О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 9 София, 20.01.2020 г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети януари през две хиляди и двадесета година, в състав: Председател: Галина Захарова Членове: 1. Елена Авдева 2. Бисер Троянов разгледа докладваното от съдия Троянов частно наказателно дело № 1146 по описа за 2019 г. Делото е образувано от ВКС на 06.12.2019 г., върнато е от ВКП със становище на 18.12.2019 г., след което е изпратено на Специализирания наказателен съд за произнасяне по искане за изменение на мярка за неотклонение. Предоставено е за доклад на 13.01.2020 г., веднага след връщането му от Специализирания наказателен съд. Производството е по реда на чл. 72, ал. 1 от НПК във вр. с чл. 396, ал. 2, изр. трето от ГПК. Делото е образувано по частни жалби на: обвиняемия П. Г. С., Ц. Г. С., С. А. Я. и П. Л. М.-изпълнителен директор на „В. Г.“ АД, против определение № 1169 от 11.10.2019 г. по в.н.ч.д. № 488/ 2019 г., по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, ІІ въззивен състав. С частната жалба П. Г. С. – обвиняем по д.п. № 128/ 2018 г., по описа на Следствен отдел при Специализираната прокуратура (пр.пр. № 1394/2018 г. на СП) атакува съдебния акт с доводи за процесуална недопустимост, неправилност и незаконосъобразност, като настоява за неговата отмяна. Обвиняемият твърди, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да провери дали са налице доказателства, които да подкрепят обосновано предположение за съпричастност към деянията, за които са повдигнати обвинения, като направения в съдебното определение извод е формален, а необходимите доказателства за обезпечителната нужда липсват. Освен това, допуснатите обезпечителни мерки са наложени върху недвижими имоти, които не принадлежат на обвиняемия, не са негова изключителна собственост или той е в съсобственост с други лица, включително и по реда на съпружеската имуществена общност, но без да се сочат идеалните части. За част от имотите липсва нужната индивидуализация. Частният жалбоподател представя копия от нотариални актове и други писмени документи. В частната жалба на изпълнителния директор на „В. Г.“ АД П. Л. М. се твърди, че допуснатата възбрана върху хотелски комплекс в к.к. „П.“ не е собственост на обвиняемия, а на дружеството, за което представя устав на акционерното дружество, нотариален акт за покупко-продажба на недвижимия имот, върху чиято територия е построен осеметажният хотел с ресторанти и барове, скица на сградата и скица на поземления имот. Прави искане за отмяна на съдебното определение в частта, с която е наложена обезпечителната мярка върху хотелския комплекс. С частна жалба Ц. Г. С. също твърди, че наложената възбрана върху урегулирани поземлени имоти в [населено място] и [населено място], П. област, са нейна лична собственост,защото са придобити с нотариално оформени договори за покупко-продажби. Частният жалбоподател С. А. Я. също твърди, че недвижимите имоти – поземлен имот и вила в [населено място], П. област, е нейна собственост, а не на обвиняемия, защото ги е закупила от него и съпругата му. Представя копие от нотариалния акт. Прокурор Тома Комов от Върховната касационна прокуратура изразява писмено становище, че частните жалби за неоснователни, защото въззивният съд се е съобразил с приложените по делото справки от Агенцията по вписванията за притежаваните от обвиняемия П. Г. С. недвижими имоти, а обезпечителната нужда е породена от предвидената в закона възможност за налагане на наказанията глоба и конфискация на част или на цялото имущество на виновния за деянията, за които са повдигнати обвинения по чл. 255, ал. 3 и чл. 256, ал. 2 от НК. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: По допустимостта на частните жалби Частните жалби на обвиняемия П. С. и на частните жалбоподатели Ц. Г. С., С. А. Я. и П. Л. М., в качеството му на изпълнителен директор на „В. Г.“ АД, са процесуално допустими. Подадени са в законовия едноседмичен срок от узнаване на наложените обезпечения и срещу съдебен акт на въззивната инстанция, с който за първи път са допуснати обезпечителни мерки (по арг. от чл. 396, ал. 2, изр.трето от ГПК). Частното производство пред ВКС се провежда по реда на чл. 72 от НПК, като за неуредените въпроси субсидиарно се прилагат разпоредбите на глави тридесет и четвърта и тридесет и пета от Част четвърта на ГПК - „Обезпечително производство“. Съгласно чл. 396, ал. 2, изр.трето от ГПК в случаите, когато вззивният съд допусне обезпечението, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС. Правната норма е допълнена със ЗИДГПК (ДВ, бр. 100/ 2010 г. и ДВ, бр. 86/ 2017 г.), с което са внесени промени в правната уредба на института и в задължителното му тълкуване, направено с ТР № 1/2010 от 01.07.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2010 г. на ОСГТК на ВКС (според което тълкуване „Определенията на съда по обезпечение на иска подлежат на двуинстанционно разглеждане. ВКС се произнася по тях само когато са постановени за първи път от въззивния съд,а не и при произнасянето на въззивния съд като втора инстанция по частни жалби срещу определения на първоинстанционния съд.“. Именно с това тълкуване е съобразено и последващата тълкувателна дейност на ОСНК на ВКС, изразена в ТР № 2/ 2012 от 11.10.2012 г. по тълк.д.№ 1/ 2012 г. Ето защо настоящият съдебен състав от ВКС счита, че законовата промяна на нормативния акт налага изоставяне на вече изразеното от по-рано тълкувателно становище на върховната касационна инстанция в тълкувателните решения на нейните колегии. Частните жалби са процесуално допустими да бъдат разгледани по касационен ред, защото обезпечителните мерки възбрана върху недвижимите имоти са постановени за първи път от въззивния съд по проверка на правилността на съдебен акт на първата инстанция. Освен обвиняемият С. и другите лица имат право на частна жалба. В ТР № 1/ 2012 г. на ОСНК (мотиви към пети въпрос) е посочено, че наказателно-процесуалният закон не съдържа изрична уредба относно процесуалните субекти, които могат да поискат отмяна на обезпечителните мерки, но субсидиарното приложение на ГПК и предвидените в него правила очертават кръга от лицата с накърнени правни интереси. В т. 6 от ТР № 6/2013 от 14.03.2014 г. по тълк.д. № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че освен процесуалните страни в гражданското правоотношение (ищец и ответник) легитимирано да обжалва съдебното определение е „…всяко лице, чиято правна сфера е накърнена от допуснатата обезпечителна мярка… и действителният собственик на имот, неправилно посочен като собственост на ответника“. Частните жалбоподатели Ц. Г. С., С. А. Я. и П. Л. М. претендират, че е наложена възбрана върху собствени лично на тях или на друг правен субект (търговско дружество) недвижими имоти, а не на обвиняемото лице. Частните жалби са процесуално допустими да предизвикат проверка на атакуваното съдебно определение. Разгледани по същество исканията на жалбоподателите са ОСНОВАТЕЛНИ. По основателността на частните жалби Досъдебно производство № 128/ 2018 г., по описа на Следствен отдел при Специализираната прокуратура (пр.пр. № 1394/2018 г. на СП) е образувано за престъпления против данъчната система и за организирана престъпна група срещу В. К. А., М. Л. А., В. В. А., Е. Й. К. и С. Т. С.. Впоследствие към наказателна отговорност са привлечени Ф. И. С. и обвиняемия П. Г. С. (с постановление от 28.03.2019 г.). Спрямо обв. С. са повдигнати обвинения за извършени престъпления по чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 2, 6 и 7 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 20, ал.2 от НК, както и по чл. 256, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, в съучастие с В. К. А. и М. Л. А. – като подбудители. С атакуваното определение № 1169 от 11.10.2019 г. по в.н.ч.д. № 488/ 2019 г. Апелативният специализиран наказателен съд е отменил първоинстанционното определение от 12.08.2019 г. по н.ч.д. № 2107/ 2019 г., по описа на Специализирания наказателен съд, в частта, с която била отказана обезпечителната мярка възбрана върху недвижими имоти и допуснал обезпечение на бъдещи наказания глоба и конфискация, чрез налагане на възбрана върху посочените в искане по чл. 72 от НПК на Специализираната прокуратура два недвижими имота в [населено място], два имота (поземлен имот и хотелски комплекс) в [община], пет недвижими имота в [населено място], П. област и два недвижими имота в [населено място], П. област. Въззивният съд издал обезпечителни заповеди, които били вписани в личните партиди на обвиняемия в службите по вписвания в общините Т., Ч. и П.. Искането по чл. 72 от НПК постъпило в първоинстанционния съд на 19.06.2019 г. С определение по н.ч.д. № 2107/ 2019 г. от същата дата Специализиран наказателен съд първоначално удовлетворил искането на Специализираната прокуратура и наложил запор върху банковите сметки на обв. С. в „О.“ АД, „Б. Д.“ АД, „Т. Б. А. Б.“ ЕАД и в „Ю. Б.“ АД като обезпечение на бъдещи наказания глоба и конфискация. Пропуснал да се произнесе по искането за налагане на възбрана върху недвижими имоти, но издал обезпечителни заповеди за тях. В тази част, с която допуснал процесуално нарушение, съдебният акт бил отменен с определение № 129 от 05.08.2019 г. по в.н.ч.д. № 389/ 2019 г. на АСпНС, V въззивен състав и делото било върнато за ново разглеждане в тази част от същия съдебен състав. С новото определение от 12.08.2019 г. първоинстанционният съд отхвърлил искането на прокуратурата по чл. 72 от НПК за налагане на възбрана върху недвижими имоти с неправилните мотиви, че не било посочено върху кой или кои от всички имоти се иска обезпечение. Процесуалната мярка „обезпечаване на глобата, конфискацията и отнемането на вещи в полза на държавата“ е предвидена в чл. 72 от НПК. Поради близкото сходство с вида на обезпечителните мерки в гражданското (и търговското) съдопроизводство, както и с последиците от тяхното налагане, мярката за процесуална принуда не е получила самостоятелна правна уредба в наказателния процес. Субсидиарно се прилагат правилата на чл.чл. 389-403 от ГПК, към които наказателната норма препраща, но съобразени с целите и специфичните особености на наказателното производство (в т.см. е и разяснението в мотивите по първи въпрос от ТР 2/2012 на ОСНК). Искането за налагане на обезпечителна мярка на бъдещи наказания глоба и конфискация може да бъде направено по всяко време в хода на наказателния процес до влизане на присъдата в сила. Искането се прави от прокурора. Съдът е длъжен да прецени дали са налице всички изискуеми от закона предпоставки – 1). вида на престъплението и предвидената в състава му имуществена санкция (глоба или конфискация); 2). наличието на повдигнато обвинение; 3). наличието на доказателства обосноваващи обвинението, от които да може да направи извод за „достатъчна степен на вероятност за реализиране на наказателната отговорност на обвиняемия“ (вж разясненията по ТР 2/ 2012 на ОСНК; в гражданското съдопроизводство тази преценка е за допустимостта и вероятната основателност на гражданския иск – вж мотиви по т. 5 от ТР 6/ 2013 на ОСГТК); 4). необходимостта от налагане на обезпечителна мярка – т.нар. обезпечителна нужда, която е еднакво валидна и в гражданското, и в наказателното производство. Обезпечителната нужда се извежда от всички събрани по делото факти и обстоятелства, както и от характера на повдигнатото обвинение, поради което съдебната преценка дава отговор на въпроса дали без обезпечителна мярка ще бъде невъзможно или затруднено изпълнението на присъдата, доколкото такава мярка подсигурява изпълнението на бъдещо имуществено наказание глоба или конфискация (в т. см. – ТР 2/ 2012 на ОСНК). Част от законовите предпоставки, изведени по тълкувателен път, а не изчерпателно изброени в закона, са налични за конкретния казус. Обвиняемият П. Г. С. е привлечен към наказателна отговорност, повдигнато му е обвинение за извършени от него две престъпления, всяко от които предвижда задължителното имуществено наказание по чл. 37, ал. 1, т. 3 от НК – конфискация на част или на цялото имущество на виновния. Тези обстоятелства, свързани с обезпечителната нужда и с възможния субект на престъпление правилно са били преценени и от въззивната инстанция в атакуваното определение. Останалите законови предпоставки обаче са пренебрегнати от въззивния съд. Всички обстоятелства, свързани с вероятната основателност на обвинението, не са разгледани. Съдът се е задоволил на с. 2 от определението да изложи едно общо съждение, неподкрепено с конкретни доводи и съображения, с което е заключил: „налице са доказателства, които подкрепят обоснованото предположение за съпричастност на обв. П. Г. С. към предявените му обвинения за престъпления по чл.….“. Според задължителните указания на върховната съдебна инстанция, изразени в мотивите по първи въпрос на ТР 2/ 2012 на ОСНК, съдът е длъжен да прецени дали са събрани доказателства, от които да се приеме, „…че обвинението е обосновано и е налице достатъчна степен на вероятност за реализиране на наказателната отговорност на обвиняемия…“ Подобен анализ липсва дори и в искането на Специализираната прокуратура по чл. 72 от НПК, но този пропуск на вносителя не освобождава съдебния състав, разглеждащ искането по същество, да не направи самостоятелна доказателствена и правна преценка, като пропусне изпълнението на процесуалните си задължения. Доказателственият анализ не е необходимо да бъде несъмнен и да се основава само на безспорни, безпротиворечиви и категорични доказателства. Степента на доказателствена сигурност дори може и да не бъде в границите, необходими за решаване на делото с присъда, а в началната фаза от процеса обичайно не е в тези граници. Възможно е преценката да се основава и на противоречиви доказателства, които едновременно да подкрепят и да опровергават обвинителната теза. Необходимо е обаче тези доказателства да са удовлетворителни за изграждането на теза за обосновано обвинение, като представят правния извод на съда мотивиран, обективен и надежден. Изводът обаче не следва да поставя безпристрастността на съдебния състав по съмнение и да създава повод за неговия отвод по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК. Като е пренебрегнал задължението си да извърши доказателствен анализ въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК, защото не е мотивирал съдебния си акт. Липсата на мотиви препятства и касационната проверка за правилността на обжалваното определение, защото не са известни съображенията на въззивния съдебен състав при формиране на неговото вътрешно убеждение да наложи обезпечителна мярка при очевидна нужда и вероятна основателност на повдигнатите обвинения. Доказателственият анализ в производството по чл. 72 от НПК се явява и своеобразна гаранция срещу незаконни действия и произвол на прокурорските органи да искат имуществени ограничения спрямо лица, основани само на обстоятелствата по вече повдигнато обвинение за определен вид престъпление, наказуемо с имуществени санкции. Като е пренебрегнал задължения си да изложи в съдебния акт мотиви и да извърши необходимата доказателствена и правна преценка съдебният състав от АСпНС всъщност е провел формална проверка на законсъобразността на искането по чл. 72 от НПК, позовавайки се само на постановлението по чл. 219 от НПК – поведение, което е сериозно критикувано в цит. вече ТР 2/ 2012 г. на ОСНК („Преценката на съда не може да се основава само на формални критерии и да се ограничава единствено до наличието на постановление по чл. 219 от НПК. Да се приеме, че то е достатъчно основание за уважаване на искането, означава съдът да се превърне в регистратор на прокурорската воля, намерила израз в акта за привличане като обвиняем.“). Допуснатото процесуално нарушение налага цялостната отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за ново разглеждане от същия съдебен състав. Обжалваният съдебен акт страда и от друг съществен порок. Въззивният съд се е позовал на приложените с искането по чл. 72 от НПК справки от териториалните агенции по вписванията на общините Т., Ч. и П., в които са отразени данни по личната партида на обвиняемия П. С.. Поначало този вид документ е въведен в съдебната практика на гражданските съдилища като източник на информация за персоналната партида на едно лице при налагане на обезпечения. Справката се прави по регистър, включващ данни за недвижимите имоти на територията на Република България и се състои от партидите на отделните имоти. В него се вписват актовете, с които се признава, прехвърля, изменя или прекратява правото на собственост или друго вещно право върху недвижим имот, както и налаганите през годините възбрани и ипотеки върху имота. Регистърът показва състоянието на посочените обстоятелства след последното вписване и дава възможност да се проследят хронологично промените на вписаните обстоятелства, както и вписаните актове. Поначало обезпечителното производство има за задача да осигури бързина, сигурност и изненада за лицето, чието имущество се иска да бъде обезпечено. Затова и сроковете за обжалване на съдебния акт с наложено обезпечение или отказ започват да текат по различно време за молителя и за ответника (арг. от чл. 396, ал. 1, изр.първо от ГПК). Наложената в това наказателното производство обезпечителна мярка (запор) е била изненадваща за обвиняемия П. С. само до момента на узнаване на първия от поредицата съдебни актове – определението от 19.06.2019 г. по н.ч.д. № 2107/ 2019 г. на СпНС. След това, действията на различните съдебни състави по частичните отмени на съдебните актове и по обезсилване на незаконосъобразно издадените обезпечителни заповеди са били известни за обвиняемия. Справката от службата по вписванията обаче не удостоверява право на собственост. Възможно е в регистъра да съществува и вписване върху имот, който изобщо да не е собственост на лицето по персоналната партида на имотния регистър. Така например, на 08.05.2019 г. обв. С. и съпругата му отчуждили няколко недвижими имота, като продали на Ц. Г. С. два съседни урегулирани поземлени имота (УПИ) в [населено място], [община], П. област и един в [населено място], същата община, а на С. А. Я. – УПИ и вилна сграда в [населено място], преди да бъде вписана възбрана върху тях с валиден съдебен акт. Въззивният съдебен състав, постановил обжалваното определение, не е разчел правилно приложените по делото справки от трите служби по вписванията, но е имал на разположение представените такива пред първия въззивен състав с данни към 15.07.2019 г. (намиращи се по в.н.ч.д. 389/ 2019 г. на АСпНС). Последните справки (с данни до 28.10.2019 г.) са предоставени от частните жалбоподатели пред ВКС. По този начин въззивният съд е възбранил недвижими имоти, които вече не са собственост на обв. П. С., поради което наложената обезпечителна мярка върху тях няма правно действие и не може да обезпечи изпълнението на евентуално бъдещо наказание конфискация, ако бъде наложено на обвиняемото лице. Въззивният съдебен състав пренебрегнал разясненията, дадени в ТР № 2/ 2012 г. на ОСНК и по отношение на собственото на обвиняемия имущество. В мотивите към въпрос втори от тълкувателното решение е указано, че преди да наложи обезпечителната мярка съдът следва да прецени и връзката на лицето, върху чието имущество ще въздейства със своя съдебен акт, а в диспозитива е казано, че във всички случаи е необходимо собственикът на имущественото, по отношение на което прокурорът е направил искане за налагане на обезпечителни мерки да е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление, за което е предвидено наказание глоба и/или конфискация. С това задължително за съдилищата тълкуване ОСНК е въвел по-засилено изискване към наказателните съдилища, а следователно – и към прокурорските органи като вносители на исканията по чл. 72 от НПК: да изследват връзката между обвиняемия и имуществото, върху което са насочени обезпечителните мерки. За разлика от гражданското съдопроизводство, където собствеността не се изследва в хода на обезпечителното производство, а по-късно, при разглеждане на същинското исково производство (вж т. 5 и мотивите към нея от ТР № 6/ 2013 от 14.03.104 г. по тълк.д. № 6/ 2013 г. на ОСГТК), в наказателното производство собствеността върху възбранените имоти не може да бъде поставяна под съмнение. Това е така, защото целта на обезпечителните мерки по чл. 72 от НПК е да запази имущественото състояние на виновния извършител на престъпление до влизане на присъдата в сила, когато в изпълнение на наложеното с нея наказание конфискация правото на собственост преминава от частна (на дееца) в публична (на държавата) собственост. Освен това, непосредствената задача на наказателното производство е да осигури разкриването на престъпленията, разобличаване на виновните и правилното прилагане на закона, поради което въпросите за собствеността върху обезпеченото имущество поначало не се изследват в хода на досъдебното или в съдебното производство. В гражданското съдопроизводство собствеността върху обезпеченото имущество не се изследва в хода на охранителното (обезпечително) дело или по реда на обжалването (мотиви по т. 5 от ТР 6/ 2013 г. на ОСГТК), защото въпросите за собствеността са пряко свързани с въпросите по основателността на заведения иск. А и правните последици от неправилно наложеното обезпечение не могат да бъдат противопоставени на действителния собственик, различен от ответника по иска. Освен това, ръководени от бързината на охранителното производство и изненадата за ответника, върху молителя (ищеца) не могат да бъдат поставяни по-високи изисквания да представя винаги доказателства за собствеността върху обезпеченото имущество, поради което е предвидена и друга възможност да представя гаранция в определен от съда размер, когато не разполага с убедителни доказателства (чл. 391, ал. 1 от ГПК; мотиви към ТР № 6/ 2013 г. на ОСГТК). За разлика обаче от ищеца, прокуратурата е организационна структура – част от държавния апарат, която защитавайки обществения интерес има на разположение разнообразни средства и правомощия предварително да осигури необходимите доказателства за разполаганите от дееца вещи и имущество, след което да поиска обезпечителни мерки за бъдещо изпълнение на наказанията глоба и конфискация, както и при отнемането на вещи по реда на чл. 53 от НК. В случаите, когато искането по чл. 72 от НПК е подкрепено само със справка от службата по вписванията, без други доказателства за правото на собственост, прокуратурата и съдът са длъжни да изследват въпросите за собствеността и връзката на подлежащото към обезпечаване имущество с обвиняемия, задължително в хода на обезпечителното производство. В противен случай, нерешените въпроси около собствеността, съсобствеността и размера на идеалните части могат да доведат до тежки последици, като например с присъдата да бъдат конфискувани недвижими имоти и движими вещи, които не принадлежат на дееца на престъплението и по този начин съществено да бъдат засегнати правата на лица, които не участват в наказателното дело и да претърпят вреди от съдебна грешка. Когато представените доказателства сочат и конкретни величини на идеалната съсобственост, обезпечителната мярка следва да бъде наложена само до размера на съответната идеална част от собствеността на обвиняемия. В останалите случаи, въпросите за принадлежащите на съсобствениците идеални части (в какъвто смисъл са възраженията на частния жалбоподател П. Л. М. спрямо възбранения хотелски комплекс в к.к. „П.“) следва да бъде предмет на допълнително изследване в хода на наказателния процес. Видно от процесуалните действия на специализираните съдилища и на Специализираната прокуратура е, че не се познават задължителните указания от тълкувателно решение № 2/2012 на ОСНК. Върховният касационен съд счита, че атакуваното съдебно определение в частта, с която са наложени обезпечителни мерки върху имоти, собственост на други лица, различни от обв. С., е незаконосъобразно. Частичната отмяна на съдебния акт обаче не е необходима, защото на отмяна подлежи целия съдебен акт, поради липса на мотиви, съображения за което бяха изложени по-горе. Делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от същия въззивен съдебен състав, постановил незаконосъобразния съдебен акт, в хода на която повторна проверка да бъдат отстранени допуснатите процесуални нарушения, като се изложат мотиви за доказателствената обезпеченост на обвинението за извършени от обв. П. Г. С. две престъпления по: чл. 255, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 2,6 и 7 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, както и по чл. 256, ал. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, а така също и мотиви за наличието на обезпечителна нужда, като задължително се изследва връзката на обвиняемия с недвижимото имущество, което да бъде възбранено за бъдещо изпълнение на наказание конфискация. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, на основание чл. 72 от НПК във вр. с чл. 396, ал. 2, изр.трето от ГПК О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ определение № 1169 от 11.10.2019 г. по в.н.ч.д. № 488/ 2019 г., по описа на Апелативния специализиран наказателен съд, ІІ въззивен състав и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от същия съдебен състав. ОБЕЗСИЛВА издадените в изпълнение на отменения съдебен акт 3 броя обезпечителни заповеди от 11.10.2019 г. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.