ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 203 София, 30.06.2020 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев разгледа в закрито заседание докладваното от съдията Христакиев ч. т. д. № 345 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба на ищеца „ОТП Факторинг България“ ЕАД срещу определение на Софийски апелативен съд, потвърждаващо първоинстанционно определение на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искане на жалбоподателя за допълване на основание чл. 248 ГПК в частта за разноските на определението за прекратяване на производството, с изложени оплаквания за неправилност и искане за отмяната му със съответните последици. Ответникът Г. М. не изразява становище. Въззивният съд е установил, че исковото производство е било образувано по предявени от жалбоподателя по реда на чл. 422 ГПК установителни искове и евентуални осъдителни искове, а впоследствие е било прекратено по причина, че издадената в полза на жалбоподателя заповед за изпълнение е влязла в сила поради неподаването в срок на възражение от страна на ответника, а заповедният съд неправилно е дал на жалбоподателя указание за предявяване на иск. Извода си за неоснователност на направеното от жалбоподателя искане за допълване на определението за прекратяване на производството с присъждане на разноските, направени от него в заповедното и в исковото производство, въззивният съд е обосновал със съображенията, че съгласно общото правило на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на производството разноските остават в тежест на ищеца освен при десезиране на съда, извършено от ищеца поради новонастъпили обстоятелства, зависещи от ответника и погасяващи спорното право, в какъвто случай по аргумент от 78, ал. 2 ГПК и независимо от прекратяването на производството отговорността за разноски остава в тежест на ответника. Приел е по-нататък, че в случая не са налице такива новонастъпили обстоятелства, а предявените искове са били изначално недопустими, поради което отговорността за разноски следва да се определи по общите правила, а именно в тежест на ищеца. Изложил е допълнително, че след като е считал за неправилни указанията на заповедния съд, жалбоподателят е могъл, вместо да предяви исковете, да се защити по пътя на обжалване на евентуалното определение за обезсилване на заповедта и изпълнителния лист по чл. 415, ал. 1 ГПК (ред. преди изменението ДВ, бр. 87/2017). За допускане на касационното обжалване жалбоподателят е изложил доводи за наличие на очевидна неправилност (основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК), както и доводи за произнасяне на въззивния съд по въпроса „Дължат ли се на ищеца платената държавна такса и направените разноски при предявяване на установителния иск по реда на чл. 422 ГПК, ако исковото производство е прекратено поради недопустимост на иска поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – надлежно и в срок подадено възражение от длъжника, когато дадените от заповедния съд указания за предявяване на иска по чл. 422 ГПК са неправилни?“ в противоречие с посочена практика на ВКС (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Във връзка със същия въпрос се поддържа и евентуално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК не е налице. Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените от жалбоподателя доводи в тази насока са изцяло неотносими – като изведени общо от принципа за забрана на неоснователното обогатяване и конкретно от разпоредбата на чл. 55 ЗЗД, поради което не подлежат на обсъждане. Не се обосновава и наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предварително следва да се отбележи, че така, както е формулиран и съобразно развитите във връзка с него аргументи, поставеният от жалбоподателя въпрос обхваща два различни подвъпроса – относно правото на ищеца по недопустимия иск по чл. 422 ГПК да му бъде възстановена от държавата внесената такса и относно отговорността на ответника за направените от ищеца разноски. Първият подвъпрос и изложените доводи във връзка с приложението на чл. 4б ЗДТ не следва да се обсъждат като неотносими към настоящото частно производство, което има за предмет претендираната от ищеца отговорност на ответника за направените разноски, но не и въпроса за връщане на държавната такса, внесена във връзка с предявяването на иска по чл. 422 ГПК, каквото искане от страна на жалбоподателя не е предявявано и не е разглеждано от съдилищата. В останалата част относно отговорността на ответника за направените от ищеца разноски в случаите, когато исковото производство по реда на чл. 422 ГПК е прекратено поради липса или просрочие на възражението по чл. 414 ГПК въпросът отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е обусловил решаващия извод на въззивния съд за неоснователност на молбата по чл. 248 ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото практиката, на която жалбоподателят се позовава, е формирана по въпроси, съществено различни от разглеждания. Така по ч. гр. д. № 2432/2014 г. на ВКС, Ι г. о., въпросът за отговорността за разноски е разгледан в хипотезата на отказ или оттегляне на иска при отпадане в хода на процеса на дадения от ответника повод за завеждане на делото. По ч. т. д. № 1077/2016 г. предмет на разглеждане е бил въпросът за връщане на внесената за иска по чл. 422 ГПК държавна такса, а не отговорността за разноски. Касационно обжалване обаче следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – поради значение на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото правната уредба на отговорността за разноски по действащия чл. 78, ал. 1-4 ГПК е идентична с уредбата по отменения ГПК (чл. 64, ал. 1-3 и чл. 65, ал. 2), без да отчита особеностите на нововъведеното с действащия ГПК заповедно производство по чл. 410 и сл. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4. Предпоставка за допустимост на този иск е наличието на подадено в срока по чл. 414 ГПК възражение от страна на длъжника. С оглед на това исковото производство по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, се явява продължение на заповедното производство. Поради това предявяването на иска по чл. 422 ГПК съществено се отличава от предявяването на иск по общия ред или по реда на някое от специалните искови производства. Във втория случай предявяването на иска представлява първото в съответното производство процесуално действие, като изцяло от волята на ищеца зависи дали, кога и по какъв начин то да бъде извършено и ищецът носи тежестта да осигури наличието на процесуалните предпоставки за допустимост на иска. В първия случай обаче предявяването на иска представлява последващо процесуално действие, обусловено от указанията на заповедния съд по чл. 415, ал. 1 ГПК и косвено от предхождащото възражение на длъжника по чл. 414 ГПК. Именно това възражение като процесуално действие става причина за образуването на исковия процес, и доколкото представлява действие на длъжника, в тежест на последния е да осигури надлежното му извършване, вкл. спазването на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Правилото по чл. 78, ал. 4 ГПК е отражение на общия принцип, върху който е основана уредбата на отговорността за съдебните разноски, а именно че същите следва да се понесат от страната, която неоснователно е предизвикала исковия процес. В общия случай на прекратяване на производството това е ищецът, доколкото същият носи тежестта преди завеждане на делото да осигури наличието на съответните процесуални предпоставки или да съобрази решението си да предяви иска с наличието или отсъствието на предпоставките извън негов контрол, респ. да упражни правото си на иск по начин, че да са налице предпоставките за надлежното упражняване на правото на иск. Именно несъобразяването на ищеца с тези изисквания е основанието да се възложат в негова тежест направените за недопустимото производство разноски и именно това е отразено в нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Когато обаче недопустимостта на исковия процес произтича от предхождащо процесуално действие на друга страна в производството и когато преценката за надлежното извършване на това действие е възложена на съда, не може да се приеме, че недопустимият исков процес е предизвикан неоснователно от самия ищец. Поради това липсва и основание съобразно посочения по-горе общ принцип и конкретните норми на чл. 78, ал. 1-4 ГПК, в които този принцип е намерил проявление, отговорността за разноски да бъде възложена на ищеца. Изложеното обосновава извод, че когато исковото производство по иска по чл. 422 ГПК бъде прекратено поради констатация на исковия съд за подадено след срока по чл. 414, ал. 1 ГПК възражение, прекратяването се явява последица на поведението на ответника, неоснователно предизвикал исковия процес, подавайки възражението си след срока. Следователно, при действащата уредба на заповедното производство, за разлика от останалите случаи на прекратяване, прекратяването на производството по иска по чл. 422 ГПК поради просрочие на възражението по чл. 414 ГПК не може да бъде прието за прекратяване на делото по смисъла на чл. 78, ал. 4 ГПК (доколкото, както се посочи по-горе, тази норма отразява общата категория случаи, при които недопустимият исков процес е неоснователно предизвикан от самия ищец). В този случай отговорността за разноски следва да бъде възложена съобразно общия принцип, че разноските се понасят от предизвикалата ги страна. В обобщение, при прекратяване на производството по иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, поради установено от исковия съд подаване на възражението по чл. 414 ГПК след срока по чл. 414, ал. 2 отговорността за разноските по делото се носи от длъжника, подал просроченото възражение. По съществото на жалбата. С оглед изложеното по-горе не е налице приетото от въззивния и първоинстанционния съд основание за отхвърляне на молбата по чл. 248 ГПК. Разгледана по същество, молбата е частично основателна, а именно относно държавната такса, разноските за експертиза и юрисконсултското възнаграждение за първоинстанционното производство. Относно разноските за заповедното производство молбата е неоснователна предвид прекратяването на исковия процес на основание влязлата в сила заповед за изпълнение и съгласно т. 12 от ТР № 4/2013 на ВКС-ОСГТК. Молбата е неоснователна и относно претендирания размер на възнаграждението по чл. 78, ал. 8 ГПК, който следва да бъде определен съгласно редакцията на разпоредбата след изменението й в сила от 28.01.2017 г., действаща към момента на приключване на устните състезания. Поради това след съответна отмяна на въззивното и първоинстанционното определение следва да се допусне поисканото допълване, като на ищеца се присъдят разноски в размер на 2778.65 лв. (2378.65 лв. държавна такса за исковото производство пред първата инстанция и 400 лв. разноски за експертиза), както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. съгласно чл. 25, ал. 1 НЗПП. Съобразно направеното искане и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25а, ал. 2 НЗПП ответникът дължи на ищеца и юрисконсултско възнаграждение във връзка с касационното производство в размер на 50 лв. С тези мотиви съдът ОПРЕДЕЛИ: Допуска касационно обжалване на определение № 3743/12.11.2019 г. по ч. гр. д. № 4766/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд. Отменя определение № 3743/12.11.2019 г. по ч. гр. д. № 4766/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд и потвърденото с него определение от 11.07.2019 г. по гр. д. № 3195/2017 г. по описа на Софийски градски съд, вместо което постановява: Допълва на основание чл. 248, ал. 1 ГПК определение № 1552/21.01.2019 г. по гр. д. № 3195/2017 г. по описа на Софийски градски съд, като ОСЪЖДА Г. Д. М., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес]0, да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], разноски в размер на 2778.65 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. Осъжда Г. Д. М. да заплати на „ОТП Факторинг България“ ЕАД юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 50 лв. Определението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: