8 Р Е Ш Е Н И Е № 462 гр. С., 07 февруари 2011г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Р. Б., трето наказателно отделение в съдебно заседание на пети октомври, две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ КЕТИ МАРКОВА при участието на секретаря ЛИЛИЯ ГАВРИЛОВА и в присъствието на прокурора АТАНАС ГЕБРЕВ изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА н. д. № 434/ 2010 година Касационното производство е образувано по протест на СОФИЙСКА Градска ПРОКУРАТУРА и жалба от частния обвинител и граждански ищец Л. АТАНАСОВА Г., от[населено място], депозирана чрез повереника й- адв. Р. Ч., срещу въззивна присъда № 471 от 23. 12. 2009г., на С. градски съд, наказателно отделение, 13 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 1119/ 2009г., по описа на съда, с която е отменена присъдата на С. районен съд, наказателно отделение, 7 състав, по НОХД № 6529/ 2005г., и при условията на чл. 336, ал.1, т. 3 НПК, е постановена нова. В касационния протест на Софийска градска прокуратура и в писменото допълнение към него, са релевирани доводи за нарушение на материалния закон и допуснати във въззивното производство съществени нарушения на процесуалните правила- отменителни основания по чл. 348, ал.1, т. 1- 2 НПК. Искането е за отменяване на присъдата, и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В съдебно заседание пред касационната инстанция протестът се поддържа от представителя на Върховната касационна прокуратура, по изложените в него съображения. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Л. Атанасова Г., както и в представеното от нейния повереник, в срока по чл. 351, ал. 3 НПК, писмено допълнение, се поддържат идентични отменителни основания. Заявява се искане за касационна отмяна на проверяваната въззивна присъда. Жалбата се поддържа от поверениците на Л. Г., която не се явява в съдебно заседание, редовно призована. Подсъдимият Н. И. Т., редовно призован, не се явява в съдебно заседание пред касационната инстанция. Неговият упълномощен защитник взема становище за неоснователност на касационния протест и жалбата на частния обвинител и граждански ищец. Поддържа, че постановената оправдателна присъда е законосъобразна и пледира същата да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в протеста и жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационният протест на Софийска градска прокуратура е неоснователен. Касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Л. А. Г. е неоснователна. С първоинстанционната присъда С. районен съд, наказателно отделение, 7 състав, е признал подсъдимия НИКОЛАЙ И. Т., от[населено място], за виновен в това, че на 1. 03. 2002г., в[населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, поддържал заблуждение у Л. А. Г., и с това й е причинил имотна вреда в размер на 2700 лв., поради което и на основание чл. 209, ал. 1, предл. 2 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от три години и шест месеца. Осъдил е подсъдимия Н. Т. да заплати на Л. А. Г. сумата 2700 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, на основание чл. 45 ЗЗД. Присъдил е разноски по делото, възложени в тежест на подсъдимия, както и държавна такса върху уважения граждански иск. С атакуваната присъда, С. градски съд, наказателно отделение, 13 въззивен състав, е отменил изцяло цитираната първоинстанционна присъда, и вместо нея, съобразно правомощията си по чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, е постановил нова, с която за гореописаното деяние, е признал подсъдимия Т. за невинен, и го е оправдал изцяло по обвинението по чл. 209, ал. 1, предл. 2 НК, по което същият е бил осъден от първата инстанция. От Г. срещу подсъдимия Н. И. Т. граждански иск, за сумата 2700 лв., представляваща претенция за обезщетение за имуществени вреди. Постановил е разноските по делото да останат за сметка на държавата. Доколкото в протеста и жалбата на частния обвинител и граждански ищец се изтъкват идентични доводи и искания, настоящият съдебен състав намира, че те следва да бъдат обсъдени заедно. Следва изрично да се отбележи, че релевираният в касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Л. Г. довод за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, касаещи доказателствената дейност на втората инстанция е аргументиран основно със съображения за необоснованост. С тази си формулировка обаче той не подлежи на обсъждане и преценка в настоящото производство- необосноваността не е уредена като касационно основание, измежду лимитативно регламентираните от процесуалния закон- чл. 348, ал.1 т. 1- 3 НПК. В този смисъл ВКС не дължи произнасяне по възраженията срещу фактическите обстоятелства, приети за установени, и тяхната доказателствена обезпеченост, тъй като последната инстанция по фактите е въззивната. Контролните правомощия на касационната инстанция в рамките на довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, се ограничават до проверката спазили ли са предходните съдебни инстанции изискванията на НПК относно събирането, проверката и оценката на доказателствата, и доколко изграденото от тях вътрешно убеждение се основава на обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, включени в предмета на доказване, очертан по смисъла на чл. 102 НПК. ВКС, в настоящия си състав намери, че в конкретния случай СГС не е допуснал нарушения на принципните норми на НПК, а именно по чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК, които да обуславят касационната отмяна на атакувания съдебен акт. Това е така защото подходът на втората инстанция при оценката на доказателствата, не сочи на едностранчивост, фрагментарност или превратност, на приоритетното изтъкване или преекспониране на определени доказателствени средства за сметка на други. Когато съдът кредитирайки едни доказателствени източници за сметка на други, но при изложени сериозни и убедителни съображения за това, и то основани на закона и доказателствата по делото, е изпълнил задължението си да прецени доказателствата внимателно, поотделно и в тяхната съвкупност, във взаимната им връзка, не допуска процесуално нарушение. Конкретният случай е именно такъв. Тук е мястото изрично да се акцентира, че на практика въззивният съд е постановил оправдателната присъда при същите фактически обстоятелства, при които първата е постановила осъдителната. Напълно основателно СГС е подложил на критичен анализ мотивите на първоинстанционната присъда, в частта им, с която при безспорно доказаните факти по делото, районният съд е заключил, че е налице осъществен престъпен състав по чл. 209, ал. 1 предл. 2 НК, вместо действителните гражданско- правни облигационни отношения, съществуващи между страните, и без да прецени отсъствието на съществени елементи от обективната и субективна страна на престъплението „измама”, предвид конкретиката на процесния казус. Предявеното обвинение, съобразно формулировката му, залегнала в обвинителния акт, е за извършена измама, по основния състав на чл. 209, ал. 1 НК, с форма на изпълнителното деяние „поддържане на заблуждение” у пострадалата Г., обективирано чрез даване на обещание да й бъде прехвърлен лек автомобил „Ф. голф”, внесен от Г. на името на „Н. Т. и ко” АД, с управител подсъдимия Т., и впоследствие, след като Г. заплатила уговорената цена, той отказал да й прехвърли собствеността върху МПС. Обвинението приема, че по този начин деецът й причинил имотна вреда в размер на 2700 лв. Без да се отдава особена значимост на факта, че Т. по дефиниция не може да бъде управител на акционерно дружество, а негов изпълнителен директор, съгласно правната уредба на статута и управлението на различните видове търговски дружества по ТЗ, принципно инкриминираната с обвинителния акт фактология сочи на изначално несъставомерно деяние. От доказателствата по делото не се установяват каквито и да било измамливи действия, които да бъдат отнесени към инкриминираната форма на изпълнителното деяние на престъплението измама. Няма как да се свърже с приетите за безспорно установени фактически обстоятелства осъществяването на изпълнителното деяние от обективна страна. Поначало то се заключава в действия, чрез които субектът на престъплението използва съществуващо у адресата на измамата заблуждение, за да го мотивира да извърши едно вредоносно за него, или за трето лице, имуществено разпореждане. Правната теория и съдебната практика дефинират заблуждението като формирана неправилна представа на измаменото лице за определени факти от действителността. Последните могат да се отнасят до всички, или до някои от релевантните за всеки отделен случай обстоятелства- напр. основание, условия, механизъм. Същественото тук е, че именно тази неправилна представа у измаменото лице запълва неговата собствена мотивация да извърши увреждащия акт на имуществено разпореждане. Съобразно конкретния предмет на обвинението, на правна оценка, в светлината на изложеното до тук, подлежат няколко съществени обстоятелства: Съществувало ли въобще заблуждение у Г. по сделката с лекия автомобил Ф. Г.; Ако изобщо такава невярна представа е била налице, какъв е приносът на Т. да я затвърди, или казано с други думи, с какви свои конкретни действия, той е допринесъл за утвърждаване на убеждението на гражданската ищца, че процесният автомобил ще й бъде прехвърлен, за да се търси по- нататък корелацията между този елемент от обективната страна на състава на престъплението, и поведението на измаменото лице, обективирано чрез акт на имуществено разпореждане (ако такъв е бил осъществен). Предвид доказаните и приети по делото фактически обстоятелства, липсва каквото и да било основание да се приеме, че свид. Г. е била в заблуждение относно статута на собствеността на автомобила и намеренията на дружеството, представлявано от своите ръководни органи, да й го прехвърли. Несериозно е да се твърди, че евентуалното заблуждение на пострадалата би могло да бъде изведено само от факта, че като служител на дружеството й е било издадено пълномощно за ползване на автомобила, включващо и съпруга й, и че в действителност Герджикови са ползвали автомобила като семеен, което било изолиран случай. По делото не е установено да са съществували каквито и да било уговорки между Т. и Г., че автомобилът се купува само формално на името на фирмата, със средства на гражданската ищца, със задължението на представляващия акционерното дружество впоследствие да й го прехвърли, по предвидения в закона ред. Обстоятелството, че свидетелката е заплащала застраховки, резервни части, консумативи и гориво за процесното МПС и тази разходи не са били осчетоводявани от дружеството, също не може да аргументира поддържаната от нея теза. То е обяснено с факта, че в случая служебен фирмен автомобил е бил предоставен на Г. освен за служебно, за нейно лично и на семейството й ползване. Казаното се отнася и до факта, че е изразходвала значителни средства за ремонти и резервни части на колата, с които „вече я е купила”, според собствените й изявления, възпроизведени чрез обясненията на подсъдимия, и неопровергани от други доказателствени източници. Плащанията, правени от гражданската ищца в касата на фирмата, също не могат да бъдат отнесени към цената на лекия автомобил, защото отново собствените й твърдения по въпроса, остават изолирани. Нито свид. К., нито свид. Г. твърдят със сигурност подобен факт- първата знае, че Л. Г. е извършвала някакви плащания, без да може да се ангажира със сигурност да уточни тяхното основание, а информацията за изплащането на автомобила и за уговорки с подсъдимия за прехвърлянето му е получила от самата жалбоподателка. П. Г.- касиер през процесния период в „Н. Т. и ко” АД, отрича да е получавала пари като цена на ползвания от Г. автомобил и само потвърждава, че е чувала за претенциите й във връзка със собствеността на автомобила. Все в същата насока са и изводите на приетите по делото счетоводни експертизи, които опровергават версията на гражданската ищца за предназначението на извършваните от нея плащания. Установено е, че последните представлявали вноски, съобразно установената практика акционери да кредитират дружеството срещу по- високи лихви от предлаганите в банките. Не е без значение и обстоятелството, че самата Л. Г., в качеството си на финансов мениджър е имала ръководни функции по отношение на финансово- счетоводния отдел на дружеството, била е наясно с провежданата финансова политика, поради което не съществува практически способ, който да я постави в заблуждение по въпрос от нейната собствена компетентност. На следващо място, отрицателният отговор на въпроса била ли е изначално заблудена Г. за фактическия и правен статут на ползвания от нея и семейството й автомобил, е изводим и от обстоятелството, че в един период от около 7 месеца тя е била изпълнителен директор, т.е. в нейните правомощия, като представляващ дружеството, е било извършването на евентуалната сделка по прехвърляне на автомобила, ако наистина уговорките й[населено място] са били такива, каквито тя твърди в процеса. По делото няма данни, въз основа на които да се приеме, че докато е работела във фирмата, Г. е била недобросъвестна или нелоялна към своя работодател, напротив, тя е характеризирана като компетентен и отговорен служител от своите колеги. Ако в действителност съществуваха подобни уговорки с подсъдимия, тя би ги привела в изпълнение, осъществявайки сделката по прехвърляне собствеността на автомобила, и по никакъв начин не би увредила интересите на представляваното от нея търговско дружество. Свидетелката обаче не е сторила това, а е поставила въпроса за собствеността на ползвания от нея служебен автомобил едва когато е бил прекратен трудовият й договор и след като е получила поканата да го върне. Отрицателният отговор на първия поставен въпрос, а именно отсъствието на каквато и да било невярна представа у гражданската ищца за действителните й отношения с подсъдимия във връзка с процесния автомобил, прави безпредметно обсъждането на останалите елементи на обективната страна на състава на престъплението. Само за пълнота ВКС намира за необходимо да отбележи, че правната теория (проф. Д. М., проф. Ал. С.) и съдебната практика изключват възможността инкриминираната форма на изпълнителното деяние на обикновената измама- „поддържане на заблуждение”, да бъде осъществена чрез бездействие. За да е съставомерно деянието, е необходимо деецът да проявява определена активност, с цел утвърждаването на конкретната невярна представа в съзнанието на измаменото лице, с други думи, да извършва действия. За такива не се твърди нито в обвинителния акт, определящ рамката на обвинението в съдебната фаза на процеса, нито пък в процеса са събрани доказателства в тази насока. Отсъствието на съществените елементи от обективната страна на измамата, прави безпредметно обсъждането на неговата субективна страна. ВКС намира, че напълно законосъобразно второинстанционният съд е заключил, че в процесния казус липсва осъществен престъпен състав, а се касае за типичен гражданско- правен спор, чието решаване е от компетентността на гражданския съд. Производството пред него е приключило влязло в сила съдебно решение, с което е уважен предявеният от [фирма]- (след промяна на наименованието на [фирма]) срещу Л. Г. иск, с правно основание по чл. 108 ЗС. Гражданският съд е признал за собственик на автомобила посоченото търговско дружество, и е осъдил жалбоподателката по настоящото дело да предаде владението върху него. В случая изначално без основание органите на досъдебното разследване и наказателният съд са били ангажирани с разрешаването спорни типични гражданско- правни отношения, които, при очевидната липса на престъпление, са изцяло извън тяхната компетентност, при това паралелно с протичането на производството по гражданското дело, инициирано от посоченото по- горе търговско дружество срещу частния обвинител и граждански ищец в настоящото наказателно производство. При констатациите си за отсъствието на съществените елементи на обективната страна на състава на инкриминираното престъпление- измама, с правна квалификация по чл. 209, ал. 1 НК, напълно законосъобразно СГС е упражнил контролните си правомощия, като при условията на чл. 334, т. 2, вр. чл. 336, ал. 1, т. 3 НПК, е постановил нова присъда, с която е признал подсъдимия Николай И. Т. за невинен и го е оправдал изцяло по повдигнатото му обвинение. Проверяваната въззивна присъда е законосъобразна и в гражданската си част- липсата на деликт, по чл. 45 ЗЗД, предпоставя отхвърлянето на гражданския иск, предявен от Л. Г. срещу подсъдимия Т., за обезщетение за имуществени вреди, претендирано на посоченото основание. Предвид горните съображения, ВКС в настоящия си състав намери, че протестът на Софийска градска прокуратура и жалбата на частния обвинител и граждански ищец Л. Атанасова Г. са неоснователни, а атакуваната въззивна присъда, като постановена в съответствие с материалния и процесуалния закон, следва да бъде оставена в сила, съобразно правомощията на настоящата инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК. Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 471 от 23. 12. 2009г., на Софийски градски съд, наказателно отделение, 13 въззивен състав, постановена по ВНОХД № 1119/ 2009г., по описа на съда. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване . ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: