4 РЕШЕНИЕ № 128 София, 25.08.2015 година В ИМЕТО Н А НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и петнадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 794/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 295 ГПК. С определение № 201/06.04.2015 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 612 от 27.10.2014 г. по в. гр. д. № 843/2014 г. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 137/18.04.2013 г. по гр. д. № 728/2011 г. на Хасковския окръжен съд за отхвърляне на предявения от касаторите Ж. Д. Г. и Н. С. Г. срещу Общината [населено място] иск по чл. 72 вр. чл. 74, ал. 2 ЗС в размер на 40 000 лева, претендирани като част от вземане в общ размер 143 565 лева за подобрения върху общински имот, увеличили стойността на терена и изразяващи се в изграждане на търговски обект - заведение за обществено хранене, сграда с идентификатор 21052.1015.426.14. Със същото определение до разглеждане по същество е допусната и касационната жалба на Общината [населено място] срещу въззивното решение за отхвърляне на предявения срещу Ж. и Н. Г. насрещен иск за сумата 34 906 лева обезщетение за лишаване от добиви от търговския обект - предмет на първоначалния иск. Касационното обжалване е допуснато за проверка на твърдяното от двете групи касатори противоречие на въззивното решение с указанията, дадени по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция с отменително решение № 86/15.07.2014 г. по гр. д. № 1515/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Данните по делото сочат, че на основание чл. 108 ЗС с влязло в сила решение № 72 от 28.03.2011 г. по гр. д. № 1751/2010 г. на Районния съд [населено място], потвърдено с решение № 191 от 08.07.2011 г. по в. гр. д. № 361/2011 г. на Окръжния съд [населено място], съпрузите Ж. и Н. Г. са осъдени да предадат на Общината [населено място] владението на търговски обект за обществено хранене с идентификатор 21052.1015.426.14, а на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 4 от 16.02.2002 г., с който Г. са признати за собственици по давност на описания обект, изграден в общински имот. Установено е, че Ж. Г. е получил фактическата власт на имота с договор за ползване на терена за срок от 5 години, считано от 01.09.1997 г., с клауза да монтира временен обект. Към датата на издаване на нотариалния акт сградата е била изградена и заснета в кадастралната карта на града със самостоятелен идентификационен номер. Като са предявили срещу общината частичен иск за 40 000 лева от вземане общо за 143 565 лева, за заплащане увеличената стойност на имота поради построяването на търговския обект на площ 224 кв. м., Г. са поддържали, че подобренията са извършени без противопоставяне от страна на собственика на терена, поради което имат правата по чл. 74, ал. 2 вр. чл. 72, ал. 1 ЗС. С решение № 590/25.11.2013 г. по в. гр. д. № 1000/2013 г. Пловдивският апелативен съд приел, че Г. са недобросъвестни владелци по отношение на построената сграда и като подобрители на чужд имот принципно имат правото да искат заплащане на паричния еквивалент на построеното, но тъй като не е установено общината да е знаела за строителството и да не се е противопоставила, то не е налице основанието по чл. 74, ал. 2 ЗС. С отменително решение № 86/15.07.2014 г. по гр. д. № 1515/2014 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., предходният състав на касационната инстанция приел за обосновани изводите на въззивния съд, съобразно необорената по делото презумпцията на чл. 69 ЗС, че ищците са упражнявали фактическа власт над построеното с намерение за своене. Приел за правилен и извода, че подобрителите не са получили владението на основание, годно да ги направи собственици, поради което то не носи характеристиката на добросъвестно. Посочил, че построеното няма временен характер, а е самостоятелен обект на правото на собственост, заснет в кадастралната карта със самостоятелен идентификационен номер. За необоснован, обаче, е приет крайният извод за неоснователност на заявения иск, тъй като решаващото съображение на въззивния съд - знанието или незнанието на собственика за извършваните подобрения и/или евентуалното му противопоставяне, касае размера - обема на паричния еквивалент, в който следва да бъде уважен искът, но не и че самото право на вземане за подобрения не следва да бъде зачетено и искът - уважен. Съставът на касационната инстанция приел, че доколкото не е установено обстоятелството, даващо възможност на Г. да претендират увеличената стойност на имота в резултат на извършените подобрения на заявеното от тях основание, искът е следвало да бъде уважен на основание чл. 74, ал. 1 ЗС. По тези съображения въззивното решение е отменено в тази част и делото е върнато за ново разглеждане, при което да се съобразят дадените указания относно значението на правната квалификация на иска в рамките на чл. 72-74 ЗС. Когато отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, Върховният касационен съд дава указания относно тълкуването и прилагането на закона. Тези указания са задължителни за въззивния съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане. В този смисъл е и задължителната съдебна практика по приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, изразена в многобройни решения на ВКС /напр. решение № 740 от 26.10.2010 г. по гр. д. № 1935/2009 г. на I-во г. о., решение № 84 от 25.03.2013 г. по гр. д. № 847/2012 г. на II-ро г. о., решение № 209 от 12.11.2013 г. по гр. д. № 32/2013 г. на І-во г. о., и др./. Според решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК задължава въззивния съд да процедира по посочения начин или да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него или няма да предприеме съответното процесуално действие - например ако бъде направен отказ или оттегляне на някой от исковете, бъде направено признание на иска или на отделни факти, постигне се спогодба, бъдат събрани нови доказателства и др. В разглеждания случай, видно от изложеното в отменителното решение, съставът на Върховния касационен съд е приел, че делото е изяснено от фактическа и правна страна и се връща за ново разглеждане само за прилагане на относимата правна норма - чл. 74, ал. 1 ЗС. В противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, въззивният съд не е изпълнил дадените му указания по определяне на Г. като недобросъвестни владелци, подобрили чужд имот, а им е придал качеството на държатели, от което заключил, че те нямат право на обезщетение по чл. 72 и чл. 74 ЗС. Като допълнителни изложил съображения във връзка със статута на сградата и съобразявайки данните по делото и разпоредбите на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ /отм./, пар. 50а, ал. 3 ПЗРЗИДЗТСУ /отм./ и пар. 17, ал. 2 ЗУТ, посочил, че към момента на построяването ползвателят е знаел, че няма да може да получи в бъдеще стойността й от собственика на земята, поради което не е налице неоснователно обогатяване на общината, съответно неоснователно обогатяване на Г., което да бъде репарирано. Въззивният съд не е имал основание за тези изводи, тъй като те са направени не въз основа на събрани нови доказателства, а на такива, които са съществували и към момента на постановяване на отменителното решение на касационната инстанция и така е процедирал в противоречие с посоченото по-горе решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр. д. № 1356/2009 г. на ВКС, IV-то г. о. Като неправилно, обжалваното решение ще бъде отменено в частта по първоначалния иск и същият ще бъде уважен на основание чл. 74, ал. 1 ЗС, съобразно която дължима е по-малката сума измежду сумата на направените разноски и сумата, с която се е увеличила стойността на имота вследствие на тези подобрения. Видно от заключението на вещото лице инж. В. Р. /л. 173-178 от първоинстанционното дело/, това е сумата, определена по метода на вещната стойност и тя възлиза на 91 807 лева. Искът е предявен като частичен за 40 000 лева и това определя границите на решаващата дейност на съда и размера, в който искът ще бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на предявяването му до окончателното изплащане на сумата. Правопогасяващото възражение за изтекла погасителна давност е неоснователно. Предвид данните по делото и съгласно т. 13 на Постановление № 6/1974 г. на Пленума на Върховния съд, давността е започнала да тече от предявяването от общината на иска за собственост на сградата, което е станало през 2010 г., и не е изтекла до предявяването на иска за паричното вземане на 11.08.2011 г. Постановление № 1/1979 г., т. 7, на което се позовава ответникът по този иск, в случая е неприложимо, тъй като то разглежда други фактически състави на неоснователно обогатяване - тези по чл. 55, ал. 1 и чл. 59, ал. 1 ЗЗД. По предявената насрещна претенция по чл. 73, ал. 1 ЗС за добиви от вещта, от чиято реализация общината като собственик е била лишена за исковия период, предходният състав на ВКС приел за правилни и законосъобразни изводите на въззивния съд за основателност на иска. Като основен мотив за уважаването й посочил този, че като недобросъвестни владелци Ж. и Н. Г. са ползвали търговския обект и по този начин са лишили собственика от възможността да го ползва. Предвид, обаче, възможността за евентуално прихващане, обжалваното въззивно решение е отменено и в тази част. При новото разглеждане на делото въззивният съд обсъдил договора за ползване на общински терен от 03.01.2007 г. и приел, че при липсата на отделна правосубектност на общинското предприятие - наемодател, през исковия период от 07.02.2007 г. до 07.02.2012 г. общината е получавала доходи от имота във вида, в който го е предала на наемателя, в уговорения в договора размер /210 лева месечно с възможност за индексация след решение на общинския съвет/, а при евентуално неизпълнение на задължението е можела да потърси правата си по съдебен ред. От друга страна Г. са имали правно основание да ползват сградата и да получават доходи от нея, тъй като им е било разрешено да монтират на терена временен обект с предназначение „заведение за обществено хранене” и да го ползват за определени периоди при условията на ППЗТСУ /отм./ и ЗУТ. По тези съображения е прието, че предпоставките на чл. 59, ал. 1 ЗЗД за уважаване на насрещния иск не са налице. С така направените изводи при новото разглеждане на делото, въззивният съд не е изпълнил указанията, дадени в отменителното решение на ВКС, а именно, че е предявен насрещен иск по чл. 73, ал. 1 ЗС и същият се явява основателен, поради което и е следвало да бъде уважен. Първоначалното въззивно решение е отменено поради необходимост от гарантиране на възможност за извършване на евентуално прихващане, каквото, обаче, по делото не е заявено. Ето защо като неправилно, постановено в нарушение разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, обжалваното решение ще бъде отменено и в частта по насрещния иск, който ще бъде уважен в пълния предявен размер от 34 906 лева, съобразно заключението на вещото лице Р. К. /л.л. 110-111 от първоинстанционното дело/, ведно със законната лихва от датата на предявяването му на 13.02.2012 г. до окончателното изплащане на сумата. С оглед изхода на спора, разноските следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили. По изложените съображения и на основание чл. 295, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 612 от 27.10.2014 г. по в. гр. д. № 843/2014 г. на Пловдивския апелативен съд и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Общината [населено място] да заплати на Ж. Д. Г. и Н. С. Г. сумата 40 000 /четиридесет хиляди лв./ лева, претендирана като част от вземане в общ размер от 143 565 лева, на основание чл. 74, ал. 1 ЗС за изграждането на търговски обект - заведение за обществено хранене, сграда с идентификатор 21052.1015.426.14, с адрес: [населено място], [улица], находяща се в ПИ с идентификатор 21052.1015.426, ведно със законната лихва, считано от 11.08.2011 г. до окончателното й изплащане. ОСЪЖДА Ж. Д. Г. и Н. С. Г. да заплатят на Общината [населено място] сумата 34 906 /тридесет и четири хиляди деветстотин и шест лв./ лева, представляваща обезщетение за лишаване от добиви от търговски обект - заведение за обществено хранене, сграда с идентификатор 21052.1015.426.14, с адрес: [населено място], [улица], находяща се в ПИ с идентификатор 21052.1015.426, на основание чл. 73, ал. 1 ЗС, за периода от 07.02.2007 г. до 07.02.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 13.02.2012 г. до окончателното й изплащане. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: