7 Р Е Ш Е Н И Е №98 гр. София, 26.07.2013 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на седемнадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Красимира Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 851 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 140 от 24.04.2012г. по в.т.д. № 142/2012г. на Окръжен съд - Благоевград, с което са потвърдени, постановените по гр.д. № 1092/2011г. на Районен съд- Благоевград, решение № 7674/ 19.10.2011г. и определение № 9309/ 02.12.2012г. по чл.248 от ГПК, за отхвърляне на предявените от касатора против [фирма] установителни искове по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът му дължи сумите 6438,86 лева и 5281,36 лева, представляващи неиздължена част от фактури за извършени превози, ведно с мораторна лихва в размер на 4457,17 лева върху главницата от 6438,86 лева за периода от 01.10.2005г. до 10.02.11г., мораторна лихва в размер на 3615,69 лева върху главницата от 5281,36 лева за периода от 01.11.2005г. до 10.02.11г., законна лихва върху главниците, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 11.02.2011г. до окончателното им плащане, както и направени по делото разноски в размер общо на 946,22 лева, от които 550 лева, присъдени от първоинстанционния съд по реда на чл.248 от ГПК. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, тъй като в противоречие на събраните по делото доказателства е прието, че вземанията по фактурите са погасени по давност без да се отчете прекъсването на течението на давността въз основа на направеното от длъжника признание на вземанията посредством извършени частични плащания и прихващания на сумите по фактурите, внасяне на пълния размер на ДДС по тях и извършването на счетоводни записвания на задълженията в претендираните размери, които преценени в тяхната съвкупност, сочат на признание на задълженията по фактурите. Моли да бъде отменено решението, като се уважат исковете и се присъдят направените разноски във всички инстанции. Излага съображения, че допълването на съдебно решение в частта за разноските може да стане с решение, но не и с определение, поради което счита, че въззивното решение, в частта, в която е потвърдено определението по чл.248 от ГПК на първоинстанционния съд, е недопустимо, съответно неправилно. Ответникът, [фирма], твърди, че жалбата е недопустима, съответно неоснователна. Моли да бъде оставено в сила обжалваното решение като правилно и му се присъдят направените за настоящото производство разноски. С определение № 104/ 11.02.2013г. по т.д. № 851/ 2012г. ВКС, ТК, състав на I ТО е допуснал, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване по въпроса: „Плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението, счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието - длъжник счетоводство, извършените частични плащания, съответно прихващания, с вземания по конкретни фактури, представляват ли признание на длъжника по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД за пълния размер на дълга?”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил отхвърлянето на положителните установителни искове по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника, че вземанията на ищеца по процесните две фактури са погасени по давност, тъй като към момента на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 11.02.2011г., е изтекъл пет годишния давностен срок по чл.110 ЗЗД. Твърдението на касатора, че е налице прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД по отношение на неизплатения остатък от дълга посредством направени от ответника частични изпълнения /плащане и прихващане/, плащане на ДДС и счетоводни записвания, е счетено за неоснователно. Решаващият състав е изходил от съображенията, че за да е налице признание на длъжника по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, не е необходима специално предвидена от закона форма, но следва да има писмено изявление от страна на длъжника или събрани доказателства за негови устни изявления или конклудентни действия, от които да може ясно и без съмнение да се направи извода, че длъжникът признава вземането изцяло - и по основание, и по размер. Според въззивния съд, признанието е едностранно волеизявление, с което длъжникът по едно облигационно правоотношение заявява недвусмислено, че е задължен към кредитора, като признанието следва да има за конкретен предмет самото вземане. При изпълнение само на част от дължимото вземане чрез плащане, респ. чрез прихващане, длъжникът признава дълга само до размера на изпълненото, тъй като само по отношение на него е налице заявена от длъжника воля, но не и относно остатъка от дълга. С атакуваното решение окръжният съд е потвърдил осъдителното определение по чл. 248 от ГПК, мотивирайки се, че съгласно разпоредбата на чл.248, ал.3 ГПК, актът, с който следва да се произнесе съдът по искане за допълване на решение в частта за разноските е определение. Прието е, че искането за допълване е направено в срока по чл.248, ал.1 ГПК, от заинтересована страна, която своевременно е представила списък на разноските по чл.80 ГПК. Счетено е, че търсените разноски са реално направени и са дължими на ответника по исковете, на основание чл.78, ал.3 ГПК, с оглед изхода на спора. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице твърдяната от касаторите недопустимост на обжалваното въззивно решение, с оглед следното: Неоснователно е възражението на ответника по касацията, че са налице предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК, тъй като видно от исковата молба ищецът извежда претенцията си за заплащане на сумата от 11 720,22 лева от твърдението за наличие на едно правоотношение с ответника, по което са извършени транспортни услуги, за които са издадени отделните фактири. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав приема следното: В постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №100/ 20.06.2011г. по т.д. № 194/2010г. на II ТО на ВКС, което настоящият състав напълно възприема, е прието, че за да е налице признание на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда, тъй като признаването на фактическия състав само по себе си не означава признаване на последиците от този фактически състав. Признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора. Записванията в аналитичните, съответно в синтетичните, счетоводни сметки са вътрешен акт на предприятието, като съдържащата се в тях информация е за нуждите единствено на предприятието и не е насочена към външните потребители. На базата на даденото в цитираната задължителна практика на ВКС разрешение относно понятието „признание” на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, което настоящият състав споделя напълно, следва, че счетоводните записвания на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието - длъжник текущо счетоводство, тъй като не е адресирано до кредитора или негов представител /в изрично предвидените от закона случаи и до държавен орган/, не съставлява признание на осчетоводеното вземане, водещо до прекъсване на течението на погасителната давност. Фактът на извършването на частично плащане по конкретна фактура сам по себе си също не съставлява признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора. Волеизявлението на длъжника при частичното плащане обхваща единствено погасения сегмент от фактурираното вземане. Ето защо, в тази хипотеза липсва манифестиране на воля на длъжника, потвърждаваща съществуването на неплатената част от размера на дълга. Аналогично е и разрешението относно прекъсването на течението на погасителната давност по чл.116, б.”а” ЗЗД по отношение на прихващането, като друг погасителен способ, различен от плащането. Извършеното прихващане с вземания по конкретни фактури е признание относно пълния размер на вземането по съответната фактура, само ако той е обхванат от волеизявлението на длъжника. Не е налице признание за целия размер на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД в случаите, когато при прихващането волеизявлението обхваща единствено тази част от вземането по фактурата, по отношение на която настъпва компенсируемия ефект на прихващането като погасителен способ. При данъчните фактури дължимата сума съставлява сбор от „данъчната основа” и начисления ДДС /данък добавена стойност/. Този данък се формира въз основа на нормативно определена данъчна ставка /към настоящия момент- 20%/ върху „данъчната основа”. След като, ДДС е функция от „данъчната основа”, то волята на длъжника, изразена по отношение на ДДС, имплицитно съдържа в себе си и потвърждаване на частта от вземането, представляващо „данъчната основа” по фактурата. Ето защо, плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението е признание по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД, ако е визирано, че сумата, която се плаща, представлява именно данък добавена стойност, начислен по конкретната фактура. Ако липсва воля, че плащането обхваща ДДС по фактурата, то не е налице и признание за тази част от вземането, формиращо „данъчната основа” по фактурата, дори ако частично заплатения размер съвпада с начисления по фактурата размер на ДДС. По изложените съображения настоящият състав приема, че: „Плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението представлява признание на длъжника по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД за пълния размер на дълга, ако е посочено, че сумата, която се плаща, представлява данък добавена стойност, начислен по конкретната фактура. Счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието - длъжник счетоводство и извършените частични плащания на вземания по конкретни фактури /извън горната хипотеза на плащане на ДДС/ не са признание на длъжника по смисъла на чл.116, б.”а” за непогасената част от дълга. Извършеното прихващане с вземания по конкретни фактури е признание относно пълния размер на вземането по съответната фактура, само ако той е обхванат от волеизявлението на длъжника. Не е налице признание за целия размер на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД в случаите, когато при прихващането волеизявлението обхваща единствено тази част от вземането по фактурата, по отношение на която настъпва компенсируемия ефект на прихващането като погасителен способ.” По съществото на касационната жалба: С оглед даденото разрешение на поставения правен въпрос, въззивното решение е частично неправилно и следва да бъде отменено отчасти, съгласно чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК, като доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, ВКС се произнася по съществото на спора. Безспорно по делото е, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за превоз, по който са извършени от касатора- ищец, транспортните услуги, за които са издадени процесните две данъчни фактури, осчетоводени от ответника, ползвал данъчен кредит по тях. Не се спори и относно факта на изключването на вземанията от счетоводните записвания на ответното дружество при съставянето от него на годишния му финансов отчет за 2010г., на основание изтекла погасителна давност. Безспорни между страните са и извършените от ответника през 2006г. три частични плащания по фактурите: по фактура № 174/ 30.09.2005г.- на 24.03.2006г. на 2687,77 лева ДДС и на 11.05.2006г. – на 7 000 лева; по фактура № 134/ 31.10.2005г.- на 13.02.2006г.- на 1873,16 лева ДДС. На 31.03.2006г. е сключен между страните договор за прихващане, като сумата от 4084,42 лева по фактура № 134/ 31.10.2005г., дължима от ответника, е компенсирана със същата сума, дължима от касатора по друга фактура. Законосъобразен е изводът на въззивния съд, че частичното изпълнение на главницата - данъчна основа по фактурите, извършено чрез плащане или прихващане, не съставлява признание на вземането по см. на чл.116, б.”а” ЗЗД и не прекъсват давността, тъй като предмет на волята на длъжника е единствено съществуването на задължението до размера на изпълнението, като тя не обхваща непогасената част от дълга. Не може да бъде споделено становището на касатора, че извършеното от длъжника осчетоводяване на вземането представлява признание на същото, тъй като изявената воля не е отправена до кредитора или негов представител. Същевременно, с оглед дадения отговор на поставения материалноправен въпрос, доводът на решаващия състав, че плащането на ДДС по фактурите не съставлява признание на останала непогасена част от вземанията е неправилен. Ответното дружество е заплатило ДДС на ищеца – жалбоподател на 24.03.2006г. – по ф/ра № 174/ 30.09.2005г., съответно на 13.02.2006г. - по ф/ра № 134/ 31.10.2005г., с което имплицитно е признало и тази част на задължението, която съставлява „данъчна основа” на съответната фактура, функция от която е платения данък добавена стойност. Неоснователно е възражението на ответника по касацията, че платеният от него на касатора ДДС представлява изпълнение на публично задължение, тъй като начисления данък в случая се явява част от цената на услугата, дължима към насрещна страна по сделката. Предвид изложеното, с плащането на ДДС по фактурите е налице признание и относно остатъка на дълга, като на основание чл.116, б.”а” ЗЗД, е прекъснато течението на погасителна давност. Новият петгодишен давностен срок изтича на 24.03.2011г., съответно на 13.02.2011г. т.е. след датата, на която на основание чл.422, ал.1 ГПК се счита предявен иска по чл.422 ГПК – 11.02.2011г. /датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК/, от който момент се прекъсва течението на давностния срок на основание чл.116, б.”б” ЗЗД. Следователно, направеното от ответното дружество възражение за погасяване по давност на вземанията за цената на транспортните услуги е неоснователно. С оглед горното, в полза на касатора са налице вземания за заплащане на цената на транспортните услуги по договора за превоз в претендирания размер, поради което въззивното решение, като противоречащо на разпоредбата на чл.116, б.”а” ЗЗД, следва да бъде отменено в тази част, а искът по чл.422 ГПК вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД се уважи изцяло. Между страните е налице превозно правоотношение, а не правоотношение по договор за покупко - продажба, поради което разпоредбата на чл.327, ал.1 ТЗ относно срока на плащане на цената на стоката не намира приложение. Не се установява страните да са договорили срок за плащане на навлото, поради което, на основание чл.84, ал.2 ЗЗД, длъжникът изпада в забава след поканата за изпълнение, каквато не се доказва да е налице преди датата на завеждане на иска. Ето защо, претенциите по чл.86, ал.1 ЗЗД за законна лихва за забава за периодите, преди завеждане на иска по чл.422 ГПК са неоснователни, като обжалваното решение в тази част следва да се остави в сила, но по съображения, различни от изложени от въззивния съд. Неоснователен е доводът на касатора, че актът, с който се произнася съда по реда на чл.248 ГПК е решение, а не определение. Предмет на производството по чл.248 ГПК определя вида на акта, който се постановавя от съда. Доколкото в хипотезата на чл.248 ГПК предмет е единствено отговорността за разноските, а не спорното материално право, съдът се произнася с определение по искането за допълване на решението в частта за разноските. Предвид изхода на делото, на основание чл.78, ал.1 ГПК, в полза на касатора трябва да бъдат присъдени направени за всички инстанции разноски в размер на 1708,93 лева. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени разноски за касационното производство в размер на 224,62 лева. Присъдените в полза на ответника разноски за долните две инстанции следва да бъдат редуцирани съобразно отхвърлителната част на исковете. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение № 140 от 24.04.2012г. по в.т.д. № 142/2012г. на Окръжен съд - Благоевград, в частта, в която е потвърдено, постановеното по гр.д. № 1092/2011г. на Районен съд- Благоевград, решение № 7674/ 19.10.2011г., за отхвърляне на предявените от [фирма], [населено място], против [фирма] установителни искове по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че [фирма] дължи на [фирма], [населено място], сумите 6438,86 лева и 5281,36 лева, представляващи неиздължена част от фактури за извършени превози, ведно със законна лихва върху главниците, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 11.02.2011г. до окончателното им плащане, както и в частта, с която е потвърдено постановеното по реда на чл.248 ГПК по гр.д. № 1092/2011г. на Районен съд- Благоевград определение №9309/ 02.12.2012г. за присъждане в полза на [фирма] на разноски за разликата над 224,62 лев до 550 лева, включително и за присъдените в полза на [фирма] за въззивното производство разноски за разликата над 163,36 лева до 400 лева, като ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл.422 ГПК, по исковете на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], срещу [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], че [фирма] дължи на [фирма] сумата 11 720,22 лева / 6438,86 лева и 5281,36 лева/, представляваща неиздължена част от цената на извършени превози по фактури №№ 174/ 30.09.2005г. и № 134/ 31.10.2005г., ведно със законна лихва върху главниците, считано от подаване на заявлението по чл.410 от ГПК - 11.02.2011г. до окончателното плащане. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], сумата 1708,93 лева- направени разноски за всички инстанции. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], сумата 224,62 лева - направени разноски за касационното производство. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.