз основа на окончателните данни на Н. за средната годишна работна заплата за страната за 2006 год..
Водим от тези съображения и на осн. чл.293, ал.1 ГПК съставът на второ търговско отделение на ВКС
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯВА въззивното решение на В. апелативен съд № 78 от 15.04.2009 год., постановено по в.гр.д.№ 9/2009 год., в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявения от А. з. с. к., гр. С. срещу „Л.-20.” АД, със седалище с.К., община Т. иск за заплащане неустойка за неизпълнение на поето с договор за приватизационна продажба от 28.12.2001 год. задължение по Програмата трудова заетост за отчетната 2006 год. за разликата над сумата 451 030 лв./ четиристотин петдесет и една хиляди и тридесет лева/ до пълния предявен размер от 458 344 лв./ четиристотин петдесет и осем хиляди триста четиридесет и четири лева/.
ВРЪЩА делото в тази му част за ново разглеждане от друг състав на същия съд.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ оставя в сила въззивното решение на В. апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|