9 Р Е Ш Е Н И Е № 217 Гр. София, 02 ноември 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА С участието на секретаря И. Петкова и в присъствието на прокурора А. Гебрев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 594/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на подс. С. Р. Щ. против решение № 62/23. 03. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 423/2015 год. по описа на Варненския апелативен съд. В жалбата са изложени доводи за наличие на всички касационни основания, като е направено искане подсъдимият да бъде оправдан или алтернативно делото да бъде върнато за ново разглеждане или да бъде намалено наложеното наказание. В писмени допълнения към касационната жалба твърденията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са обосновани с противоречията в свидетелските показания, които не са били отчетени от въззивната инстанция. Сочи се, че съдът се е позовал единствено на заключението на съдебномедицинската експертиза и не е обсъдил заявеното от свидетелите В., Н., Д. и Х., както и твърденията на бащата на пострадалия, че последният е признал пред него, че той, а не подсъдимият е управлявал автомобила. С оглед тези съображения подсъдимият поддържа, че въззивният съд е нарушил изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание е мотивирана с неправилност на извода, че подсъдимият многократно е санкциониран за сериозни нарушения на ЗДвП. В допълнение към жалбата, изготвено от защитника на подсъдимия, се сочи, че не са спазени изискванията за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 и сл. от НПК. Наред с това защитникът на подсъдимия прави собствен анализ на доказателствената съвкупност и настоява да бъде възприета предложената от него фактическа обстановка. Твърди, че съдът неправилно се е позовал на експертизата по метода на ДНК профилиране, тъй като са допуснати нарушения на процесуалните правила във връзка с допускането и изготвянето и. Изразява несъгласие и с извода на въззивния съд, че доверие заслужава заключението на комплексната експертиза, която според него не отговаря на нито един от поставените въпроси. Изтъква, че съдът се е позовал на резултатите от разпознаване, което не е проведено по предвидения в НПК ред. Намира, че подсъдимият неправилно е признат за виновен за нарушения на чл. 5, ал. 3 от ЗДвП и чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Счита, че при индивидуализация на наказанието не е отчетено съпричиняването от страна на пострадалия. В съдебно заседание подс. С. Щ. поддържа касационната жалба. Моли да бъде оправдан, тъй като автомобилът е бил управляван от пострадалия. Защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Пледира въззивното решение да бъде отменено и подсъдимият да бъде оправдан поради недоказаност на обвинението, а в случай, че тези доводи не бъдат възприети – да бъде намалено наложеното наказание. Повереникът на частните обвинители изразява становище, че касационната жалба е неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: Касационната жалба е подадена в срок от легитимирано лице и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна. С присъда № 20/06. 10. 2015 год., постановена по н. о. х. д. № 379/2015 год., Окръжният съд – гр. Шумен е признал подс. С. Р. Щ. за виновен в това, че на 14. 11. 2013 год. около 18,30 ч. по път III-2073, км. 0+870, при управление на МПС – л. а. „марка“, с ДК [рег.номер на МПС] в нарушение на правилата за движение – чл. 20, ал.1 от ЗДвП, чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и чл. 5, ал. 3, т.1, пр. 1 от ЗДвП в пияно състояние по непредпазливост причинил смърт на Д. Х., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „Б“ вр. ал. 1, б. „В“ вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 343 Г от НК съдът е лишил подсъдимия от правото да управлява МПС за срок от девет години. Съдът е зачел времето, през което спрямо подсъдимия е изпълнявана мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 15.07.2015 година, като му е възложил и направените по делото разноски. Присъдата е проверена по жалба на подсъдимия и с решение № 62/23. 03. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 423/2015 год. по описа на Варненския апелативен съд е потвърдена. По доводите за съществено нарушение на процесуалните правила: Основната претенция на подсъдимия и защитата му се отнася до приетата от апелативния съд фактическа обстановка, а доводите в по-голямата им част са свързани с обосноваността на проверявания съдебен акт. В касационното производство обаче фактическата необоснованост не съставлява самостоятелно основание за отмяна на въззивното решение. Касационният съд е съд по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от предходната инстанция, като проверява единствено доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното и убеждение при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Ето защо няма как да бъде удовлетворено искането настоящият състав да приеме, че лекият автомобил е бил управляван от пострадалия, а аргументите в допълнението към касационната жалба във връзка с доказателствената съвкупност и с приетата от Варненския апелативен съд фактическа обстановка следва да бъдат обсъдени от гледна точка на наличието или липсата на съществено нарушение на процесуалните правила. Преди всичко като несъстоятелни следва да бъдат оценени възраженията за неспазване на процесуалния регламент при провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК. Доводите, че подсъдимият не е бил наясно със същността на диференцираната процедура и последиците от даденото съгласие да не се провежда разпит на свидетелите и експертите, не намират потвърждение в протокола от съдебно заседание, проведено на 16. 09. 2015 год. Макар първоначално С. Щ. да е заявил, че не желае провеждането на съкратено съдебно следствие, след консултации с упълномощените от него защитници е уточнил, че няма да признае фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, но е съгласен да бъдат ползвани свидетелските показания и експертните заключения от досъдебната фаза и е посочил, че разбира последиците от своето изявление. Впоследствие, след даване ход на съдебното следствие по реда на чл. 371, т. 1 от НПК подсъдимият отново е изтъкнал, че иска делото да протече именно по този процесуален ред и едва след повторното му изявление съдът е одобрил даденото от страните съгласие, постановявайки да не се извършва разпит на свидетелите и вещите лица, след което е приобщил показанията и експертните заключения към доказателствената съвкупност по реда на чл. 283 от НПК. Последователността на действията на първостепенния съд и страните в коментираното съдебно заседание не оставя място за съмнение, че разглеждането на делото по реда на чл. 371, т. 1 и сл. от НПК е извършено при стриктно спазване на процесуалните изисквания на диференцираната процедура. В случай, че подсъдимият или защитниците му са считали, че съдебният протокол не отразява пълно и точно направените от тях искания и други изявления или че съдържа такива, каквито те не са правили, са могли да се възползват от възможността по чл. 312 от НПК да поискат поправка на протокола, което не е сторено. Процесуалният документ е изготвен съобразно изискванията на НПК, съдържа всички необходими реквизити и съгласно чл. 131 от НПК той съставлява доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства, в това число и за направените от подсъдимия изявления във връзка с провеждането на съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 от НПК. Несподеляеми са и аргументите, че първата инстанция е следвало да откаже провеждането на съкратено съдебно следствие поради това, че доказателствата са противоречиви. В подкрепа на тезата си защитникът се позовава на ТР № 1/2009 год. на ОСНК без да отчете, че то се отнася до другата диференцирана процедура по Глава двадесет и седма от НПК – тази по чл. 371, т. 2 от НПК и при това допуска провеждане на съкратено съдебно следствие не само при еднопосочност на доказателствените източници, но и при противоречие между тях. В същото време предпоставка за разглеждане на делото по реда на чл. 371, т. 1 от НПК е съгласие на всички страни (с изключение на прокурора) да не се провежда разпит на свидетелите или на вещите лица, а при постановяване на присъдата непосредствено да се ползва съдържанието на съответните протоколи и експертни заключения от досъдебното производство, което в конкретния казус е налице. Наред с това единственото друго изискване, съдържащо се в чл. 372, ал. 3 от НПК, е съответните действия по разследването да са извършени при условията и по реда на НПК и то също е изпълнено. Същевременно внимателният прочит на въззивния съдебен акт и на материалите по делото не дава основание да бъде отправен упрек към аналитичната дейност на контролираната инстанция. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на първоинстанционната присъда апелативният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните по реда на чл. 371, т. 1 от НПК свидетелски показания и експертни заключения, както и писмените доказателства са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, като са ценени съобразно действителния им смисъл и съдържание, при спазване на правилата на формалната логика. Въззивната инстанция е възприела изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, споделила е доказателствената оценка на окръжния съд и е изложила и собствени съображения относно годността и достоверността на доказателствата и доказателствените средства. Неоснователни са твърденията за игнориране показанията на свидетелите К. Д., Е. Н. и Е. В.. Инстанциите по фактите са съобразили, че макар тримата да са първите дошли на местопроизшествието, никой от тях не е очевидец на инцидента, поради което твърденията им кое от лицата в автомобила е пътник и кое – водач представляват умозаключения, основаващи се на възприятията им след като превозното средство се е преобърнало и е преустановило движението си. Отчетени са и условията, при които свидетелите са възприели местоположението на лицата – в тъмната част на денонощието и при ограничена видимост, като вниманието им е било концентрирано не толкова върху облеклото на мъжете в автомобила, колкото върху травмите им и необходимостта да им бъде оказана медицинска помощ. Наред с това обект на задълбочено обсъждане са били и показанията на В. и Н. при разпита им след отмяната на постановлението за прекратяване на наказателното производство, като съдилищата са изложили убедителни съображения защо противоречието между двата разпита е само привидно. Тук е мястото да се отбележи, че в принципен план защитата е права, че са били нарушени изискванията на чл. 169 – чл. 171 от НПК с предявяване на снимки на пострадалия на свидетелите Е. Н. и Е. Вели по време на повторния им разпит, но това обстоятелство е било съобразено и от първостепенния, и от въззивния съд, които, макар да не са били достатъчно категорични при изключването им от доказателствената съвкупност, в крайна сметка не са се позовали на тази част от свидетелските показания, за да направят извод кой от двамата – подсъдимият или пострадалият е управлявал автомобила преди произшествието. При това положение не може да се поддържа, че вътрешното убеждение на инстанциите по фактите е основано върху негодни доказателства и доказателствени средства, събрани в разрез с изискванията на НПК. Внимателният прочит на въззивното решение не дава основание да бъде възприета и тезата за пренебрегване показанията на свид. Ж. Х. (баща на пострадалия). Коментар на това доказателствено средство се съдържа на л. 6 от въззивното решение, като съдът е интерпретирал твърденията на Х. в светлината на заявеното от свидетелите М. М., Д. И. и А. М. за извънпроцесуални признания на подсъдимия пред тях и пред бащата на пострадалия и за предложение към последния да му плати 5 000 лева, за да „приключи случая“. Не могат да бъдат споделени и доводите на защитата, отнасящи се до експертизата по метода на ДНК-профилиране. На първо място, не се основава върху материалите по делото упрекът към инстанциите по фактите, че не са проявили дължимата процесуална активност за разкриване на обективната истина и не са предприели действия да бъдат изследвани всички биологични следи, иззети от л. а. „марка“. В т. 2 от ДП са налице две заключения, обективирани в протоколи №№ 14/ДНК – 115 (л. 89 – 90) и 14/ДНК – 172 (л. 102 – 104), като първото от тях е изследвало следите, иззети от въздушната възглавница на волана, а второто - тези от сенника на предното стъкло над волана. С оглед изразеното съгласие на страните да не се провежда разпит на вещите лица и двете експертни заключения са били приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 371, т. 1 от НПК, а долустоящите инстанции са ги обсъдили в съвкупност с всички доказателствени източници. Наред с това неоснователно се поддържа, че обект на експертно изследване са били предмети, които не са приобщени към доказателствената съвкупност по предвидения в НПК ред. Възражения в тази насока са правени както пред първата, така и пред въззивната инстанция и те са изложили убедителни съображения за несъстоятелността им. Защитата твърди, че автомобилът не е иззет като веществено доказателство, но пропуска, че в протокола за оглед от 14. 11. 2013 год. л. 7 – 12, т. 1 от ДП) изрично е отбелязано, че превозното средство е откарано в двора на сектор ПП при ОД на МВР – Шумен за допълнителен технически преглед, както и че зацапванията в червено-кафяв цвят върху сенника и върху въздушната възглавница на волана са установени именно при този повторен оглед на превозното средство, резултатите от който са обективирани в протокол на л. 19 – 20, т. 1 от ДП. С оглед обстоятелството, че се касае за приобщаване на следи от местопроизшествие, а не за претърсване и изземване на вещи и предмети, законосъобразно е прието, че в случая разпоредбата на чл. 161 от НПК е неприложима. Не могат да бъдат споделени и аргументите за компрометиране на изводите за наличие на ДНК на подсъдимия върху веществените доказателства – марлени тампони, поради това, че последните не били опаковани и запечатани след първоначалното изследване за наличие на биологични следи. И в двете ДНК експертизи вещите лица изрично са отбелязали, че са получили обектите за изследване в плик, запечатан с етикет за веществени доказателства, с описание и подписи на вещи лица, като не съществуват основания, изводими от материалите по делото, за съмнения в добросъвестността на експертите при отбелязване на това обстоятелство. При отсъствие на каквито и да било обективни данни, включително и съдържащи се в обясненията на подсъдимия, за попадане на негов биологичен материал върху сенника и въздушната възглавница по друго време и по друг повод, въззивната инстанция не е имала основание да се съмнява, че зацапванията от кръв по тези части на автомобила са получени при претърпения пътен инцидент и да събира доказателства за давността на следите. Най-сетне, като проява на краен формализъм от страна на защитата следва да бъде оценен доводът за отсъствие на подпис на експерта върху постановлението за назначаване на ДНК експертизата. Освен че липсата на такъв не опорочава извършеното експертно изследване, защото с подписа си експертът удостоверява единствено, че е запознат с поставената му задача, твърденията на адв. Д. не отчитат, че в т. 2 от ДП са приложени две постановления за назначаване на експертиза с обект марлен тампон с течност, иззета от сенника над волана и второто от тях (приложено на л. 101) носи както подпис на вещото лице, така и печат на лабораторията, в която работи то. Касационната инстанция прецени като несъстоятелна и позицията на защитата, че изводите на съдилищата по фактите относно избраната от подсъдимия скорост и механизма на пътнотранспортното произшествие са произволни и почиват на предположения. В основата на тези констатации въззивната инстанция е поставила заключенията на автотехническата експертиза на л. 99 – 103, т. 1 от ДП и на комплексната експертиза на л. 106 – 125, т. 2 от ДП. Именно в първата от двете експертизи скоростта е била установена след съобразяване на обективните находки на местопроизшествието – разстоянието, на което са били разпилени части от автомобила и тъкмо в нея са използвани знания от областта на математиката и физиката, обективирани в съответните формули, за които настоява защитникът, обсъждайки заключението на комплексната експертиза. При положение, че на последната са били поставени съвсем различни задачи, логично експертите от състава й са възприели изводите на вещото лице П. за скоростта на автомобила и за причината поради която той е напуснал пътното платно. Пак в комплексната експертиза се съдържа и отговор на поставения от защитата въпрос за механизма на получаване на травмите по гръдния кош и ръцете на пострадалия. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС счита, че не са допуснати твърдените от защитата съществени нарушения на процесуалните правила, отнасящи се до начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция и не са налице основания за упражняване на правомощията по чл. 354, ал. 3, т. 2 вр. ал. 1, т. 4 от НПК. По доводите за нарушение на материалния закон: Касационната инстанция установи, че въззивният съд е приложил правилно материалния закон, квалифицирайки деянието на подсъдимия като престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 1, б. „Б“ вр. ал. 1, б. „В“ вр. чл. 342, ал. 1 от НК. В същото време от корекция се нуждаят изводите относно правилата за движение, които запълват състава на бланкетната норма на чл. 343 от НК. Апелативният съд е приел, че водачът не е спазил изискванията на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, защото е управлявал автомобила след употреба на алкохол и с превишена скорост и е изгубил контрола върху превозното средство. Досежно нарушението на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП контролираната инстанция не търпи упрек. Съгласно приетите от въззивния съд факти подсъдимият се е движел извън населено място с около 120 км/ч при максимално допустима скорост за тези пътни условия от 90 км/ч. Управлението на автомобила с превишена скорост при наличието на десен завой е довело до загуба на контрол върху превозното средство, напускане на пътното платно и удар в дърво, намиращо се от дясната страна на пътя, вследствие на което са пострадалият е получил множество телесни увреждания, довели до смъртта му няколко часа по-късно, т. е. налице е пряка и непосредствена причинна връзка между нарушението на правилата за движение и настъпилия съставомерен резултат. Различно е положението с другите две правила за движение, за които е ангажирана наказателната отговорност на Щ.. Първото от тях – по чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП, въвежда обща забрана за управление на МПС след употреба на алкохол. В конкретния случай обаче подсъдимият е признат за виновен в извършване на деянието в пияно състояние, поради което употребата на алкохол се явява елемент от състава на престъплението по чл. 343, ал. 3 от НК. Наред с това законодателят поначало не изисква да съществува причинна връзка между употребата на алкохол и настъпилия съставомерен резултат, нито между него и останалите нарушения на правилата за движение (в този смисъл и ППВС № 1/83 год.) и именно поради това такава не е била изследвана в хода на съдебното следствие. Що се отнася до задължението на водачите да контролират непрекъснато управляваните от тях превозни средства, въззивният съд не е съобразил, че както в теорията, така и в съдебната практика еднозначно се приема, че деецът ще отговаря за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП само когато загубата на контрол е по причина, стояща извън скоростта – такива са случаите на заспиване, разсейване, прилошаване и т. н. Когато невъзможността за контрол върху превозното средство се намира във функционална зависимост от скоростта (какъвто е и настоящият случай), отговорността на подсъдимия следва да бъде ангажирана единствено за нарушение на правилата, регламентиращи скоростта – чл. 20, ал. 2 или чл. 21 от ЗДвП, а не и за нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП. Горното се отбелязва единствено за прецизност и не дава основание за частично оправдаване на подсъдимия, доколкото разпоредбите на чл. 354, ал. 1, т. 2 и ал. 2 от НПК не предвиждат подобно правомощие на касационната инстанция. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Независимо от констатацията, че е допуснато нарушение единствено на чл. 21 от ЗДвП, а не и на останалите инкриминирани разпоредби, настоящият съдебен състав намери, че не са налице основания за изменение на атакуваното решение в санкционната му част. Основният аргумент на защитата в подкрепа на твърдението за явна несправедливост на наложеното наказание касае съпричиняване от пострадалия, който знаел, че подсъдимият е употребил алкохол и въпреки това приел да пътува заедно с него. Обстоятелства, отнасящи се до знание за пияното състояние на подсъдимия, не са описани във въззивното решение, а касационната инстанция не може да приема нови фактически положения и освен в случаите на чл. 354, ал. 5 от НПК се произнася в рамките на приетото за установено от съдилищата по фактите. Ето защо при отсъствие на съответна фактология в проверявания съдебен акт, ВКС не би могъл да направи правен извод за подобно съпричиняване от страна на пострадалия и да удовлетвори на това основание искането за намаляване на наказанието. От друга страна многократните осъждания на подсъдимия и фактът, че настоящото деяние е извършено, докато Щ. изпълнява наказание пробация за престъпление по чл. 343 Б, ал. 1 от НК, многобройните му административни наказания за предходни нарушения на ЗДвП (включително и за превишаване на скоростта и за причиняване на ПТП без съставомерни последици вследствие движение с несъобразена скорост), двукратното надхвърляне на минималната алкохолна концентрация, необходима за наличието на квалифициращия признак по чл. 343, ал. 3, пр. 1 от НК и значителното превишаване на максимално допустимата скорост представляват убедително доказателство, че подсъдимият е личност с висока степен на обществена опасност и за поправянето и превъзпитанието му е необходимо той да бъде изолиран от обществото за определения от апелативния съд по-продължителен период от време. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2, по ал. 2, т. 1 или по ал. 3, т. 2 от НПК, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 62/23. 03. 2016 год., постановено по в. н. о. х. д. № 423/2015 год. по описа на Варненския апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.