Р Е Ш Е Н И Е № 305 гр. София, 01.03.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети декември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: Биляна Чочева Петя Шишкова при секретар Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора от ВКП Пенка Маринова, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КНОХД № 1147/16. год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК. С присъда №30 от 09.11.2015г., постановена НОХД №36/2015г. на Сливенския окръжен съд, подсъдимият А. Д. Х. е признат за виновен в това, че за времето от 23.07.2004г. до 31.03.2008г. в [населено място], в условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице – Изпълнителен директор на [фирма] - [населено място], сам и като посредствен извършител чрез брат си В. Д. Х., присвоил чужди пари – сумата 1 227 891.34лв, представляваща левова равностойност на изтеглени лично и чрез брат му парични средства от валутните и левовите банкови сметки на [фирма] - [населено място], собственост на това дружество, поверени му да ги пази и управлява, като длъжностното присвояване е в големи размери. На основание чл.202, ал.2, т.1, вр. чл.201, вр. чл.26, ал.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, лишаване от право да заема ръководна длъжност в държавни предприятия, кооперации, обществени организации или други юридически лица за срок от пет години и конфискация на Ѕ идеална част от поземлен имот в [населено място],[жк]с площ 1820 кв.м. и Ѕ идеална част от гараж в [населено място]. Х. е признат за невиновен по обвинението по чл.203, ал.1 от НК за длъжностно присвояване в особено големи размери и в особено тежък случай. Признат е за виновен и в това, че през месец ноември 2007г., в [населено място], в същото длъжностно качеството с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил и поддържал у М. Ч., главен счетоводител на [фирма] - [населено място], заблуждение, че е взето решение на Съвета на директорите на [фирма] за повишаване на възнаграждението му със задна дата от 01.07.2007г., и с това причинил имотна вреда на дружеството в големи размери - 34 363.68лв. На основание чл.210 ал.1 т.3 и т.5, вр. чл.209 ал.1 от НК е осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода. На основание чл.23 ал.1 от НК му е определено общо наказание лишаване от свобода за срок от три години, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от пет години, към което е присъединено и лишаването от право да заема ръководна длъжност и конфискацията. С решение № 86 от 30.08.2016г., постановено по ВНОХД № 273/15г., Бургаският апелативен съд, Наказателно отделение, е изменил така постановената присъда, като е преквалифицирал извършеното деяние от престъпление по чл.202, ал.2, т.1 вр. чл.201, вр. чл.26, ал.1 от НК в такова по чл.201 вр. чл.26, ал.1 от НК и го е оправдал по обвинението да е присвоил сума, представляваща разликата от 8 518,90лв. до 1 227 891,34лв. Х. е оправдан по обвинението за измама, с която е причинена вреда в големи размери по чл.210, ал.1, т.5 от НК и за предмета на престъплението, надвишаващ 2 648,12лв. Наказанието за длъжностно присвояване е намалено на десет месеца лишаване от свобода и една година и шест месеца лишаване от права. Отменено е наказанието „конфискация“. Намалено е и наложеното най-тежко наказание лишаване от свобода на една година и шест месеца и една година и шест месеца лишаване от право да заема ръководна длъжност в държавни предприятия, кооперации, обществени организации или други юридически лица. Изпитателният срок е намален от пет на три години. Присъдата в останалите й части е потвърдена. Защитниците на подсъдимия са обжалвали въззивния съдебен акт с жалба, в която са релевирани касационните основания по чл.348, ал.1, т.1, 2 и 3 от НПК. Според тях допуснатите процесуални нарушения се изразяват в отказа на съдилищата да прекратят наказателното производство след приключила процедура по гл.ХХVІ от НПК, в обосноваване на правните изводи с предположения и в пропуск да се обсъдят всички доказателства безпристрастно и всестранно. Материалният закон е нарушен поради непосочване на всички елементи от обективния и субективния състав на престъпленията. Наказанието е явно несправедливо предвид това, че не е редуцирано в достатъчна степен с оглед нарушението на правото на подсъдимия производството да приключи в разумен срок. Постъпило е възражение от прокурор от Апелативна прокуратура-гр.Бургас, в което се изразява становище, че ВКС не следва да преценява евентуално нарушение на материалния и процесуалния закон, тъй като в жалбата не са посочени основания за това. Твърди се, че обвинителният акт отговаря на въведените с чл.246, ал.2 от НПК и ТР № 2/2002г. на ОСНК стандарти. Изтъкват се положените надлежни процесуални усилия на въззивния съд за изясняване на фактите чрез преразпит на свидетели и приемане на повторна съдебно-счетоводна експертиза, които са довели до установяване на вината на Х. по несъмнен начин. Според прокурора доводите на защитата за явна несправедливост на наложеното наказание са били внимателно разгледани и подробно обсъдени в атакуваното решение, като аргументите в него следва да бъдат споделени. В срока по чл.351, ал.3 от НПК е депозирано допълнение към касационната жалба, в което на първо място се иска прекратяване на наказателното производство на основание чл.354, ал.1, т.2 от НПК, поради неизпълнение на задължението по чл.334, т.4 от НПК от страна на апелативния съд. Алтернативно, твърди се, че във връзка и с двете обвинения – по чл.202 и по чл.210 от НК, са допуснати нарушения на материалния закон и съществуват основания за оправдаване на подсъдимия на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК. В съдебно заседание защитникът поддържа изложените в жалбата и допълнението към нея съображения. Представителят на прокуратурата счита, че жалбата е неоснователна и се присъединява към аргументите във възражението срещу нея. Самият подсъдим моли съда да прекрати наказателното производство или да го оправдае. Върховният касационен съд, II наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните, мотивите на атакувания съдебен акт и извърши проверка в пределите по чл.347 от НПК, намери следното: Преди всички останали доводи на касатора, ВКС дължи произнасяне по искането за прекратяване на наказателното производство. Относимото към това искане процесуално движение на делото е описано коректно в жалбата. Първоначално то е разгледано от Сливенския районен съд, след това с решение от м.октомври 2013г. на въззивната инстанция е върнато на прокуратурата за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Там се е намирало до 18.08.2014г., когато е внесено в съда по молба на обвиняемия за произнасяне по реда на чл.369 от НПК. Съдът е указал на прокуратурата в тримесечен срок да се произнесе. Обвинителният акт е внесен своевременно, но съдията-докладчик е констатирал наличието на отстраними съществени процесуални нарушения, поради което и на основание чл.249 ал.1 от НПК е прекратил съдебното производство и е върнал делото на прокурора. Независимо че в разпореждането не е посочено точно правното основание, от момента на получаването му – 12.01.2015г., за прокурора е започнал да тече едномесечният срок. Настоящото съдебно производство е образувано по обвинителен акт, внесен за разглеждане в Сливенския окръжен съд на 22.01.2015г., т.е. срокът по чл.369, ал.3 от НПК е спазен. Поддържа се, че съдията от първоинстанционния съд е бил длъжен да установи наличие на второто и третото основание по чл.369, ал.4 от НПК за прекратяване на наказателното производство, а именно неотстранени съществени процесуални нарушения и допуснати нови такива. В тази връзка е важно е да се изтъкне, че всички аргументи за непълноти, неясноти и противоречия в обвинителния акт, с които се обосновава искането за прекратяване, касаят само обвинението за длъжностно присвояване, не и това за измама. Част от тях действително са основателни. За да е възможно за обвиняемото лице да разбере в какво точно е обвинено и да организира адекватно защитата си, то трябва да е наясно с фактическите рамки на обвинението. Става въпрос за обстоятелствата, свързани с всеки елемент от състава на престъплението. При длъжностното присвояване изпълнителното деяние „присвои“ се осъществява чрез извършване на действия на разпореждане с вещта като със своя, като може разпореждането да не е само в интерес на извършителя. Съдебната практика е категорична, че простата липса на имущество при отчитането не е достатъчна да обоснове осъществяването на престъплението. От субективна страна следва да е налице намерение за своене. Изискуемото съдържание на обстоятелствената част на обвинителния акт, предопределено от посочените елементи от състава на длъжностното присвояване, изисква освен конкретизиране на обстоятелствата около получаването на суми от подсъдимия /лично или чрез пълномощника/, и на такива, свързани с разпореждането с тях. Не става въпрос за детайли, а за минимален обем факти, достатъчни за извод, че разпореждането е довело до излизане на средства от патримониума на предприятието, че това е станало без правно основание и без намерение за възстановяването им. Посочването на разпоредителните действия е особено наложително в случая с Х., тъй като самата прокуратура е изтъкнала продължителната му дейност като единствен управител на предприятие с „над 400 работници и служители“, в хода на която е осъществявал лично и самостоятелно оперативното ръководство, свързано с необходимо и оправдано разходване на суми, т.е. правомерно разпореждане, при което дружеството „регистрирало ръст на приходите“ и „разполагало със значителни финансови средства“. Констатацията на защитата, че прокуратурата не е изпълнила това свое процесуално задължение при формулиране на обвинението за длъжностно присвояване е вярна по отношение на всички деяния, включени в продължаваното престъпление, с изключение на двете, във връзка с които инстанциите са признали Х. за виновен. По отношение на тях ясно и точно са посочени разпоредителните действия, както и лицата, в чиято полза са осъществени. Към тези два пункта не се отнасят и посочените в жалбата разминавания в сумите и основанията за осчетоводяването им като задължение на подсъдимия. В тези свои части обвинителният акт отговаря на изискванията на чл.246, ал.2 от НПК. При горното, не съществува процесуална възможност за ВКС да приложи разпоредбата на чл.354, ал.1, т.2 от НПК, в случай, че прецени, че първоинстанционният съд е следвало да прекрати наказателното производство на основание чл.369, ал.4 от НПК. Касационната инстанция може да прекрати наказателното производство само в „предвидените от закона случаи“, а те са лимитативно изброени в чл.24 от НПК. Приемането на новия текст на гл.ХХVІ от НПК бе съпътствано с изменение на правомощията на въззивната инстнация, визирани в чл.334, т.4 от НПК, но не и на тези на касационната. Поради това, в принципен план, ако настоящият състав констатира, че внесеният в срока по чл.369, ал.3 от НПК обвинителен акт съдържа съществени пропуски, то следва да обоснове и извод, че те са довели до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия, както изисква чл.348, ал.3, т.1 от НПК, след което да приложи съответната разпоредба на чл.354, ал.3, т.2 от НПК. След въвеждане на производството за разглеждане на делото по искане на обвиняемия през 2013г., законодателят не е допълнил отменителните касационни основания с ново, а е предоставил възможност само на второинстанционния съд да встъпи във функциите на първостепенния, като извърши вместо него действието по чл.369, ал.4 от НПК. В това отношение процесуалният кодекс е последователен – във всички случаи на развитие на „процес относно процеса“, като напр. членове 249, 250, 288, 289, 290, 323, 326 и др. от НПК, производството е дву-, а не триинстанционно. Този факт дава основание за извод, че и при проведена процедура по гл.ХХVІ от НПК, ВКС продължава да осъществява контролно-отменителните си правомощия при наличие на същите касационни основания, в случая след преценка за наличност на основанието по чл.348, ал.1, т.2, вр. ал.3, т.1 от НПК. Съществената практическа разлика в правомощията на инстанциите се състои в това, че двете инстанции по същество, съгласно фиксирания в чл.369, ал.4 от НПК обем на дължимата проверка, преценяват дали са допуснати съществени процесуални нарушения към момента на внасяне на делото за разглеждане в съда и въз основа на приложените в него материали, докато касационната инстанция разширява обхвата на проверката и по отношение на последващото развитие на процеса, за да прецени дали съществувалите процесуални нарушения не са били отстранени. В конкретния случай, с постановяването на оправдателна присъда за деянията, при описанието на които обвинителният акт не е отговарял на изискванията на чл.246, ал.2 от НПК, правата на подсъдимия са били охранени в най-висша степен, тъй като той не е бил осъден по обвинение, във връзка с което е допуснато процесуално нарушение. ВКС е ограничен, освен от липсата на такова касационно правомощие в чл.354, ал.1, т.2 от НПК, и от пределите на касационната проверка по чл.347 от НПК. Без протест, както и без жалба, оспорваща правилността на присъдата в нейната оправдателна част, касационният съд не е компетентен да проверява формулировката на деянията, в осъществяването на които Х. е признат за невиновен. Обратното би означавало, че съдът следва без съответен протест да отмени оправдателна присъда само по жалба, в която не са оспорени основанията за оправдаването, а това би било в противоречие с основните принципи, гарантиращи правото на защита. Така изложеното становище на настоящия състав не е в противоречие с цитираната в касационната жалба съдебна практика. Казусът по дело № 2442/2011г. на І н.о. е напълно различен. Производството е било образувано по искане за възобновяване, което се разглежда по ред, изрично уреден в чл.419, ал.2 от НПК, освен това се е атакувало определение на първоинстанционния съд за прекратяване, а не въззивен съдебен акт по съществото на делото. Що се отнася до решение № 14 по дело № 730/2008г. на І н.о., то е постановено при различни процесуални предпоставки – ВКС е бил сезиран, освен с искане за прекратяване на производството по отношение на обвиненията, за които е постановена осъдителна присъда, и с протест на прокурора срещу оправдателната й част. При това положение решаващият състав не е бил ограничен от невъзможността да преценява прецизността всички обвинения. Подсъдимият е признат за виновен в осъществяването на две деяния, всяко едно от които според въззивния съд осъществява състав на престъпление по чл.201, ал.1 от НК. Настоящият съдебен състав намери, че оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с тези обвинения са основателни. Решението в тази му част следва да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане на Бургаския апелативен съд, който да изясни относими обстоятелства, да обсъди доказателствата, свързани с тях и да отговори на аргументираните възражения, съдържащи се в обясненията на подсъдимия и исканията на защитата. Във връзка с двете деяния са приети за установени няколко конкретни факта, като в решението добросъвестно и подробно са изброени доказателствата, на които се базират. - На 16.02.2006г. пълномощникът В. Х. изтеглил от сметката на [фирма] в О. 500лв. В същия ден по лична сметка на подсъдимия постъпили 500лв. По-късно тези средства послужили за плащане на негови лични битови разходи. - На 06.02.2008г. подсъдимият изтеглил от валутната сметка на [фирма] 4100 евро и я внесъл по сметка на [фирма]. Тя била употребена за разплащане на „Е.“ с друго дружество, негов съконтрахент, за вноска по сметка на същия титуляр и за такси. Така очертаните факти не се оспорват от страните. С оглед цялостната фактическа обстановка, обаче, те не са достатъчни за обосноваване на правен извод за съставомерност на деянията. По отношение на първото деяние, с оглед особеността на конструкцията „посредствен извършител“, е необходимо да се установи дали В. Х. е изтеглил 500лв. по указание на брат си, тъй като общото упълномощаване за теглене на суми от сметката на предприятието не предполага умисъл за конкретното длъжностно присвояване. На следващо място следва да се изясни кое е лицето, внесло сумите по посочените сметки. В решението на съда се използва безличната форма „била внесена“, без да е конкретизирано лицето, извършило разпореждането и начина, по който това е станало. Посочени са писмените доказателства, въз основа на които се установява постъплението, но в тях не се съдържат данни за наредителя. Извод за авторството не може да се извежда единствено от това, кой е бенефициентът, тъй като деянието е съставомерно и при разпореждане в чужд интерес. Съществен пропуск в доказателствения анализ е допуснат поради неправилното разбиране на въззивния съд, че въпросът дали парите са били дължими от собственика им на облагодетелстваните лица е без значение за съставомерността на деянието /л.55 от решението/. В акта на апелативния съд е отделено значително внимание на начина, по който се е осъществявало управлението на предприятието. Направена е категорична констатация, че именно подсъдимият се е разпореждал със средствата, в качеството на изпълнителен директор. Същевременно е установено, че са съществували вземания между него и предприятието, което е и причината за съществуването на сметка 493-2 „Разчети със собственици – Х.“. Начинът, по който парите са получени от В. Х., изключва вероятността трансакцията да остане неизвестна за служителите в счетоводството. Те, от своя страна, са свидетелствали и е прието за установено по делото, че в предприятието случаите, при които управителят е получавал пари, без да е документирано основанието, не са били изключение. За тях е съществувала принципно установена практика, да се осчетоводяват като задължение на Х., което се е водило като такова до представянето на оправдателен документ. При липса на такъв е оставало по сметка № 493 до погасяването му с вноска или чрез прихващане. Въззивният съд е бил длъжен да установи дали инкриминираните 500лв. са били осчетоводени, съгласно установената и утвърдена от подсъдимия практика като негово задължение, дали това конкретно задължение е погасено по някакъв начин, и ако това не е сторено, да се съобрази с ТР № 50/1980г. на ОСНК на ВКС, което много точно очертава предмета на доказване в случаите на самокредитиране при обвинения за длъжностни престъпления. В атакуваното решение липсва изискуемият анализ на субективната страна на деянието. Установени са и търговски отношения с „Е.“, като апелативният съд не е отговорил на въпроса дали плащането на 4100 евро не е свързано с тях. Ако [фирма] е имало задължения към физическото лице А. Х. или към дружеството „Е.“, то правомерното им погасяване е следвало да стане именно чрез разпоредителни действия на подсъдимия и те не биха могли да се квалифицират като своене на чужди средства. В този случай деянията не биха били, нито общественоопасни, нито виновно извършени, а следователно, не биха били и престъпни. При горното, въззивният съд следва повторно да обсъди данните във връзка с двете тегления на суми и да установи, на първо място, дали със средствата на [фирма], изтеглени на 16.02.2006г. се е разпоредил именно подсъдимия Х., дали двете разпореждания са били неправомерни, както и дали е съществувал умисъл за своене. Като не е очертал правилно предмета на доказване във връзка с обвинението за длъжностно присвояване и не е изяснил и анализирал относими обстоятелства, Бургаският апелативен съд е допуснал нарушение на чл.13, ал.1, чл.14, ал.1 и чл.107, ал.3 и 5 от НПК, поради което и на основание чл.354, ал.3, т.2 от НПК, делото следва да му бъде върнато за ново разглеждане. По обвинението за измама Х. е частично оправдан, тъй като въззивният съд е приел, че предметът на престъплението е само сумата 2 648,12лв. От фактическа страна е прието за установено, че е настъпила промяна във възнаграждението му с договор от 26.11.2007г., който е безсрочен, не съдържа клауза за отложено влизане в сила, нито за действие за минал период. Документът е бил представен на главния счетоводител М. Ч. от Х., който й обяснил, че е взето решение възнаграждението от 8000лв. да му бъде изплащано, считано от 01.07.2007г., и че договор или решение на Съвета на директорите в този смисъл ще й представи по-късно, което не се е случило. За месеците юли, август, септември, октомври и ноември 2007г., на подсъдимия се е следвало общо възнаграждение в размер на 4 316,52лв. Ч., считайки че брутното му възнаграждение от 01.07.2007г. е 8000лв., му е начислила за същия период общо нетно възнаграждение в размер на 33 885,70лв. Сумата, която Х. е получил реално за петте месеца, факт, удостоверен с подписа му, е 6 784,64лв. Разликата между нея и тази, която му се е следвала е 2 648,12лв. и това според Бургаския апелативен съд е предмет на измамата. За начислените от Ч. останали 27 101,06лв. подсъдимият е оправдан и в тази част решението не е оспорено от прокуратурата. Доказателственият анализ по отношение на този пункт от обвинението страда от съществен порок. Единствените данни за това, че подсъдимият е осъществил поведението, квалифицирано като възбуждане на заблуждение, се съдържат в показанията на св.Ч.. Х. е отрекъл в обясненията си да е водил такъв разговор с нея. Други свидетели не са установени. При така противостоящите си позиции на подсъдимия и свидетелката, въззивният съд дължи обяснение на причините, поради които приема тази на Ч.. Този пропуск е особено съществен, поради обстоятелството, че последната няма как да бъде определена като незаинтересован свидетел. Безспорно е установено, че именно тя е осъществила счетоводните вписвания, довели до неправомерно прехвърляне на сумата от патримониума на предприятието в този на подсъдимия, при което е логично да е съзнавала хипотетичната възможност да бъде ангажирана нейната наказателна отговорност за длъжностно присвояване. Освен това, действията й са предпоставка за ангажиране и на имуществена й отговорност. В хода на съдебното следствие е изяснено, че отношенията на Х. с новото ръководство на дружеството са влошени, че той е уличен в извършването на престъпление именно от него. В същото време св.Ч. продължава да работи в [фирма] и да се намира в ситуация на административно подчинение на новия изпълнителен директор. Не на последно място противоречията между показанията на Ч. и обясненията на Х. е следвало да бъдат обсъдени и във връзка с друг съществен въпрос, който не е получил отговор в решението, а именно, по каква причина подсъдимият, след като е заблудил Ч., че му се следва възнаграждение в размер на 33 885,70лв. и е целял да си набави имотна облага, се е отказал да получи тази сума, а е взел значително по-малка. Посоченият недостатък в дейността на съда по оценката на доказателствата касае единствено установяването на факта, че Х. е казал на Ч., че заплатата му е увеличена от 01.07.2007г. По този начин според въззивния съд по отношение на нея е упражненото въздействието, чрез което деецът е създал неправилна представа за действителността, мотивирала я да се разпореди в негова полза. Начинът, по който е установено това обстоятелство не представлява основание за повторно разглеждане на обвинението за измама от въззивния съд, тъй като въз основа на установените факти, от правна страна се налага изводът, че Х. следва да бъде оправдан поради липсата на други елементи от състава на престъплението. Не е налице причинна връзка между думите, с които въззивният съд е приел, че Ч. е въвведена в заблуждение, и осъщественото от нейна страна разпореждане. Не се твърди от свидетелката и не е установено по делото, Х., след като е казал, че е има решение за повишаване на заплатата му със задна дата, което ще представи в счетоводството, да е настоявал изплащането на по-високото възнаграждение да стане преди това представяне. Принципът на документалната обоснованост на операциите е основен счетоводен принцип. Нормалното развитие на причинно-следствения процес не предполага нарушаването му. Поради това у главния счетоводител на предприятието, невярната представа, че съществува правно основание да се разпореди с предмета на измамата, може да бъде създадена единствено чрез представяне на документ, което е причината обичайно престъпления, осъществени по подобен начин да се квалифицират като документна измама. Ч. е съзнавала отлично, че възнаграждението на изпълнителния директор се определя с договор, получила е такъв и се е запознала със съдържанието му. В този смисъл, невярната представа е възникнала само досежно основанието за разпореждане, но не и досежно наличието на задължителните условия, при които то следва да се осъществи. Нещо повече, пресъздадените от свидетелката реплики на подсъдимия сочат на извод, че той сам е насочил вниманието й към необходимостта от представяне на допълнителен документ. Следователно, думите на Х. обективно не биха могли да формират у Ч. представа, че с възнаграждението за м.ноември следва да му изплати по-голяма сума. Връзката между създадената от Х. представа и извършеното разпореждане от страна на Ч. е разкъсана, опосредена, от нейното виновно противоправно поведение. Вредата в размер на 2 648,12лв. за [фирма] е настъпила в резултат на действията на Ч., а не на тези на подсъдимия, поради което той следва да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение. Именно главният счетоводител на предприятието е нарушил в случая служебните си задължения, като е изплатил тези средства, без съществуването на правно основание. Основателно е възражението на защитата и по отношение на обвинението за това, че Х. не е представил решение на Съвета на директорите. При поддържането на заблуждение деецът проявява активност с цел утвърждаването на невярна представа. Тезата на съда, че с непредставянето на решение на Съвета на директорите, Х. е поддържал вече създадените неверни представи, освен че е в противоречие с материалния закон, тъй като тази форма на изпълнителното деяние не може да бъде осъществена чрез бездействие, е и житейски абсурдна. Бездействието на подсъдимия няма как да се счита за правно укоримо, защото в такъв случай дължимото действие би било представянето на решение на Съвета на директорите, а такова не е съществувало, т.е. за Х. не е съществувал вариант за законосъобразно поведение. Напротив, за св.Ч. е било възможно да поправи грешката си, като сторнира плащането през следващия месец, като по този начин предприятието не би било ощетено. С оглед изложеното, във връзка с обвинението за измама, касационната инстанция следва да упражни правомощието си по чл.354, ал.1, т.2 от НПК и да оправдае подсъдимия. Водим от горното, ВКС, второ наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1, 2 и 4 от НПК Р Е Ш И : Отменя решение № 86 от 30.08.2016г., постановено по ВНОХД № 273/15г., Бургаският апелативен съд, Наказателно отделение, в частта, с която А. Д. Х. е признат е за виновен в осъществяването на престъпление по чл.210, ал.1, т.3, вр. чл.209, ал.1 от НК, както и по отношение на приложението на чл.23 от НК, като го оправдава по така повдигнатото обвинение. Отменя решението в частта, с която А. Д. Х. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.201, вр. чл.26 ал.1 от НК и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд по обвинението за осъществено длъжностно присвояване на сумата от 8 518,90лв. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.