3 Р Е Ш Е Н И Е №64 гр. София, 27 май 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 176/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на подсъдимия Г. Б. М. и защитника му срещу решение № 455 от 23.12.2015г. по внохд № 957/2015г. по описа на Софийски Апелативен съд. В касационните жалби се релевират основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 – т. 3 от НПК. Оспорва се извода на съда относно това, че подсъдимият не е осъществявал непрекъснат контрол над управляваното от него превозно средство, който извод бил в противоречие с приетите по делото заключения по комплексните медико - автотехнически експертизи и изведената на базата на тях непредотвратимост на удара. Претендира се, че деянието е случайно по смисъла на чл. 15 от НК. На плоскостта на допуснати съществени процесуални нарушения защитата твърди, че експертните заключения са оценени неправилно, а в мотивите не е даден задълбочен отговор на направените възражения. На последно място конкретни съображения се излагат и във връзка със справедливостта на наложеното наказание, като се твърди, че не е отчетено значителното съпричиняване от страна на пострадалия. Иска се намаляване размера на наказанието „лишаване от свобода” при условията на чл. 55 НК, както и намаляване размера на кумулативното наказание по чл. 343г НК- „лишаване от право да се управлява МПС”. В приети по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК допълнения към касационните жалби се изтъкват подробни съображения, подкрепящи наличието на наведените касационни основания. Иска се, при условията на алтернативност, отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия по повдигнатото му обвинение; отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд; изменяване на решението с намаляване размера на наложените наказания при приложение разпоредбата на чл. 55 НК. В съдебно заседание подсъдимият и защитниците му поддържат наведените в касационната жалба основания и доводите, които ги подкрепят. Частните обвинители Д. Д. и И. Д. пледират за неоснователност на касационните жалби. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбите за неоснователни и моли въззивният съдебен акт да бъде потвърден. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбите, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С присъда № 170 от 25.05.2015г. по нохд № 2522/2014г. по описа на СГС, подсъдимият Г. Б. М. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343, ал.3, пр. последно, б.”б”, пр.1 във връзка с ал.1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал.1, пр.3 от НК, при нарушаване на бланкетните норми на чл.20, ал.1 от ЗДвП и чл.20, ал.2, изр. 2 от ЗДвП. Наложено му е наказание „лишаване от свобода” в размер на 3 години, чието изтърпяване на осн. чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от 5 години. На осн. чл. 343г НК подсъдимият бил лишен от право да управлява МПС за срок от 4 години, считано от влизане в сила на присъдата. Съдът се произнесъл и по направените в хода на наказателното производство разноски. По жалба на подс. М. е образувано внохд № 957/2015г. по описа на САС, финализирало с постановяване на атакуваното пред настоящата инстанция решение. С него първоинстанционната присъда била изменена, като подсъдимият бил оправдан по повдигнатото обвинение да е допуснал нарушение на чл.20, ал.2, изр. 2 от ЗДвП; размерът на изпитателния срок по чл. 66, ал.1 НК бил намален от 5 на 3 години, а наказанието „лишаване от право да се управлява МПС” било намалено от 4 години на 3 години. В останалата част първоинстанционния съдебен акт бил потвърден. Касационните жалби на подсъдимия и защитниците му са срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК, депозирани са в законоустановения 15-дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и са допустими. По същество са неоснователни. По отношение на твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения: Основното възражение на подсъдимия и защитата му е концентрирано срещу фактическите констатации, че подсъдимият не е осъществил дължимото поведение да наблюдава внимателно пътната обстановка, включително и поведението на участниците в движението, поради което не е възприел пострадалия пешеходец нито преди да стъпи на пешеходната пътека, нито след като е стъпил на нея, с цел пресичане на пътното платно. Като отделно възражение е посочено, че с възприемането на тези факти и осъждането им по тях, съдилищата са се произнесли по непредявено обвинение, доколкото фактическите параметри на обвинението, посочено в обвинителния акт не са указвали на дължимо поведение от страна на водача за наблюдение и внимание към пешеходеца в момента, преди стъпването му на пътното платно. Това възражение не може да се сподели. То е било поставено на вниманието на въззивния съд, който след детайлен разбор на посочените в обвинителния акт фактически твърдения, с основание го е отхвърлил. Фактическото описание на реализираното от подсъдимия поведение в обвинителния акт е съдържало и твърдението, че не е проявил дължимото внимание да наблюдава всеобхватно пътната обстановка, като „не е видял изобщо пешеходеца Т. преди последният да стъпи на платното за движение, не видял Т., когато е стъпил на пешеходната пътека и започнал пресичане, а дори и не го е видял по време на удара, въпреки обективната му възможност за това”. Видно е, че описаното в обвинителния акт фактическо обвинение е достатъчно ясно ( за липса на проявен контрол върху управляваното превозно средство), още повече, че прокурорът недвусмислено е заявил позицията си, че именно в резултат на липсата на контрол, се е стигнало и до невъзможността на водача да реагира на внезапно възникналата опасност, каквато се е явявала и стъпването на пострадалия Т. на пешеходната пътека. Във връзка с възприетите по делото експертни заключение, неоснователно се претендира, че заключението на авто-техническата експертиза (първа по време) е изградено на негодни доказателствени средства, доколкото констатираната при експертното изследване драскотина в предна дясна част на тролейбуса не била отразена в огледния протокол. Съгласно оспорваното заключение (л. 44 - л. 47 от ДП), при техническия преглед на процесния тролейбус, извършен 3 дни след произшествието, е установено, че превозното средство е с драскотина и забърсване по предна броня вдясно и по предна дясна част, с „наличие на кръв по вътрешната част на вътрешната дясна гума на двигателния мост и гумената престилка след нея”. Експертът е изготвил и необходимия фотоалбум за онагледяване на констатираната от него драскотина, като в съобразителната си част е посочил, че тролейбусът е бил на „отговорно пазене в двора на депо „Надежда”, запечатан с лепенки, възпрепятстващи външна намеса и позволяващи тролейбусът да бъде в състоянието, в което е бил непосредствено след произшествието. В контекста на изложеното, макар и въззивният съд да не се е спрял подробно на наведеното в тази насока възражение, той е утвърдил извода на първата инстанция относно това, че тази експертиза е била основана на годни за ползване доказателствени източници. Обстоятелството, че въпросната драскотина не е отразена в протокола за оглед на местопроизшествието( л.4-5 от ДП) е напълно обяснимо, доколкото огледът е обхванал единствено разположението на тролейбуса на пътното платно, насоката на неговите колела и изправността на системите и агрегатите му. Липсва процесуална забрана за извършването на оглед на самото превозно средство в по-късен момент и то при експертно изследване на същото, както е сторено чрез оспорваната авто-техническа експертиза. Отричането на подобна възможност се явява в разрез с процесуалната природа на експертизата, посочена в процесуалния закон като способ за събиране и проверка на доказателства. Що се касае до времето на получаване на въпросната драскотина (послужила като част от фактическата обосновка и на останалите експертни заключения по делото), по делото липсват обективни находки, от които да се заключи, че тя е резултат от друго по време въздействие по тролейбуса, а не от такова по време на процесното произшествие. На следващо място доводите за наличие на съществени процесуални нарушения във връзка с процесуалната дейност на въззивния съд се аргументират с извършената от него оценка на доказателствените източници - липса на задълбочен анализа на показанията на св. М., М., Ц., З. и И., безкритично приемане на приетите по делото експертни заключения и игнориране на доказателствените източници, подкрепящи обясненията на подсъдимия. При касационната проверка на извършената от САС процесуална дейност настоящият състав не констатира тя да е била опорочена. Към мотивите на въззивното решение не може да бъде отправен упрек откъм тяхното съдържание, тъй като от техния прочит е видно какви факти е приел за установени въззивният съд и въз основа на какви доказателства, като изрично е посочено на базата на какво са отхвърлени възраженията на защитата. По основните спорни въпроси, касаещи поведението на пешеходеца и начина на пресичане на пътното платно са събрани и проверени множество гласни доказателствени средства, като същите са били предмет на детайлно и прецизно проучване. Подробно са анализирани показанията на свидетелите М. и М., като са посочени съображенията на съда защо им дава вяра. С основание съдът се е доверил на казаното от св. М. показанията му на досъдебното производство (прочетени по реда на чл. 281, ал.4 във връзка с ал.1, т.1 от НПК), отчитайки времето на даване на съответните показания и хронологическата им близост до възприетите, респ. възпроизведените от свидетеля обстоятелства. Важното е обаче, че както показанията на св. М., така и показанията на св. М. са изцяло еднопосочни относно обстоятелството, че пострадалият Т. е предприел пресичане пред (а не успоредно) пред тролейбуса, след което е последвало и прегазването му. На тези показания не могат да бъдат противопоставени показанията на св. И. и св. З., тъй като поначало те не депозират свидетелски показания, съдържащи информация за движението на пострадалия пешеходец, а единствено възприятия относно потеглянето на тролейбуса и последвалия шум от удар в дясната част на превозното средство. По идентичен начин - св. Ц.- също не е възприела движението на пешеходеца непосредствено преди потеглянето на тролейбуса, а единствено викове на хора и „надигането на средната част” на превозното средство. При това положение, с основание съдът е изградил изводите си относно поведението на пострадалия пешеходец на показанията на единствените свидетели на неговото поведение, като по този начин е спазил изискванията на процесуалния закон за сигурна доказателствена основа, на базата на която да изведе тези си фактически изводи. В съответствие с доказателствената съвкупност (безпротиворечивите показания на св. М., М., И. и З., преценени в съвкупност и с писмените източници- протокол за оглед, фотоалбум към него и справка от [фирма]), апелативният съд е счел, че осветлението в района е било напълно достатъчно за осъществяване на безопасно движение в района на местопроизшествието, доколкото е осигурявало обективна видимост относно пешеходната пътека и съседните тротоари. В контекста на този въпрос са изтъкнати сериозни аргументи от решаващия съд (л.63 - 65 от внохд № 957/15г. на САС), които се споделят от настоящия състав, а възражението на защитата в тази насока не намира обективна опора в доказателствата по делото. Оспорването на механизма на протеклото транспортно произшествие и обективната възможност на водача да предотврати удара с пешеходеца също е без основание. По делото са назначени и приобщени множество комплексни авто-технически и медицински експертизи, от заключенията на които еднозначно е установено, че: -поради прегазването и съпровождащите го наслагващи се травматични увреждания, причинени на пострадалия Т., липсват сигурни медицински данни за характеристиките на инициалния удар, респ. за последиците от него; -мястото на удара е на пешеходната пътека, на около 1м. вляво от десния край на платното, считано за посоката на движение на тролейбуса; -в момента, в който пешеходецът е предприел пресичане на пътното платно(стъпил на пешеходната пътека) скоростта на движение за превозното средство е била около 7 км/ч., като към този момент тролейбусът се е намирал на 2,5-3 метра преди мястото на удара; -ударът е бил технически непредотвратим за водача М. от момента, в който пешеходецът е стъпил на пешеходната пътека; -водачът е имал обективна възможност да възприеме пешеходеца в момент, когато последния е бил на тротоара, изправен в цял ръст; - от техническа гледна точка водачът е могъл да възприеме като опасност пешеходеца най-рано от момента, в който последният се е насочил към пешеходната пътека - преди стъпването на пешеходната пътека, като в този момент ударът е бил предотвратим. Изводите на инстанциите по фактите да кредитират именно експертните заключения, за да обосноват фактическите си и правни изводи по делото, се споделят и от настоящия съд. Не се констатира формален подход към тяхната оценка, напротив - приобщените експертни заключения са обсъдени в логическа последователност и взаимна връзка, при пълно запознаване с останалите доказателствени материали, което е позволило е обосноваването на извода относно начина на протичане на транспортното произшествие. При приемане на СМЕ на труп ( л. 49 - л. 53 от ДП) вещото лице Е. И. е посочила, че в „конкретния случай не е намерен инициалния удар, тъй като се касае за наслагващи се увреждания….при ПТП инициалния удар не винаги може да се отдиференцира, тъй като е последвало падане и прегазване и при това наслагване е много трудно да се определи инициалния удар…”. Липсата на медицински данни за инициалния удар обаче не е в противоречие с приетия по делото механизъм на транспортното произшествие, доколкото същият е обоснован не само с техническите изчисления на автоекспертите, но и на базата на гласния доказателствен материал, относим към поведението на пешеходеца, предхождащо блъскането му от превозното средство. В контекста на този въпрос назначените по делото експертни заключения са категорични относно протичането на транспортното произшествие и неговите етапи и опровергават заявеното от подсъдимия за различен механизъм на същото. От разположението на тялото на пострадалия, отразено в протокола за оглед и фотоалбума към него също не могат да се черпят аргументи за оспорване на приетите факти по механизма на транспортното произшествие. По този въпрос изтъкнатите от решаващия съд доводи, респ. направените изводи не са произволни и не почиват на недопустими предположения. Отчитайки казаното от св. М., М., З. и И. ( относно обстоятелството, че след удара тялото на пострадалия се е намирало под тролейбуса, „ под гумите му”) и отразеното в протокола за оглед, започнал около 1 час по късно ( в 21,00ч., при станало произшествие в 19,45ч.), че тялото се е намирало „между тролейбуса и бордюра вдясно, с глава към ориентира и успоредно на бордюра” с основание въззивният съд е счел, че от удара до провеждането на огледа е настъпила промяна, изразила се в преместване на тялото. Следователно доводът на защитата, че разположението на тялото след удара е в разрез с приетия за установен механизъм на произшествието, не може да се сподели, тъй като поначало по делото липсват категорични данни относно точното разположение тялото на пострадалия непосредствено след удара. По принцип, когато съдът намери потвърждение на експертните изводи в останалия доказателствен материал, както е било в настоящия случай, е в правото си да възприеме именно тези експертни изводи и въз основа на тях да изгради фактическите си констатации и да направи заключение относно липсата или наличие на нарушение на конкретно правило за движение по пътищата. Въззивният съд не е пренебрегнал задължението си да обмисли доказателствената съвкупност в цялост, убедително е защитил становището кой доказателствен източник намира за достоверен и кой не, поради което доводите за пороци в процесуалната му дейност по анализ и оценка на същите, не могат да бъдат споделени. При правилно установената релевантна за процеса фактология законът е приложен правилно. Съдът е оправдал подс. М. за нарушение на правилото по чл.20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП за преодоляване на внезапно възникналата опасност и нейното предотвратяване, като е приел, че произшествието с неговите последици се дължи на липсата на проявено от страна на водача внимание да контролира превозното средство и в частност неговото положение спрямо останалите участници в движението. С основание неизпълнението на задължението за контрол ( в общия смисъл на понятието) е обвързано с нарушаване разпоредбата на чл. 20, ал.1 от ЗДвП. При обективна възможност да възприеме пострадалия пешеходец и неговото поведение, насочено към преминаване по пешеходната пътека, подсъдимият не го е видял – нито преди да стъпи на нея, така и след като е стъпил и е започнал пресичане. При проява на съответното внимание да наблюдава всеобхватно пътната обстановка и да съобрази привеждането на превозното средство в движение и то в район на пешеходна пътека, ударът за водача е бил предотвратим. При това положение, с оглед категоричния извод за допуснато нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП от подс. М., намиращо се в пряка причинна връзка с причиненото от него ПТП и уврежданията на пешеходеца Я. Т., причинили смъртта му, контролираната инстанция законосъобразно е приела, че са налице всички обективни и субективни признаци на престъплението по чл.343, ал.3, пр.последно, б.”б”, пр.1 във връзка с ал.1, б.”в”, за което престъпление е признат за виновен и осъден. Известно е, че всяко закъснение в предприемане на мерките за безопасност представлява нарушение по чл.20, ал.1 ЗДвП, като закъснението може да се дължи както на липса на концентрация и невъзприемане на факторите на пътя, така и на неправилна преценка на тези фактори. Поради това, основателно е отхвърлено възражението на защитата на жалбоподателя деянието да се явява за него случайно по смисъла на чл.15, ал.1 НК и няма как да бъде уважено искането за отмяна на обжалваното решение и оневиняването му за допуснатото ПТП и последвалата смърт на пострадалия. На последно място, касационната инстанция не констатира и нарушения, свързани с индивидуализацията на наказанието, наложено на подсъдимия. Спрямо подсъдимия е наложено наказание „лишаване от свобода” в размер на 3 години с приложение на института на условното осъждане с тригодишен изпитателен срок и три години лишаване от право да се управлява МПС. Така определените наказания са справедливи, като съдът е отчел превеса на смекчаващите отговорността обстоятелства, включително и съпричиняването на резултата от страна на пострадалия (нарушаване изискванията на чл.113, ал.1 от ЗДвП и адекватността на преценката му, с оглед констатираната при него средна степен на алкохолно повлияване). Съобразени са добрите характеристични данни на подсъдимия, чистото му съдебно минало и липсата на данни за други нарушения на правилата за движение по пътищата. Посочените в касационните жалби смекчаващи отговорността обстоятелства са съобразени от инстанциите по същество, като те обаче – нито по обем, нито по естеството си - могат да обосноват приложението на чл.55 НК, както и допълнително намаляване размера на наказанието. С оглед на изтъкнатото, не е налице фрапиращо несъответствие между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца, на приетите по делото смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл.36 от НК, поради което оплакването за явна несправедливост на наказанието, не може да се сподели. Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи и на осн. чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 455/23.12.2015 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 957/2015 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: