6 Р Е Ш Е Н И Е № 178 гр. София, 01 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори април 2015 г., в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря ............А. КАРАДЖОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........А. ЛАКОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 252/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Д. А. Д. срещу въззивно решение № 148 от 29.12.2014 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по ВНОХД № 171/2014 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда, с отмяната на приложението на чл. 66 от НК. Определен е първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип за изтърпяване на наказанието от две години лишаване от свобода. Подсъдимият е оправдан по обвинението да е нарушил правилата за движение на чл. 52 т. 2 и чл. 53 ал. 1 от ЗДвП. В останалата част присъдата е потвърдена. С първоинстанционната присъда № 158 от 09.09.2014 г., постановена по НОХД № 576/2014 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, подс. Д. А. Д. е признат за виновен по обвинението по чл. 343 ал. 1 б. „в” алт. 1 вр. чл. 342 ал. 1 от НК за това, че на 01.04.2013 г., 00:36 ч, на път III-73 Ш. - К., в междугарието жп гара Л. - жп гара К., на км 10 + 147, на неохраняем железопътен прелез в близост до жп спирка В., при управление на моторно превозно средство (МПС) - специален автомобил марка „С.”, собственост на Центъра за спешна медицинска помощ - Б., нарушил правилата за движение по чл. 51 ал. 1 - 3, чл. 52 т. 2 и чл. 53 ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. Г. М., за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. С оглед разпоредбата на чл. 58а ал. 1 от НК, вр. чл. 373 ал. 2 от НПК така определеното наказание лишаване от свобода е намалено на две години, чието изпълнение, на основание чл. 66 ал. 1 от НК, е отложено за срок от три години. В жалбата се сочи наличие на касационно основание по чл. 348 ал. 1 т. 3 от НПК предвид отмяната на приложението на условното осъждане и постановяване на ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Твърди се, че въззивният съд е направил неправилен извод за възможността деецът да се поправи единствено с ефективното изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. Защитникът на подсъдимия е посочил, че при определяне размера на наказанието въззивният съд е приел превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, а при определяне начина на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода е изложил доводи за завишена обществена опасност на деянието и дееца, както и за превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Във връзка с аргументирането на завишената степен на обществена опасност на деянието и на дееца въззивният съд е надценил допуснатите в миналото нарушения на правилата за движение от подсъдимия, които определил като тежки. С жалбата се изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, че отегчаващо обстоятелство при определяне на наказанието е наличието на ръст на престъпленията по транспорта, както и управлението на линейката от подсъдимия при връщането му от произшествие с изключени специални светлини. Във въззивното решение, при направената преценка за обществената опасност на деянието и на дееца не е отчетено, че с въззивния съдебен акт подсъдимият е оправдан за част от нарушенията на ЗДвП. Не е съобразено съпричиняването от страна на пострадалата на вредоносния резултат, изразило се в непоставяне на предпазен колан, както и влошеното здравословно състояние на подсъдимия след настъпилото пътнотранспортно произшествие. В заключение, в жалбата е посочено, че е надценено значението на генералната превенция, което е довело до неоправдана репресия спрямо подсъдимия, несъвместима с изискването за справедливост. Прави се искане за изменение на въззивното решение, като касационната инстанция приложи института на условното осъждане. Пред касационния съд защитникът на подсъдимия, адв. С., поддържа жалбата с изложените в нея съображения, като счита за справедливо въззивното решение да бъде отменено в частта, в която е постановено ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, и бъде наложено наказание съобразно разпоредбата на чл. 66 от НК. Повереникът на частните обвинители, адв. П., счита жалбата за неоснователна. Намира за правилно решението на въззивния съд и моли същото да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, поради което решението на апелативния съд следва да бъде оставено в сила. Подсъдимият Д. поддържа казаното от защитата, като моли да бъде отменено въззивното решение и му бъде наложена условна присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата е основателна. Първоинстанционното производство по делото е протекло по реда на съкратеното съдебно следствие по чл. 371 т. 2 от НПК. Наказателната отговорност на подсъдимия е била реализирана при спазване на нормативното изискване на чл. 373 ал. 2 от НПК. С оглед диференцираната процедура по провеждане на съкратено съдебно следствие в хипотезата на чл. 371 т. 2 от НПК подс. Д. е имал и законовата гаранция, че при осъждането му ще се приложи разпоредбата на чл. 58а от НК. Въззивната инстанция е намерила определеното по вид и размер наказание на подс. Д. за справедливо. Постановила е ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в размер на две години. В този аспект, изтъкнатите от въззивния съд съображения, за да откаже приложението на чл. 66 от НК, не могат да бъдат споделени. Не може да се пренебрегне обстоятелството, че подсъдимият е допуснал нарушение само на разпоредбите на чл. 51, ал. 1 - 3 от ЗДвП, имайки предвид факта, че въззивният съд го е признал за невиновен и го е оправдал по обвинението, че е нарушил правилата за движение по чл. 52 т. 2 и чл. 53 ал. 1 от ЗДвП. Отменяйки приложението на института на условното осъждане въззивният съд е надценил значението на извършените в миналото две административни нарушения на подсъдимия по ЗДвП, определени на стр. 19 от въззивното решение като "груби". В тази връзка, не е изследвана обстойно тяхната давност, нито относителната им тежест и значение за характеристиката на подсъдимия като водач на МПС. Съгласно приложената на л. 96 от ДП 50/2013 г. справка, издадена от сектор ПП – ОДМВР – Б. и видно от приложените на л. 32 – 33 от въззивното производство преписи на наказателни постановления, изискани от въззивния съд, едната от отразените санкции е глоба в размер на 10 лв. /за нарушаване на чл. 21 от ЗДвП/, а втората - глоба в размер на 100 лв. /за нарушаване на чл. 42 ал. 1 т. 1 пр. 1 от ЗДвП/. И двете са наложени за нарушения със значителна давност, извършени съответно през 2007 и 2008 г. Това са единствените две нарушения в близо 40-годишния стаж на подсъдимия като шофьор, в т.ч. като професионален такъв. Така изложеното води до извода, че макар двукратното санкциониране на подсъдимия по административен ред /посочено от първоинстанционния съд като еднократно/ правилно да е отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство, последното не е с голяма относителна тежест и значение, и не е от естество да обоснове отказ от приложение на института на условното осъждане. Следва да се отбележи и че санкционирането на подсъдимия по ЗДвП, за което е понесъл административна отговорност, не се счита за осъждане. Апелативен съд - Бургас не е съобразил и влошеното здравословно състояние на подсъдимия, който е претърпял множество операции вследствие на реализираното ПТП, след което придвижването му е значително трайно затруднено. В същото време е споделил изводите на първоинстанционния съд относно съпричиняване от пострадалата М. М. на вредоносния резултат, чистото му съдебно минало, дългогодишната му практика на водач на МПС със специален режим на движение, тежкото му здравословно състояние след процесното ПТП, искреното извинение и съжаление за извършеното от негова страна, проявената критичност към извършеното. Що се отнася до поставения във въззивното решение акцент върху генералната превенция, следва да се отбележи, че във въззивния съдебен акт не са представени убедителни съображения в подкрепа на извода, че подсъдимият не би могъл да се поправи и превъзпита с отложеното наказание лишаване от свобода. Касационната инстанция намира, че с оглед предпоставките, визирани в чл. 66 ал.1 от НК, далеч по- адекватен на доказателствата извод за приложимостта на тази разпоредба е направил първоинстанционният съд. Те са му позволили да направи извода, че за поправянето и превъзпитанието на подс. Д. не е необходимо той ефективно да изтърпи наложеното му наказание „лишаване от свобода” в размер на две години. Тези изводи са напълно съобразени с изискването на нормата на закона и с предпоставките, съдържащи се в нея – наложеното наказание „лишаване от свобода” да е до три години лишаване от свобода, подсъдимият да не е осъждан до момента на наказание „лишаване от свобода” за престъпление от общ характер, както и за постигане на целите на наказанието и най-вече за поправянето и превъзпитанието на дееца да не се налага изтърпяването на наказанието. Докато първите две предпоставки са обективни такива, то третата е свързана с всеки конкретен случай и с особеностите на дееца. Затова и законодателят поставя акцент върху индивидуалната превенция на наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение. Това от своя страна предполага констатиране на съответни индивидуални особености и характеристика на конкретния деец, които в своята съвкупност да предпоставят възможност за негово поправяне и превъзпитание без ефективно изтърпяване на наложеното наказание. По отношение на конкретния подсъдим Д. въззивният съд не е направил обоснована преценка, че третата предпоставка не е налице, за да се приложи чл. 66 ал.1 от НК по отношение на наказанието „лишаване от свобода”. Правилната оценка на значението и на тежестта на всички отчетени от въззивния и посочени от настоящия съд обстоятелства определя, че за постигане на целта на индивидуалната превенция спрямо подс. Д. и преимуществено за неговото поправяне, изведена като основна в разпоредбата на чл. 66 ал.1 от НК, на която следва да се отдаде приоритет, не е наложително наказанието „лишаване от свобода” да бъде изтърпяно. Изолирането му от обществото и поставянето му в затворническа среда не би имало поправителния и превъзпитателен ефект, целян от закона, доколкото персоналната характеристика на конкретния деец сочи на възможност за постигане на тези цели и докато той е на свобода. Ефектът на наказателното въздействие може, обратно на преценката на въззивния съд, да бъде обезпечен с отлагането на изтърпяването на определеното наказание „лишаване от свобода” за максималнодопустимия от закона срок. Именно изпитателният срок ще постави на проверка волята на подсъдимия да коригира поведението си и да насочи същото към спазване на нарушения закон и да се въздържа от престъпна дейност, доколкото в случай на осъществяване на ново престъпление ще следва да изтърпи и наложеното наказание. Въздържанието от престъпно поведение, както и коригиране на поведението към стриктно спазване на правилата за движение са конкретните проявления, чрез които подсъдимият би демонстрирал своето поправяне и превъзпитание. Като приема, че високият ръст на подобни престъпления обуславя и по-строга репресия, изразяваща се в необходимост от ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”, въззивният съдебен състав всъщност поставя акцент върху генералната превенция на чл. 36 от НК, което не е смисъла на разпоредбата на чл. 66 от НК. Генералната превенция не следва да се игнорира, но не тя трябва да има приоритет при обсъждането на предпоставките за приложението на чл. 66 от НК. В противен случай би се стигнало до налагане на санкция, която удовлетворява обществото, но не поправя и превъзпитава дееца, спрямо когото се налага, тъй като го дистанцира от самото общество. За да въздейства предупредително и възпиращо върху останалите членове на обществото, една санкция трябва преди всичко да превъзпитава и поправя самия деец, спрямо когото се налага. Отменяйки приложението на условното осъждане, всъщност въззивният съд е наложил едно явно несправедливо наказание на подс. Д.. Порокът на въззивното решение може да бъде отстранен в настоящето касационно производство чрез изменението на съдебния акт. Правилната оценка на значението и тежестта на всички обстоятелства, имащи значение за индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия, определя, че за комплексното постигане на целите по чл. 36 от НК и преимуществено за поправянето на дееца не е наложително Д. да бъде изолиран и да търпи наказанието в затворническа среда. Ефектът на наказателното въздействие може да бъде обезпечен с отлагане изтърпяването на определеното наказание от две години лишаване от свобода за максимално допустимия от закона срок от пет години, по който начин целите на чл. 36 от НК ще бъдат окончателно постигнати. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намери, че касационната жалба на подсъдимия е основателна. С оглед на това, и на основание чл. 354 ал. 1 т. 3 вр. ал. 2 т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 148 от 29.12.2014 г., постановено от Апелативен съд - Бургас по ВНОХД № 171/2014 г., като го ОТМЕНЯ в частта, с която на основание чл. 59 ал. 1 и чл. 61 т. 3 от ЗИНЗС е постановено наказанието от две години лишаване от свобода, наложено на Д. А. Д., да бъде изтърпяно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип и вместо това постановява: На основание чл. 66 ал. 1 от НК ОТЛАГА ИЗПЪЛНЕНИЕТО на наказанието две години лишаване от свобода за срок от ПЕТ години, считано от влизане на присъдата в сила. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.