Р Е Ш Е Н И Е № 64 гр.София, 20.04.2022 г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми март две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова Петя Колева в присъствието на секретаря Илияна Рангелова и прокурора от ВКП Антоанета Близнакова, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 194 по описа за 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от повереника на частните обвинители С. Х., М. С. и Х. А., срещу решение № 121 от 22.12.2021г., постановено по ВНОХД № 288/21г. по описа на Варненския апелативен съд. С атакувания съдебен акт е изменена присъда № 4 от 08.06.2021г. по НОХД № 88/21г. на Търговишкия окръжен съд, като подсъдимият С. Я. Р. е признат за невиновен и е оправдан по обвинението да е осъществил престъплението чрез нарушение на пътен знак „Б6“. Присъдата е потвърдена в останалата й част, с която е признат за виновен в осъществяването на престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК, за това, че на 19.12.2019г. управлявал МПС – автобус марка „Фолксваген“, модел „Крафтер“ с ДК рег.номер ********* по пътя от гр. Попово към с. Зарево в нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на М. М. и средни телесни повреди на още пет лица. Осъден е на лишаване от свобода за срок от две години и осем месеца, като изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от пет години, както и на лишаване от право да управлява МПС за срок от пет години. В жалбата е релевирно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Твърди се, че с оглед тежкия престъпен резултат, целите по чл.36, ал.1 от НК не биха могли да бъдат успешно постигнати с така определения кратък срок на лишаването от свобода и приложението на чл.66, ал.1 от НК. Иска се отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд. В съдебно заседание повереникът поддържа жалбата. Защитникът на подсъдимия намира жалбата за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Представителят на ВКП изразява становище, че решението следва да бъде оставено в сила. Самият подсъдим моли жалбата да бъде отхвърлена. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка на въззивното решение, намери следното: Извън очертаните с жалбата предели на касационната проверка по чл.347, ал.1 от НПК, настоящият съдебен състав констатира наличието на съществено процесуално нарушение. И двете инстанции по същество са нарушили изискването на чл.372, ал.4 от НПК и са ползвали самопризнание на подсъдимия, което не се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, в резултат на което са постановили актове при неизяснена фактическа обстановка. Съобразно проведената процедура по гл.ХХVІІ от НПК са приети за установени обстоятелствата, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а те в конкретния случай не покриват изискванията по чл.102 от НПК за предмета на доказване. Възпроизведено е заключението на автотехническата експертиза, която в случая страда от сериозни недостатъци поради некоректно формулираните задачи към нея от страна на водещия разследването. Първият и съществен въпрос, който е поставен на вещите лица – да определят причината за произшествието, е извън тяхната компетентност. Останалите задачи са формулирани общо, като им е предоставена свобода да преценят кои обстоятелства са от значение за делото. При това положение, от въпросите, подлежащи на решаване с помощта на експертни знания, са били решени само някои – къде е мястото на удара, с каква скорост са се движили двете превозни средства, и какъв е бил спирачният път на всяко от тях. За да изясни останалите съществени факти, органът по ръководство и решаване в съответната фаза от процеса е следвало преди всичко да направи извод, съобразно механизма на произшествието, в кой момент е възникнала опасността за движението. В обстоятелствената част на обвинителния акт, съответно възпроизведена в мотивите на присъдата и въззивното решение, липсва категоричен фактически извод в тази насока. Вместо това е преповторено експертното заключение, от чието съдържание е видно, че за момент на възникване на опасността е приет моментът, в който водачът на лекия автомобил, излизайки от завой, е станал видим за подсъдимия, или моментът, в който автобусът е отстоял на 375м. от мястото на удара. Тази теза категорично противоречи на материалния закон, чието правилно приложение не вменява в задължение на водача да предвижда абстрактната възможност за настъпване на ПТП, нито да очаква неправомерно поведение от другите участнци в движението. Именно поради тази причина, както е изтъкнал в обясненията си, подсъдимият не е реагирал с намаляване на скоростта или спиране в момента, в който е видял насрещнодвижещия се автомобил, защото е знаел, че е с предимство и е разчитал, че ще му бъде осигурено от другия водач. Въпросното осигуряване на предимство е следвало да стане чрез намаляване на скоростта и спиране на превозното средство преди стеснения пътен участък. При установената скорост на движение на лекия автомобил и опасната зона за спиране, това е следвало да стане най-късно, когато се е намирал на 114м. преди моста, или на 136м. от мястото на удара. До тази критична точка автомобилът, управляван от пострадалия М. вече обективно не е представлявал опасност за движението на автобуса. След преминаването й опасността е била налице и е следвало да се установи дали подсъдимият е имал възможност да я възприеме в същия момент. След изясняване на въпроса кога Р. е могъл да възприеме възникналата опасност, следва да се уточни къде се е намирал той в този момент, за да се прецени дали ударът е бил предотвратим. За целта с помощта на вещите лица е следвало да се изчисли в така определения момент, какво е било отстоянието на автобуса от мястото на удара, и да се съпостави то с неговата опасна зона за спиране от 55м. В случай, че отстотянието е по-голямо от опасната зона за спиране, съдът би могъл да мотивира надлежно извод за нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, тъй като подсъдимият не е реагирал адекватно на възникнала опасност. Ако отстоянието превишава опасната зона за спиране, ударът би бил непредотвратим за Р.. В такава хипотеза правилното приложение на материалния закон изисква от съда да изясни дали водачът сам не се е поставил в положение да не може да предотврати произшествието, като е управлявал с превишена скорост. Отново с помощта на вещите лица следва да прецени, дали ударът би бил предотвратим, ако подсъдимият беше спазил ограничението на скоростта до 60км/ч.? Отрицателният отговор би предпоставил приложението на чл.15 от НК и подсъдимият би следвало да бъде признат за невиновен. Всички посочени обстоятелства, очертават фактическата рамка на обвинението, а в обстоятелствената част на конкретния обвинителен акт липсват. При това положение съдът е следвало да разгледа делото по общия ред, като отчете, че признатите факти не са достатъчни да обосноват изискуемите правни изводи. За настоящата инстанция не съществува процесуален способ за отстраняване на допуснатото грубо процесуално нарушение. ВКС не е сезиран с жалба от подсъдимия, а единствено от частните обвинители, при това с оплакване за несправедливост на наказанието, а не с незаконосъобразност или неправилност на решението. Единствената възможност за служебно интервениране, очертана в чл.347, ал.2 от НПК, е неприложима в случая. Без да е известно какво би се установило от фактическа страна с помощта на специалните знания на експертите, не е възможно да се определи дали отмяната на решението и връщането на делото за ново разглеждане по общия ред на първоинстанционния съд биха били в полза на подсъдимия. С оглед изложеното, настоящият състав дължи произнасяне единствено по оплакването за размера на санкцията и начина на изпълнението й за извършено от Р. престъпление по чл.343, ал.4, вр. ал.3, б.“б“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК, вр. чл.20, ал.2 от ЗДвП. Явна несправедливост на наказанието не се констатира. Преди редукцията по чл.58а, ал.1 от НК на подсъдимия е определено наказание лишаване от свобода, което превишава с една година специалния минимум, и лишаване от правоуправление за срок, с две години и четири месеца по-дълъг от минималния. Изпитателният срок е в максимален размер. Тази санкция сочи, че съдът е отчел тежестта на последиците, надхвърлящи изискуемите за съставомерност на деянието. Същевременно напълно съответства на съществуващия превес на смекчаващи обстоятелства. Тези от тях, които се отнасят до личността на дееца, дават основание да се приеме, че ефективното изпълнение на наказанието лишаване от свобода би представлявало ненужна репресия. Понастоящем Р. е седемдесетгодишен, трудово ангажиран, не е осъждан, с положителни характеристични данни е. Установените нарушения на правилата за движение, извън съставомерното, нито с оглед тежестта им, нито с оглед времевото им разположение, го определят като недисциплиниран професионален водач. Особено съществено смекчаващо обстоятелство, относимо към обществената опасност на деянието, е допуснатото съпричиняване от страна на починалия участник в произшествието. Независимо че е бил затруднен да прецени чие е предимството поради липсващия пътен знак, той е бил длъжен и е могъл да съобрази и да отчете своевременно като опасност за движението недостатъчната широчина на пътното съоръжение, която не е позволявала да се размине безпрепятствено с автобуса. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Оставя в сила решение № 121 от 22.12.2021г., постановено по ВНОХД № 288/21г. по описа на Варненския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.