Р Е Ш Е Н И Е
№ 536
гр. София, 11 януари 2010 г
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният
касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седми
декември през две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
при
секретаря Аврора Караджова
и в
присъствието на прокурора Руско Карагогов
изслуша
докладваното от
съдия
ИВАНОВА касационно дело № 563 по описа за 2009 г
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимата Г. Ц. Ч., депозирана чрез защитата й, срещу решение на Софийски апелативен съд № 307 от 27.07.2009 г, по ВНОХД № 57/09, с което е изменена присъда на Пернишки окръжен съд № 17 от 24.09.2008 г, по НОХД № 232/08, като е прието, че подсъдимата е нарушила правилата за движение по чл. 20, ал. 2, пр. 1 ЗДП, вместо тези по чл. 21 ЗДП, а присъдата е потвърдена в останалата й част.
С първоинстанционната присъда, подсъдимата е призната за виновна в това, че на 26.01.2008 г, в гр. П., при управление на моторно превозно средство, е нарушила чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 ЗДП, като е превишила скоростта, обозначена с пътен знак „В-26: 40 км/ч”, движейки се със скорост 50 км/ч, и по непредпазливост е причинила смъртта на В. В. Т. , като след деянието е направила всичко зависещо от нея за оказване помощ на пострадалия, с оглед на което и на основание чл. 343 а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, е осъдена на „пробация”, включваща мерките „задължителна регистрация по настоящ адрес”, за срок от шест месеца, и „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, за същия срок, както и на „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от една година, със зачитане на времето, през което е била лишена от това право по административен ред, считано от 26.01.2008 г. Със същата присъда, на основание чл. 45 ЗЗД, подсъдимата е осъдена да заплати на гражданските ищци С. Б. Т., на малолетната В. В. Т. чрез нейната майка и з. представител С. Б. Т., и на Ц. В. Т., обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 15 000 лв, за всяка една от тях, заедно със законните последици.
С жалбата се релевират всички касационни основания, като се оспорва и законосъобразността на произнасянето по гражданската отговорност. Сочи се, че обжалваното решение е логически противоречиво и неясно, че въззивният съд е признал подсъдимата за виновна в извършване на престъпление, за което не й е предявено обвинение, с което е нарушил правото й на защита. Твърди се, че процесуално неиздържано е кредитирана АТЕ, по метода на компютърната симулация, основана на неверни изчисления. Според защитата, без изменение на обвинението е недопустимо да се ангажира наказателната отговорност на подсъдимата за друго нарушение по ЗДП, различно от това, за което е обвинена, като същевременно не е постановен оправдателен диспозитив по нарушението, предмет на обвинението. Твърди се, че подсъдимата следва да бъде оправдана на процесуално основание поради това, че не е извършила престъплението, за което е обвинена. Оспорва се законосъобразността на произнасянето по гражданската отговорност, като се изтъква, че е недопустимо присъждане на обезщетение по чл. 45 ЗЗД, при положение, че вече е изплатено такова, на същото фактическо основание / смъртта на пострадалия /, въз основа на сключен от работодателя договор за застраховка с покрит риск трудова злополука.
С жалбата се иска да бъде отменено въззивното решение и подсъдимата да бъде оправдана. Алтернативно се иска делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или, да бъде изменено решението, като наложените наказания бъдат намалени, респективно, да бъде отменено решението в гражданско-осъдителната му част и предявените граждански искове да бъдат отхвърлени.
В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата.
Жалбоподателката не участва лично в касационното производство.
Частните обвинители и граждански ищци или техен п. не вземат становище по жалбата.
Представителят на ВКП намира жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:
Жалбата е неоснователна.
Обжалваното решение е изготвено в съответствие с изискванията на чл. 339 НПК. САС, отчитайки обстоятелството, че въззивното производство е водено само по жалба на подсъдимата, е подложил на анализ приетите от него нови фактически положения, съблюдавайки забраната за влошаване положението на жалбоподателя. Предвид констатираната негодност на протокола за оглед, а оттам, и невъзможността да бъдат ползвани резултатите от него, въззивният съд е назначил КМАТЕ и АТЕ, по метода на компютърната симулация. Вещите лица са имали задача да отговорят на интересуващите процеса въпроси, като ползват доказателствените източници, извън протокола за оглед. Настоящата инстанция намери, че заключението на АТЕ, по метода на компютърната симулация, е изготвено при спазване изискванията на НПК, поради което липсва основание нейните изводи да бъдат игнорирани при формиране на вътрешното съдийско убеждение. Видно от тази експертиза, скоростта на управлявания от подсъдимата автомобил, преди настъпване на удара е 67 км/ч, към който момент спирачната система е била задействана и е съществувала техническа възможност да бъде избегнат ударът. Такава възможност е налице и при скорост от 60 км/ч. Още пред първата инстанция е имало спор за мястото на удара: дали е настъпил в зоната на действие на знака, ограничаващ скоростта до „40 км/ч”, или в зоната на другия знак: „60 км/ч”. Окръжният съд е намерил, че подсъдимата, управлявайки с 50 км/ч, е нарушила забраната за управление със скорост, надвишаваща 40 км/ч, и е квалифицирал нарушението по чл. 21 ЗДП. Първата инстанция е приела, че поради „заслепяване” от насрещно движещ се автомобил, жалбоподателката е отклонила вниманието си от пътното платно, а когато отново погледнала към пътя, видяла пешеходеца, не успяла да спре и настъпил удар. Във въззивната инстанция е установено, че при изключване на протокола за оглед, се оказва невъзможно да се определи мястото на удара по дължина на пътното платно, и спазвайки забраната да бъде влошавано положението на жалбоподателя, САС е приел фактическо положение, явяващо се по-благоприятно за нея, а именно: че ударът е настъпил в зоната на действие на знака „60 км/ч”. От заключението на АТЕ, по метода на компютърната симулация, е установено, че ударът е предотвратим дори при закъснение в реакцията на водача / поради „заслепяване” / при скорост от 49 км/ч или по-ниска.дар не би настъпил и при 67 км/ч, при условие, че водачът е реагирал своевременно. САС правилно е отбелязал, че съгласно ЗДП, „заслепяването” от насрещно движещ се автомобил е самостоятелно основание за намаляване на скоростта, което, в случая, не е сторено. Във въззивното решение се съдържа констатацията, че, макар да е установена скорост 67 км/ч, поради забраната да бъде влошавано положението на жалбоподателката, следва да се приеме стойността от първоинстанционния акт / 50 км/ч /. Аналогичен е подходът при определяне на мястото на удара във връзка със зоната на действие на поставените на пътя ограничителни знаци / „40 км/ч” и „60 км/ч” /. САС е приел по-благоприятното за подсъдимата фактическо положение, а именно: че ударът е настъпил при знака „60 км/ч”. Процесуалният подход на въззивния съд е обясним, предвид принципа да не бъде влошавано положението на жалбоподателя, и затова не могат да бъдат споделени доводите на защитата, че решението е неясно и съдържа вътрешни противоречия. Настоящата инстанция не възприема аргумента за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради накърняване правото на защита, поради следните съображения: Нарушение на правото на защита е налице, когато е допуснато несъответствие между фактическото и юридическото обвинение, когато подсъдимият е осъден по непредявено му обвинение, или, когато е осъден по обвинение, за което се е налагало да бъде изменено, по реда на чл. 287 НПК, но това не е сторено. В случая, правото на защита на подсъдимата не може да се счита за нарушено, доколкото фактическите обстоятелства, на които се основава осъждането й, се съдържат в обстоятелствената част на обвинителния акт, което означава, че по тези факти е упражнено правото й на защита. Вярно е, че въззивната инстанция е приела друго нарушение на правилата за движение, различно от това, за което е повдигнато обвинение, но различието е по правната квалификация на съществуващите факти, при спазване на принципа да не бъде влошавано положението на жалбоподателя. Фактите, получили различна правна оценка са изложени в обвинителния акт, а именно: че произшествието е настъпило при зимни условия, на тъмен, неосветен участък, намиращ се в близост до населено място, в района на „Гара Разпределителна”, при променена организацията на движението поради ремонт на пътя, наложил поставяне на ограничаващи скоростта пътни знаци, при разминаване с насрещно движещ се автомобил. Доколкото във въззивното производство е установено, че подсъдимата се е движила с 67 км/ч, надвишаваща всеки един от ограничителните знаци / „40 км/ч” и „60 км/ч” /, тя би отговаряла за нарушение по чл. 21 ЗДП, за каквото й е повдигнато обвинение, но, поради съблюдаване на забраната да не бъде влошавано положението й, е приета по-ниската стойност от 50 км/ч. Дори и при тази скорост, при конкретните пътни условия, ако подсъдимата е управлявала, спазвайки правилата по ЗДП, удар не би настъпил. При наличието на нарушение по ЗДП, изводимо от същия кръг факти, по които подсъдимата е организирала защитата си, различната им правна оценка, която, в случая, се е отразила на квалификацията на нарушението по ЗДП, не представлява нарушение на правото на защита. Доколкото от приетите факти следва, че е нарушен чл. 20, ал. 2, пр. 1 ЗДП, а не чл. 21 ЗДП, различието при преценка съставомерността на деянието не предполага оправдаване за едното нарушение, поради което и САС не се е произнесъл с оправдателен диспозитив.
По изложените съображения, ВКС намери, че е неоснователно искането за оправдаване на подсъдимата на процесуално основание. Неоснователно е и искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, тъй като релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК не е допуснато.
ВКС счете, че липсва нарушение и по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. От приетите релевантни факти следва, че материалният закон е приложен правилно. Деянието съставлява престъпление по чл. 343 а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б. „в” НК, по който текст на закона е квалифицирано. Не е налице случайно деяние, каквото правилно становище е изразил и въззивният съд. Престъпният резултат не е настъпил поради възникнала внезапна и неочаквана опасност на пътя, с която водачът не е бил длъжен и не е могъл да се съобрази, а поради несвоевременната му реакция, дължаща се на нарушение по ЗДП. Правилно е прието, че с поведението си на пътното платно пострадалият е съпричинил престъпния резултат, пресичайки в нарушение на ЗДП. Законосъобразно съпричиняването е отчетено при индивидуализация на наказателната отговорност, както и при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл. 45 ЗЗД.
Не е допуснато и релевираното нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.
Наложеното наказание е явно несправедливо, когато то очевидно не съответства на степента на обществена опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК / чл. 348, ал. 5 НПК /. В случая, такова очевидно несъответствие липсва. Наказанието „лишаване от свобода” е заменено с „пробация”, при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, като са наложени двете задължителни мерки по чл. 42 а, ал. 2, т. 1 и 2 НК, за минималния срок от по шест месеца. САС е пропуснал да определи периодичността на мярката „задължителна регистрация по настоящ адрес”, каквото е изискването на чл. 42 б, ал. 1 НК / ДВ, бр. 27/09 /, но този пропуск може да бъде отстранен от настоящата инстанция чрез определяне на минималната допустима по закон продължителност, а именно: два пъти седмично. Кумулативното наказание „лишаване от право да се управлява МПС” е със срок, който отговаря на спецификата на конкретния случай, поради което няма основание за неговото намаляване.
По отношение доводите, касаещи произнасянето по гражданската отговорност, ВКС намира следното: Смъртта на пострадалия е правопораждащият юридически факт, обусловил отговорността за вреди от непозволено увреждане и от трудова злополука. Работодателят е заплатил обезщетение на наследниците на пострадалия в резултат на настъпила трудова злополука, като плащането е обезпечено от сключената от работодателя застраховка с покрит риск трудова злополука. Отговорност за вреди носи и прекият причинител на вредите / чл. 45 ЗЗД /. Докато обаче деликвентът отговаря за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, застрахователят отговаря само до размера на вредите, предвиден в договора. Когато се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, които, съгласно чл. 52 ЗЗД, се репарират по справедливост, следва да се прецени какъв е справедливият размер на обезщетението и ако се установи, че наследниците на починалия вече са получили обезщетение за неимуществени вреди, макар и на друго основание, то се взема предвид при определяне на дължимото обезщетение по чл. 45 ЗЗД / т. 8 на ППВС № 4/1975 /. В случая, платеното обезщетение от по 20 000 лв не покрива размера на действително претърпените неимуществени вреди, поради което няма пречка наследниците на пострадалия да получат обезщетение и по чл. 45 ЗЗД, което, прибавено към полученото такова, сумарно е на стойност от по 35 000 лв, който размер отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Ето защо, не се налага настоящата инстанция да пререшава въпросите, касаещи гражданската отговорност, поради което направеното в тази насока искане не може да бъде уважено.
По изложените съображения, ВКС намери, че въззивното решение следва да бъде изменено относно наказанието, като бъде определена периодичност на пробационната мярка „задължителна регистрация по настоящ адрес”, два пъти седмично, а в останалата част решението следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 и т. 1 НПК, ВКС, І НО,
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ решение № 307 от 27.07.2009 г на Софийски апелативен съд, по ВНОХД № 57/09, като ОПРЕДЕЛЯ периодичност на мярката „задължителна регистрация по настоящ адрес”, ДВА ПЪТИ СЕДМИЧНО.
ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: