7
Р Е Ш Е Н И Е
№ 63
[населено място], 01.06.2022г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2140 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Подадена е касационна жалба от В. С. Т. срещу решение № 29/11.04.2018г. по т.д. № 56/2018г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5/15.01.2018г. по т.д.№ 201/2017г. на Бургаски окръжен съд в частта за осъждане на касатора да заплати на „Банка ДСК“ЕАД сумата от 29 270,85лв., включваща: 17 440,76лв. главница, 6925,12лв. – възнаградителна лихва, 4 784,93лв. – санкционна лихва и 120лв.– заемни такси, дължими по договор за банков кредит за текущо потребление от 19.09.2007г., ведно със законната лихва върху главницата от 27.04.2017г. до окончателното й изплащане и в частта на разноските.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Касаторът твърди, че кредитът е станал предсрочно изискуем след изтичане на 90 дни от заплащане на последната вноска, поради което към датата на подаване на настоящата искова молба, вземанията са погасени по давност. Неправилно БАС е приел, че кредитът е обявен за предсрочно изискуем през 2015г., както и че за да приложи давността е съобразил крайния срок за връщане на заетата сума - 2017г., а не падежите на отделните вноски и структурата на дълга – главница, лихви, такси. Не е било обсъдено и обстоятелството, че банката е продължила да начислява лихви за забава като при нередовен кредит – станал предсрочно изискуем през 2009г. и предявен по съдебен път, въпреки изхода на този предходен спор – отхвърляне на иска по чл.422 ГПК и обезсилване на издадената заповед за изпълнение. Предвид тези факти банката не е оказала съдействие на длъжника, като не е обявила своевременно кредита за предсрочно изискуем, не го е информирала какво е положението му с кредита и какъв е погасителният му план, каква е вноската му. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго за отхвърляне на предявените искове. Претендират се съдебни разноски.
Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ЕАД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от банката срещу касатора за заплащане на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ на претендираните суми въз основа на договор за банков кредит. Решаващият състав е установил, че в предходно производство по реда на чл.422 ГПК същите вземания са били предявени, но делото е приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на иска, поради ненастъпване на твърдяната предсрочна изискуемост. Тя се е осъществила след приключване на предходното дело, на 02.06.2015г. с оглед уведомяването на длъжника от банката-кредитор за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради забава в плащанията повече от 90 дни. За неоснователно е прието възражението на касатора за формирана сила на пресъдено нещо по спора предвид влязлото в сила решение по чл.422 ГПК, както и възражението му за погасяване по давност на вземанията. Във връзка с последното БАС е изложил съображения, че срокът на договора за кредит е 120 месеца, т.е. крайният падеж е 19.09.2017г., поради което погасителната давност за процесните вземания не е изтекла към датата на предявяване на осъдителния иск на 27.04.2017г. Намерил е, че вземанията по договор за кредит не се погасяват с тригодишна давност, тъй като не представляват периодични плащания. Счел е за недоказано твърдението, че банката не е оказала съдействие на длъжника, изразяващо се според касатора в бездействие относно обявяването на предсрочната изискуемост, липса на информация относно състоянието на кредита, както и не е предоговорила условията по кредита. Въззивната инстанция е приложила чл.143 ЗЗП относно договорните клаузи, предвиждащи възможност банката едностранно да променя лихвения процент. Поради което е взела предвид договореният първоначално лихвен процент от 10,5% при съобразяване на дължимите като размер вноски и извършените плащания. Констатирано е било, че последното плащане по кредита е било на 26.08.2010г. и съобразно заключението на вещото лице съдът е приел дължимите поради обявената от кредитора предсрочната изискуемост суми за главница, договорна лихва, санкционна лихва и заемни такси.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
С определение №179/10.04.2019г. по т.д. № 2140/2018г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на осн.чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието му с практиката на ВКС по правния въпрос: Какъв следва да е обхватът на дължимата от въззивния съд проверка по отношение на събрания доказателствен материал?
По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:
В цитираната от касатора съдебна практика, обективирана в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 216/04.01.2011г. по т.д. № 87/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и в служебно известните на настоящия състав: Решение № 92/16.03.2012г. по гр.д. № 980/2011г.на ВКС, II г.о., Решение № 323/27.09.2012г. по гр.д.№ 408/2011г. на ВКС, I г.о., Решение № 480/07.11.2011г.по гр.д. № 1347/2010г. на ВКС, I г.о. и др., е застъпено последователно становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на осн. чл.235 и чл.236 ГПК.
Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос.
По същество на касационната жалба:
Отговорът на правния въпрос обуславя извод за основателност на оплакването за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила. При правилни изводи за обхвата на силата на пресъдено нещо на отхвърлителното решение по предходния между страните спор по чл.422 ГПК по отношение на факта, че към датата на приключване на устните състезания не е била обявена предсрочна изискуемост на кредита от банката на длъжника, както и на извода за възможност това право да бъде упражнено от кредитора след това – с връчването на нотариална покана на 05.03.2015г. и като новонастъпил факт да бъде въведен в нов последващ процес, БАС не е разгледал в пълнота оплакването по въззивната жалба за структурата на дълга: дължимите вноски се състоят от главница и възнаградителни лихви, а се претендират и още санкционни лихви и такси, които по правилата на чл.110 и чл.111, б. „в“ ЗЗД се погасяват с различна давност и свързаните с това доказателства. Въззивният съд е обсъдил дните на забавата и последното плащане, извършено от длъжника, но само във връзка с изчисляване на санкционната лихва, при изрично възражение от касатора за погасяване на претендираните вземания по давност именно с оглед дългия период на забавата. Непроизнасянето по тези доводи е било обусловено от неправилния извод на съда, че началото на давността за претендираните суми следва да се отнесе към уговорения краен срок за погасяване на кредита – 19.09.2017г. Основателно е оплакването на касатора за допуснато в тази връзка от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Налице е противоречие с практиката на ВКС /Решение № 45/17.06.2020г. по т.д. № 237/2019г. на ВКС, II т.о./, с оглед на която задължението за главницата по договора за банков кредит се погасява с общата 5 годишна давност, изчислена от датата на изискуемостта на съответната погасителна вноска, а не от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита. Това разрешение се обосновава с целите на института на погасителната давност – стимулира своевременно упражняване на субективните граждански права, гарантира правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на гражданските правоотношения, както и с нормативната обвързаност на давността с изискуемостта на осн.чл.114, ал.1 ЗЗД, от който момент самият кредитор има право да търси изпълнение за отделните непогасени и падежирали вноски. Също така следва да се има предвид, че в случая не става въпрос за предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие още при сключването му.
Ето защо при безспорна констатация за извършено от длъжника последно плащане по процесния договор на 26.08.2010г. бездействието на банката да предяви вземанията си се санкционира с погасяване на правото й на принудително изпълнение за вземания за главница по погасителни вноски по договора за кредит, падежирали до 27.04.2012г. / 5 години преди подаване на исковата молба/, на осн. чл.110 ЗЗД и за възнаградителни и санкционни лихви до 27.04.2014г. /3 години преди подаване на исковата молба/, на осн. чл.111, б.„в“ ЗЗД.
Във връзка с оплакването на касатора относно неправилна преценка на структурата на дълга настоящият състав на ВКС намира, че въззивният съд незаконосъобразно е присъдил възнаградителна лихва за период след обявяване на предсрочната изискуемост - 05.03.2015 год. С оглед задължителната практика по т. 2 от ТР № 3/ 27.03.2019 год. по тълк.дело № 3/2017 год. на ОСГТК на ВКС размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането, дължима по чл.86, ал.1 ЗЗД.
Предвид уговорения между страните погасителен план и заключението на ССчЕ вземане за главница в размер на 2 270,59 лв. за периода 30.06.2010г.-27.04.2012г. и вземане за възнаградителна лихва в размер на 4812,93 лв. за периода 30.06.2010г. - 27.04.2014г. са погасени по давност. Неоснователен е искът за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 1096,33 лв. за периода от обявяване на предсрочната изискуемост – 05.03.2015г. до посочения в исковата молба краен момент – 26.04.2017г. По отношение на претендираната санкционна лихва /по естеството си - неустойка за забава по чл.19.1 и чл.19.2 от ОУ към договора за кредит/ следва да се съобрази заключението на вещото лице по ССчЕ по дадения от него вариант - Приложение №2, на изчисления за периода до 05.03.2015г.– начислена санкционна лихва /по чл.19.1 от ОУ/ върху главница по просрочени вноски, а след обявената предсрочна изискуемост на 05.03.2015г.- начислена санкционна лихва /по чл.19.2 от ОУ/ върху остатъка от кредита, обявен за предсрочно изискуем. Съгласно този вариант за периода от 07.07.2010г. до 27.04.2014г. санкционна лихва в размер на 1095,86лв. не се дължи поради погасяване по давност. Или в заключение исковете се явяват основателни за сумата от 15 170,17лв., представляваща дължима и незаплатена главница, ведно със законната лихва от 27.04.2017г. до окончателното изплащане; за сумата 1 015,86лв., представляваща дължима и незаплатена възнаградителна лихва за периода 27.04.2014г. – 04.03.2015г.; за сумата 3 689,07лв., представляваща санкционна лихва за периода 27.04.2014г. до 26.04.2017г. и такси в размер на 120 лв.
Въззивният съд е постановил частично неправилно решение, което на основание чл.293, ал.1 вр. ал.2 ГПК следва да бъде отменено в посочената част. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, спорът следва да се реши по същество, като исковете за заплащане на главница в размер на 2 270,59 лв. /разликата над 15 170,17лв. до 17 440, 76 лв./ за периода 30.06.2010г.-27.04.2012г., ведно със законната лихва върху нея от 27.04.2017г. до окончателното изплащане; за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 5 909,26лв. /разликата над 1 015,86лв. до 6925,12 лв./ за периода 30.06.2010г.- 27.04.2014г. и за периода 05.03.2015г. – 26.04.2017г.; за заплащане на санкционна лихва в размер на 1 095,86 лв. /разликата над 3 689,07лв. до 4 784,93лв./ за периода 07.07.2010г. до 27.04.2014г. бъдат отхвърлени. В останалата част обжалваното решение следва да се остави в сила.
Съобразно изхода от спора следва да се разпредели и отговорността за разноски между страните за всички инстанции. В полза на „Банка ДСК“ЕАД се дължи за първа инстанция сумата от 1 142,23лв., 200лв. за въззивна инстанция и 200лв. за касационна инстанция. В полза на В. С. Т. се дължи сумата от 1252,12 лв. за първа инстанция, 185,52 лв. за въззивна инстанция и 195лв. за касационна инстанция.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 29/11.04.2018г. по т.д. № 56/2018г. на Бургаски апелативен съд и потвърденото с него решение № 5/15.01.2018г. по т.д.№ 201/2017г. на Бургаски окръжен съд в частта за осъждане на В. С. Т. да заплати на „Банка ДСК“ЕАД разликата над 15 170,17лв. до 17 440, 76 лв. /2 270,59 лв./, представляваща главница по договор за кредит за периода 30.06.2010г. - 27.04.2012г., ведно със законната лихва върху нея от 27.04.2017г. до окончателното изплащане; разликата над 1015,86лв. до 6 925,12лв. /5 909,26лв./, представляваща възнаградителна лихва за периода 30.06.2010г. - 27.04.2014г. и за периода 05.03.2015г.–26.04.2017г.; разликата над 3 689,07 лв. до 4 784,93лв. /1 095,86 лв./, представляваща санкционна лихва за периода 07.07.2010г. до 27.04.2014г., както и в частта за разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК“ЕАД срещу В. С. Т. искове по чл.430 ТЗ вр. чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на главница по договор за кредит за текущо потребление от 19.09.2007г. в размер на 2 270,59 лв. /разликата над 15 170,17лв. до 17 440, 76 лв./ за периода 30.06.2010г.-27.04.2012г., ведно със законната лихва върху нея от 27.04.2017г. до окончателното изплащане, като погасен по давност; за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 5 909,26лв. / разликата над 1 015,86лв. до 6 925,12лв./ за периода 30.06.2010г. - 27.04.2014г., като погасен по давност и за периода 05.03.2015г. – 26.04.2017г., като неоснователен; за заплащане на санкционна лихва в размер на 1 095,86 лв. /разликата над 3689,07лв. до 4784,93лв./ за периода 07.07.2010г. - 27.04.2014г., като погасен по давност.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 29/11.04.2018г. по т.д. № 56/2018г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение №5/15.01.2018г. по т.д.№ 201/2017г. на Бургаски окръжен съд в частта за осъждане на В. С. Т. да заплати на „Банка ДСК“ЕАД по договор за кредит за текущо потребление от 19.09.2007г. сумата от 15170,17лв., представляваща главница, ведно със законната лихва върху нея от 27.04.2017г. до окончателното изплащане; за сумата 1 015,86лв., представляваща дължима и незаплатена възнаградителна лихва за периода 27.04.2014г. – 05.03.2015г.; за сумата 3 689,07лв., представляваща санкционна лихва за периода 27.04.2014г. - 26.04.2017г. и заемни такси в размер на 120лв.
ОСЪЖДА В. С. Т. от [населено място] да заплати на „Банка ДСК“ЕАД сторените от последното разноски пропорционално на уважената част от исковете: за първа инстанция – 1 142,23лв., 200лв. за въззивна инстанция и 200лв. за касационна инстанция.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ЕАД да заплати на В. С. Т. от [населено място] сторените от него разноски пропорционално на отхвърлената част от исковете, а именно – 1252,12 лв. за първа инстанция; 185,52 лв. за въззивна инстанция и 195лв. за касационна инстанция.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: