8 Р Е Ш Е Н И Е № 267 гр. София, 28 декември 2016 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при секретаря...............Мира Недева....................и в присъствието на прокурора.........................Кирил ИВАНОВ.........изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 979 по описа за 2016 г. Производството е образувано по жалба от адв. С. Ц. – защитник на подсъдимия И. Г. К. срещу решение № 227 от 02.06.2016г., постановено по внохд № 334/16г. на Софийски апелативен съд. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че съдебните актове се основават на произволно приети факти и незадълбочен анализ на събраните доказателства, поради което материалният закон бил приложен неправилно. Като съществени нарушения на процесуалните правила се изтъкват превратно тълкуване на събраните доказателства относно обстоятелството дали подсъдимият И. К. е оказал помощ на пострадалия Р. К.; явна предубеденост на съдебния състав и основаване на фактическите изводи върху негодни доказателствени средства. Защитата счита, че са допуснати и нарушения на процесуалните правила при изготвяне на обвинителния акт, в т.ч. не са били посочени конкретно извършени действия от подсъдимия, с които е осъществил вменения му състав на престъпление, както и че прокуратурата е проявила избирателност и тенденциозност при събиране на доказателствата. В рамките на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, адв. Ц. счита същото за завишено, не съответстващо на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. Касационната жалба съдържа конкретни искания посочени в алтернативност както следва: отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия; отмяна на решението и връщане делото за ново разглеждане; прилагане на чл. 66 от НК. В съдебно заседание на касационния съд подсъдимият И. К. и защитникът му адв. Р. П. от САК, преупълномощена от адв. С. Ц. се явяват лично, редовно призовани. Адв. П. изцяло поддържа депозираната касационна жалба. Не се явяват останалите защитници на подсъдимия - адв. С. Ц. от САК, адв. П. И. - Г. от САК и адв. Н. К. от САК, редовно призовани. Частните обвинители В. Р. К. и А. Р. Й. не се явяват, редовно призовани. Не се явява и повереникът им – адв. В. О. от САК, редовно призован. Двамата частни обвинители се представляват от адв. К. К. от САК, преупълномощена от адв. О.. Адв. К. счита постановеното въззивно решение за правилно и законосъобразно и моли касационната жалба да бъде отхвърлена. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата и потвърждаване на въззивното решение като законосъобразно. В рамките на упражнено право на лична защита, подсъдимият К. изразява съжаление за случилото се, а в последната си дума моли за условна присъда. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 84 от 17.03.2016г., постановена по нохд № 621/16г. по описа на Софийски градски съд, подсъдимият И. Г. К. е признат за виновен в това, че на 29.07.2015г., в [населено място], по пътното платно на [улица], в посока на движение от[жк]към “Околовръстен път”, в района на № 12, на пешеходна пътека “М 8.1” от ППЗДвП - тип “Зебра”, обозначена с пътна маркировка и пътен знак - „Д 17” от ППЗДвП - “Пешеходна пътека”, при управление на моторно превозно средство мотоциклет “С.”, модел “”, с per. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движението по пътищата, визирани в чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, като не пропуснал стъпилия и пресичащ по прилежащата пешеходна пътека от ляво надясно, спрямо посоката му на движение пешеходец и по непредпазливост причинил смъртта на Р. Й. К., настъпила на 30.07.2015г., която смърт е в пряка и непрекъсната причинно следствена връзка с причинените му травматични увреждания в резултат на настъпилото на 29.07.2015г. пътно-транспортно произшествие, като деецът е управлявал, без да има необходимата правоспособност и деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. предпоследно и последно, б. “б”, вр. ал. 1, б. “в”, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3, вр. чл.58а, ал.1 вр. чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на 4 /четири/ години, което да се изтърпи при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61,т. 3 вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 343г вр. 343, ал. 3, вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3, вр. чл. 37,ал.1, т.7 от НК, първоинстанционният съд е наложил на подсъдимия К. и наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от 7 /седем/ години, считано от влизане в сила на присъдата. На основание чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23, ал. 1 от НК на подсъдимия е наложено най - тежкото наказание между наказанията по нохд № 3178/2015г. на СРС, по което е осъден на наказание „пробация“ и наказанието по настоящата присъда, а именно това по нохд № 621/2016г. по описа на СГС, 23 с-в – 4 /четири/ години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален „общ“ режим в затворническо общежитие от открит тип на основание чл. 61,т. 3 вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС. На основание чл. 25, ал. 3 от НК е зачетено и приспаднато изтърпяното наказание „пробация“ по нохд № 3178/2015г. на СРС. Присъдени са направените по делото разноски и е извършено разпореждане с веществените доказателства. По жалба на защитника на подсъдимия – адв. С., било образувано внохд № 334/16г. на Софийски апелативен съд. С решение № 227 от 02.06.2016г. въззивният съд изменил присъдата на градския съд в осъдителната част, като намалил размера на наложеното наказание на 3 /три/ години лишаване от свобода и 6 /шест/ години лишаване от право да управлява МПС. Намален е и размера на определеното по реда на чл. 25, ал. 1 вр. чл. 23 НК общо наказание на 3 /три/ години лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена от надлежна страна, срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол и в срока за обжалването му. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. На първо място следва да бъде разгледано възражението на защитата за допуснато нарушение на процесуалните правила в хода на първоинстанционното съдебното производство, протекло по реда на „Съкратено съдебно следствие“ по чл. 371, т. 2 от НПК, което е от значение както за особеностите на въззивното производство, така и за основателността на другите релевирани процесуални нарушения. Диференцираната процедура по Глава двадесет и седма от НПК представлява отклонение от стандартното развитие на наказателния процес относно начина на събиране на доказателства или използване на вече събраните доказателства на досъдебното производство и принципите за индивидуализация на наказанието. В протокола от съдебното заседание на Софийски градски съд от 17.03.2016г. подсъдимият К. чрез свободно волеизявление е дал съгласието си за разглеждане на делото по реда на чл. 371, т. 2 НПК. Заявил е, че изцяло признава фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е съгласен да не се събират други доказателства за тях. При наличие на валидно самопризнание от подсъдимия на фактите, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт и преценка на съда, че самопризнанието се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, съдът правилно и законосъобразно е взел решение за развитие на производството по реда на чл. 371, т. 2 от НПК. Касационната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че всички събрани в хода на досъдебното производство доказателства - показанията на разпитаните свидетели, част от които са и очевидци на извършеното престъпно деяние; експертните заключения по назначените и изготвени експертизи и приобщените писмени доказателства, подкрепят изложените в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти. Изключение са единствено свидетелските показания на св. И. Накашева, в частта им, в която се твърди, че лично подсъдимият К. оказал помощ на пострадалия, изразяваща се в качването му в автомобила на св. Д. К. – П., за да бъде транспортиран до най – близкото болнично заведение. Показанията в тази част на св. Накашева като противоречащи на останалите гласни доказателства, а и предвид близките й отношения с подсъдимия, основателно не са били кредитирани от инстанционните съдилища. Разпоредбата на чл. 372, ал. 4 от НПК не изисква всички събрани в хода на досъдебното производство доказателства да подкрепят самопризнанието. Необходимо е приобщените доказателства да са достатъчни за установяване по несъмнен начин на фактите, очертани в обстоятелствената част на обвинителния акт и признати от подсъдимото лице, както е и в настоящия случай. В този смисъл, доводите на касационния жалбоподател за нарушение на процесуални правила, свързани с игнориране на показанията на цитираната свидетелка са неоснователни. В ТР № 1 от 2009г. на ОСНК на Върховния касационен съд е прието, че цялостното признаване от подсъдимия на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, обуславя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. Въззивният състав проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство – налични предпоставки за прилагане на особената процедура (действително направено волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 НПК. При установено изпълнение на лимитираните в Глава ХХVІІ от НПК правни предписания, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. Въззивният съд не може да събира нови доказателства, освен такива имащи значение за индивидуализацията на наказанието. Ето защо, твърденията на защитата, че съдилищата по фактите превратно са тълкували събраните доказателства отхвърляйки тезата за оказана на пострадалия помощ от страна на подсъдимия; за дискредитиране на протокола за оглед на местопроизшествие поради това, че последното не било запазено и за изготвяне на обвинителния акт в нарушение на чл. 246 от НПК, поради не посочване на конкретни действия определящи начина на извършване на престъпното деяние, по същество представляват оспорване на признати факти, което е недопустимо. Изявлението на подсъдимото лице по чл.371, т.2 от НПК не може да бъде оттеглено след обявяване на съдебния акт по чл.372, ал.4 от НПК. Твърденията в жалбата за предубеденост на въззивния съдебен състав и липса на собствен анализ на доказателствената съвкупност в мотивите на решението не почиват на реално основание. Въззивният съд, макар и обвързан от фактите, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт, е изпълнил задължението си да провери правилността на решението на първоинстанционния съд да проведе съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК. Видно от мотивите на въззивното решение, съдът е осъществил самостоятелен анализ на доказателствата, като се е съгласил изцяло с приетите от първоинстанционния съд факти и последвалите от тях правни изводи. Тъй като с въззивната жалба е оспорена единствено справедливостта на наказанието, в мотивите си апелативният съд е изложил аргументи по наведените съображения, удовлетворявайки жалбата с намаляване на наказанието на три години „лишаване от свобода”. Други доводи във въззивната жалба не са били изложени, поради което оплакването за процесуално нарушение, свързано с липса на мотиви по възраженията на защитата е неоснователно. Твърдението за постановяване на съдебните актове на инстанционните съдилища в нарушение на закона се обосновава от една страна с признаването на подсъдимия за виновен на база на негодни доказателства, събрани в нарушение на процесуалните правила, а от друга с прилагането на правна квалификация, несъответна на приетите факти. Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуални правила са несъстоятелни по изложените по - горе съображения. Осъщественото от подсъдимия деяние, изразило се в нарушаване на правилото за движение по чл. 119, ал.1 от ЗДвП при управление на моторно превозно средство, в резултат на което е причинена смъртта на пострадалия Р. К. е било правилно квалифицирано като престъпление по чл.343 ал. 3, б. “б”, във вр. с ал. 1, б. “в”, във вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, предвид наличието на квалифициращи елементи – подсъдимият е управлявал мотоциклет без необходимата правоспособност и произшествието е настъпило на пешеходна пътека. С оглед изложеното не е налице касационно основание по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК. За да е налице явна несправедливост на наказанието, следва да е наложено такова по вид наказание или в такъв размер, че очевидно да не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите, предвидени в чл. 36 от НПК или когато неправилно е отказано прилагането на условното осъждане. В конкретния случай въззивният съд е взел предвид смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, посочени и в касационната жалба. Наред с това е изтъкнал и отегчаващите такива, каквито са завишената на обществена опасност на деянието, с оглед наличието на две квалифициращи отговорността обстоятелства и личната обществена опасност на подсъдимия предвид многократното му санкциониране по административен ред за нарушаване правилата за движение по пътищата. Наличието на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства е мотивирало въззивния съд да намали наложеното при условията на чл.58а, ал.1 от НК наказание на три години лишаване от свобода и шест години лишаване от право да управлява МПС. Липсата на обстоятелства, които да не са били взети предвид при индивидуализацията на наказанието не позволява допълнителното му смекчаване. Наложеното на подсъдимия наказание от три години „лишаване от свобода” и чистото му съдебно минало към момента на извършване на деянието (реабилитиран по право) са предпоставки за принципната възможност за отлагане изпълнението на наказанието по реда на чл.66, ал.1 от НК. Реализацията на тази възможност зависи от преценката на съда дали целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати без ефективното му изтърпяване. Както първоинстанционният, така и въззивният съд са приели, че за поправянето на подсъдимия е необходимо същият да изтърпи реално наложеното му наказание „лишаване от свобода”, с които аргументи касационният съд се съгласява. Видно от приложените по делото документи, подсъдимият е бил осъден със споразумение по нохд № 3345/12г. на Софийски районен съд за престъпления по чл.343б, ал.1 във вр. с чл.63, ал.1, т.4 от НК и чл.343в , ал.2, във вр. с ал.1, във вр. с чл.63, ал.1, т.4 от НК, за които на основание чл.23, ал.1 от НК му било наложено общо наказание „пробация” за срок от девет месеца и лишаване от правоуправление за срок от шест месеца. За реализирани от К. две пътно транспортни произшествия, с управляван от него автомобил по време на движение, с влезли в сила наказателни постановления е бил наказан по административен ред, включително и с лишаване от правоуправление за срок от 24 месеца. В рамките на срока на това административно наказание подсъдимият е управлявал лек автомобил, за което със споразумение по нохд № 3178/15г. на Софийски районен съд му е наложено наказание „пробация” за срок от една година и шест месеца за престъпление по чл.343в, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. Преди изтичането на срока на административното наказание К. е осъществил и пътно транспортното произшествие, предмет на настоящото дело. С оглед изложеното се налага извод, че налаганите административни санкции и наказание, не свързано с лишаване от свобода, не са повлияли по никакъв начин за поправянето на подсъдимия. Последният е продължил да управлява моторни превозни средства, демонстрирайки пълно незачитане на правилата за движение и създавайки опасност за живота и здравето на другите участници в движението, което в последния случай е довело до смъртен резултат. В този смисъл постановеното от инстанционните съдилища ефективно изтърпяване на наказанието е съответно на личната обществена опасност на дееца и на целите на наказанието по чл.36 от НК, поради което оплакването за явна несправедливост на наказанието е неоснователно. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 227 от 02.06.2016г., постановено по внохд № 334/16г. на Софийски апелативен съд, НО – 1 с-в. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.