Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр. София, 01.06.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор МАДЛЕНА ВЕЛИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1871/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на адв. Й., защитник на подсъдимия В. М. П., срещу решение № 251 на Софийския апелативен съд (САС), НО, 8 състав, от 07.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 406/2014 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на адв. Й. към ВКС е отправено искане да се отменят като незаконосъобразни първоинстанционната присъда и решението на САС и да се постанови нова присъда, с която подсъдимият да бъде изцяло оправдан, като се вземе предвид, че наложеното му наказание е явно несправедливо. Твърди се, че първоинстанционният съд не събрал необходимия обем от доказателства за правилното решаване на делото, което подвело въззивната инстанция и довело до незаконосъобразен извод, че подсъдимият допуснал нарушения на правилата за движение по чл. 20 от ЗДвП и чл. 116 от ЗДвП. Въззивният съд оправдал жалбоподателя за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, което сочело, че той владеел машината, а от действията му било видно, че той съобразил и обстановката, при която управлявал мотрисата – увеличил скоростта в рамките на позволената, след като се убедил, че пресичащият на непозволено място пешеходец е възприел превозното средство и подадения звуков сигнал и се е отказал от пресичането. Така описаната пътна ситуация била непредвидима. При преценката дали е допуснато нарушение на чл. 116 от ЗДвП следвало да се вземе предвид, че старостта била чисто визуално възприятие, което не можело да се възприеме от разстоянието над 60 м., на което се е намирал пострадалият при подаването на звуковия сигнал. Самият подсъдим заявил, че видял, че пострадалият бил възрастен човек едва след удара. Наложеното наказание било явно несправедливо, тъй като от момента на злополуката до настоящия момент подсъдимият продължавал да работи и да упражнява същата дейност, което говорело за неговата отговорност и отношение към случилото се. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят В. П. и защитникът му адв. Й. поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 20 от 29.01.2014 г., постановена по НОХД № 1997/2013 г., СГС, НО, 27 състав, е признал подсъдимия В. М. П. за виновен в това, че на 16.11.2012 г. в [населено място] при управление на подвижен железопътен състав –трамвайна мотриса „Т.-700 М.” – нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП, като по непредпазливост причинил смъртта на И. С. П., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, изпълнението на което наказание е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия П. от право да управлява МПС и ППС за срок от две години, считано от влизане на присъдата в сила. На основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски. По жалба на защитника на подсъдимия В. П. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 406/2014 г. по описа на САС, НО, 8 състав, като с решение № 251 от 07.07.2014 г. на основание чл. 334, т. 3 и т. 6 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на СГС, като е оправдал частично подсъдимия П. по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, а в останалите части е потвърдил съдебния акт. Решението на САС е било съобщено на адв. Й. по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 06.08.2014 г., а касационната му жалба е подадена на 19.08.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия В. П. е неоснователна. Макар в нея да не са формулирани конкретните претендирани касационни поводи, настоящият съдебен състав намира, че по съдържанието си залегналите в жалбата оплаквания се обхващат от касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. В разглежданата касационна жалба не фигурира изрично възражение за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения от категорията на посочените в чл. 348, ал. 3 от НПК, което да даде основание на ВКС за подробна проверка на процесуалната дейност на САС при установяването на фактите. Касаторът бегло е маркирал единствено несъгласието си с „обема” на събрания доказателствен материал, който според него не бил достатъчен. Такъв довод не може да бъде обсъден в настоящото производство, на първо място, защото непълнотата на доказателствата не е изведена като самостоятелно касационно основание по чл. 348, ал. 1 от НПК. Жалбоподателят, освен това, не е изложил никакви конкретни съображения във връзка с претенцията си, поради което касационният съд няма как да прецени в какво точно се състои недоволството му от обхвата на наличната по делото доказателствена съвкупност. Все в същия смисъл следва да се посочи, че ВКС не разполага с правомощия да проверява и фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт, като не може да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти във връзка с авторството на деянието, общата пътна обстановка, механизма на транспортното произшествие и причините за настъпването му, мястото на удара и всички други обстоятелства, при които е настъпила катастрофата. С оглед на това юридическите изводи на САС подлежат на оценка единствено в пределите на еднозначно установените от инстанциите по фактите фактически положения. В рамките на приетата фактическа обстановка ВКС не констатира наличието на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. САС е приложил правилно и точно материалния закон, като с основание е заключил, че извършеното от подсъдимия П. деяние от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК, за което е осъден. Изложените на л. 6 – л. 8 от въззивното решение правни съображения са верни, съобразени с трайната практика на ВКС и разкриват умения при практическото разграничаване на хипотезите на чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП. Единствената забележка на настоящия съдебен състав касае прецизната квалификация на относимото нарушено правило за движение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, която следва да съдържа и уточнение на съответното предложение от двете такива, включени в нормата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, които по съдържанието си представляват отделни хипотези на нарушения на режима на скоростта. Въззивният съд компетентно е дефинирал основната причина за настъпването на сблъсъка между управляваната от подсъдимия П. трамвайна мотриса и пострадалия пешеходец И. С. П. – допуснатите от водача нарушения на правилата за движение по чл. 20, ал. 2, пр. 2 и чл. 116 от ЗДвП. Стриктно е определен точният момент на възникване на опасността, от който за подсъдимия е възникнало задължението да предприеме мерки за безопасност – от разстояние 66.82 м., когато пострадалият все още е бил извън обсега на опасната зона за спиране на движещата се с около 37 км/ч. мотриса. Именно от такова разстояние ватманът е забелязал пешеходеца, като е проследил визуално и предвижването му в посока към трасето за движение на управляваната от него мотриса. Пострадалият последователно е осъществил със спокоен ход поредица от действия, които жалбоподателят ясно е възприел – преминал е през премахнатата обезопасителна мрежа на перпендикулярен на трамвайното трасе канал, слязъл е от обособения разделителен остров, преодолял е трасето за срещуположно движение и се е насочил към линията за движение на подсъдимия. Макар че описаното поведение на пострадалия безспорно във висока степен е застрашавало безопасността на движението, водачът на мотрисата е подценил наличната заплаха от транспортно произшествие, като се е задоволил да реагира единствено с подаване на звуков сигнал. Такъв начин на реакция на водача на създалата се интензивна опасност за движението не съответства на предписанията на разпоредбата на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП, които безусловно изискват от водача да намали скоростта или да спре. Вместо това, подведен от кратковременното спиране между двете трамвайни линии и поглеждането на пострадалия П. към приближаващия трамвай, подсъдимият е ускорил движението си до 45 км/ч. Пешеходецът обаче е продължил пресичането пред движещото се превозно средство, като въпреки предприетото от подсъдимия впоследствие екстремно спиране, е настъпил фатален сблъсък на тялото на пострадалия с лявата предна част на мотрисата. Анализът на пътната ситуация категорично изключва наличието на хипотезата на „случайно деяние” по смисъла на чл. 15 от НК. Разглежданият случай е често повтаряща се опасна пътна ситуация, която е изрично уредена от правилото на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП. Предприетото от 84-годишния пострадал пресичане, особено в момента на достигане на пространството между двете трамвайни линии, е характеризирало пътната обстановка като критична, която е могла да бъде преодоляна само чрез намаляване на скоростта или спиране. Защитникът неоснователно твърди, че повторното потегляне на пешеходеца след спирането му между трамвайните линии представлявало непредвидимо за водача обстоятелство. Обективно видимото и възприето от подсъдимия цялостно поведение на пострадалия П. явно и очевидно е демонстрирало намерението му да пресече траекторията на движение на мотрисата. Кратковременното му спиране между трамвайните трасета и поглеждането му към идващия трамвай не е обективирало безусловно преустановяване на пресичането и не е освобождавало водача от задължението да предприеме нормативно регламентираните мерки за безопасност. Подсъдимият П. не само, че не е действал по указания от чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП начин, но и напълно необосновано е предположил, че пострадалият ще го изчака и пропусне, поради което е ускорил превозното средство. Наличието на неправомерно пресичащ пешеходец в близост до превозното средство всякога представлява препятствие на пътя, което не трябва да се игнорира. Водачът не може да се позовава на „непредвидимост” на възникналата угроза за движението, щом своевременно е възприел опасността от разстояние, надвишаващо опасната зона за спиране. Въззивната инстанция законосъобразно е заключила също така, че тежкият транспортен инцидент се дължи, освен на нарушението на чл. 20, ал. 2, пр. 2 от ЗДвП, така и на нарушение на чл. 116 от ЗДвП. Правилно е прието, че от разстоянието от 66.82 м., от която е видял пострадалия, ватманът е могъл да забележи, че пешеходецът е стар човек. Дистанцията не е била значителна, произшествието е настъпило в светлата част на деня – около 14:30 ч., при сухо и ясно време, при добра видимост, поради което обективно са били налице всички условия за възприемане на външно изявените признаци на напредналата възраст на пострадалия П.. Възрастните хора са особено уязвима група с оглед по-бавните им реакции, занижения физически тонус, отслабените сетивни възприятия, затруднената преценка на транспортните ситуации и т. н. Изброените фактори обуславят засилената защита на тази категория участници в движението от разпоредбата на чл. 116 от ЗДвП, което правило изисква от водачите да проявяват към тях особено внимание, толерантност и грижи за безопасността им. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на претендираното с касационната жалба основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Липсва очевидна диспропорция между наложеното от контролирания съд наказание с обществената опасност на деянието и дееца. Оценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства е съответна и изчерпателна. Отмерените от САС наказания – една година лишаване от свобода при приложение на института на условното осъждане с тригодишен изпитателен срок и лишаване от право да управлява МПС и ППС – са справедливи и съобразени с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на подсъдимия П. правилно е индивидуализирана при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК под специалния минимум, предвиден от санкционната част на разпоредбата на чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. Адекватно е отчетен броят на смекчаващите обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимия, изрядното му процесуално поведение, проявената критичност и значителния принос на пострадалия за настъпване на общественоопасните последици, формиращи обективна съвкупност от множество смекчаващи обстоятелства. Тяхното съществено значение подкрепя извода на въззивния съдебен състав за по-ниска степен на личната обществена опасност на дееца, спрямо когото и най-лекото предвидено от закона наказание би се явило несъразмерно тежко. Претенцията на жалбоподателя за намаляване на наложеното на дееца наказание е мотивирана единствено със съображения, че до настоящия момент той без прекъсване продължавал да работи като ватман на трамвайна мотриса. По мнението на настоящия съдебен състав това обстоятелство не е от естество да обуслови допълнително смекчаване на определеното на подсъдимия достатъчно ниско наказание. От вниманието на съдебните инстанции не е убягнало обстоятелството, че деянието на подсъдимия П. не е инцидентна проява в живота му, тъй като той е бил санкциониран по реда на чл. 78а от НК с административно наказание глоба в размер на 500 лева за транспортно престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „б”, пр. 2 от НК, който факт правилно се е отразил върху размера на наложеното по отношение на жалбоподателя кумулативно наказание по чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 251 от 07.07.2014 г., постановено по ВНОХД № 406/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 8 състав. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.