1 Р Е Ш Е Н И Е № 558 гр. София, 09 януари 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ружена Керанова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Николай Дърмонски при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 2679/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Х. Б. Б., чрез служебния му защитник адв. С. от АК – [населено място], срещу решение № 154 от 20 септември 2011 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 197/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 21 от 12 юли 2011 година Сливенския окръжен съд, постановена по нохд № 294/2011 година по описа на този съд. Изрично заявеното в жалбата касационно основание е това по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Обвързано с него е и единственото отправено до ВКС искане за изменяване на атакувания съдебен акт при намаляване на наказанието, в рамките на правомощията на касационната инстанция по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Посочените в жалбата доводи в подкрепа посоченото касационно основание касаят подценяване от предходните съдебни инстанции на установените по делото смекчаващи отговорността му обстоятелства и неправилна оценка на предходните му осъждания при индивидуализацията на наложеното му наказание, независимо от приложението на разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателят-подсъдим Х. Б. участва лично и с назначената му от съда за служебен защитник адв. С., която поддържа жалбата при направеното в нея оплакване и доводи в негова подкрепа. Подсъдимият в лична защита изразява съжаление за извършеното деяние. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С атакуваното въззивно решение е потвърдена изцяло присъдата на първоинстанционния съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия Х. Б. Б. за това, че на 29/30. 01. 2011 година, в [населено място], при условията на опасен рецидив, е отнел от владението на И. Р. И. чужди движими вещи на обща стойност 32 (тридесет и два) лева, с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на четири години лишаване от свобода, при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. Зачетено е предварителното му задържане в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия Б.. Жалбата на подсъдимия е основателна. Подсъдимият Б. възразява тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като твърди неправилна оценка от предходните съдебни инстанции на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наложеното му наказание, а именно: направеното от него самопризнание, интензитета на упражнената принуда, предходните му осъждания, стойността на отнетото имущество, степента на обществена опасност на извършеното деяние и неговата лична обществена опасност, общите критерии за справедливост и постигане на целите на наказанието по чл. 36 от НК. Твърди наличие на предизвикателно поведение от страна на пострадалия И. и инцидентно възникнало в него решение за осъществяване на деянието. В жалбата са изложени и конкретни изложени съображения относно доказателствената дейност на разследващите органи и на предходните съдебни инстанции. Изрично е посочено обаче, че тези доводи са обвързани единствено с оплакването за недооценяване на направеното от него самопризнание и в рамките на оспорването на размера на наложеното му наказание. Идентично е и изразеното становище по същество в съдебно заседание пред касационната инстанция. Необходимо е да се отбележи констатацията, която настоящата инстанция прави, че касационната жалба е компютърно копие на въззивната жалба и доводите срещу тежестта на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия са били предмет на проверката, извършена от второинстанционния съд. Съдът е аргументирал основанията си да ги отхвърли, а обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, очевидно е повод за подсъдимия да упражни и правото си на касационно обжалване. Поради това не се налага да бъдат повтаряни съображения на въззивния съд, които касационната инстанция няма причини да не сподели, като: не е установено от данните по делото и не е прието от инстанциите по фактите, упражнената от подсъдимия агресия по отношение на пострадалия И. да е предизвикана по какъвто и да било начин от последния; ниската стойност на предмета на престъплението не е подценена от съдилищата и дори е обстоятелството, обусловило приложението на разпоредбата на чл. 55 от НК; правилно са отхвърлени като несъстоятелни доводите за нисък интензитет на упражнената принуда, с оглед заявеното от пострадалия, констатациите и заключенията на СМЕ (д-р Ч.) и обективните находки от кръв на местопрестъплението; направеното от подсъдимия самопризнание е надлежно оценено. Що се касае до доводите за степента на обществена опасност на деянието следва да се отбележи, че тя изрично е визирана в чл. 54 от НК като едно от обстоятелствата, които следва да бъдат съобразени като определящи конкретната тежест на извършеното престъпление. В рамките на тази преценка се вземат предвид както обективното отрицателно въздействие на извършеното върху обекта на престъплението, обществените отношения въобще и съзнанието на гражданите (конкретния престъпен резултат, други несъставомерни вредни последици, начинът и средствата за въздействие и пр.), така и субективните му характеристики (подбуди за извършването, борба на мотиви, цели на дееца и пр.). Така че тя във всички случаи подлежи на установяване и оценка при индивидуализацията на наказанието, при това с всички посочени по-горе елементи и параметри на тази оценка. Друг е въпросът, че в случая съдът е подходил доста схематично и формално към това свое задължение и не е изложил в пълнота съображенията си за поначало правилния извод за степента на обществена опасност на конкретното деяние. Подобен подход се констатира и при оценката на предходните осъждания на подсъдимия Б.. Формално е отчетено наличието на многобройни предишни осъждания с влезли в законна сила присъди и очевидната липса на техен възпитателен и възпиращ ефект по отношение на подсъдимия. Внимателната и прецизна оценка на тези осъждания е от значение преди всичко за правната квалификация на престъплението като извършено при условията на „опасен рецидив” (чл. 29, ал. 1 от НК) и след това за индивидуализацията на наказанието при съобразяване на разпоредбите на чл. 29, ал. 2 от НК и на чл. 56 от НК. В тази връзка настоящата инстанция констатира неправилно приложение на материалния закон, което накърнява интересите на подсъдимия и следва да бъде обсъдено и отстранено. Преценката за осъществяване на престъплението при условията на „опасен рецидив” и в хипотезата на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК не държи сметка за действителното съдържание на нормата и за задължителното й тълкуване от Върховния съд в Постановление № 2/1970 година, т. 2, р. ІІ „Относно опасния рецидив”, където е прието, че за тази разновидност на опасния рецидив са необходими две или повече осъждания, а не престъпления и затова при реална съвкупност на престъпленията е налице едно осъждане, макар да са постановени различни присъди за отделните престъпления. Не държи сметка и за разпоредбата на чл. 29, ал. 2 от НК, според която при прилагане на разпоредбите относно опасния рецидив не се вземат предвид престъпленията, извършени от дееца като непълнолетен. В случая, единствено осъжданията на Б. по нохд № 294/2007 година и по нохд № 2150/2007 година, и двете на Сливенския районен съд, са за престъпления, извършени от него като пълнолетен, т. е. само те биха могли да бъдат съобразявани при преценката за приложението на чл. 29, ал. 1 от НК. Престъпленията по тези две осъждания се намират помежду си в реална съвкупност, защото и двете са извършени (м. май 2006 година и м. март 2007 година) преди да е имало влязла в законна сила присъда за което и да било от тях (06. 06. 2007 година и 23. 07. 2008 година). Поради това и с оглед изложеното по-горе, те следва да се считат за едно осъждане, като по-тежкото наказание е една година лишаване от свобода при първоначален „общ” режим на изтърпяване. По този начин е определена съвкупността и в Определение от 14. 04. 2010 година на Сливенския районен съд, по нчд № 542/2010 година. Поради това не могат да бъдат споделени съображенията, изложени в мотивите на присъдата (л. 31 от съдебното дело) и възприети безкритично от въззивния съд за осъществяване на престъплението при условията на опасен рецидив в хипотезите на чл. 29, ал. 1, б. „а” и „б” от НК. Налице е единствено хипотезата на чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, обусловена от посочената по-горе съвкупност, считана за едно осъждане, с наказание от една година лишаване от свобода, чието изпълнение не е отложено по чл. 66 от НК. Поради това, ВКС намира, че наложеното на подсъдимия Б. наказание следва да бъде намалено на три години лишаване от свобода. Определянето му от съдилищата незначително под законовия минимум от пет години лишаване от свобода не държи сметка за установените по делото и обсъдени по-горе обстоятелства, свързани с индивидуализацията на отговорността му, относно миналите осъждания на Б., които са за престъпления, извършени от него като непълнолетен и с наложени минимални наказания лишаване от свобода и пробация. Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на личната и генералната превенция за подсъдимия и другите членове на обществото. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. При касационната проверка не бяха установени други нарушения, за които настоящата инстанция може да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимия. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 154 от 20 септември 2011 година на Бургаския апелативен съд, по внохд № 197/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 21 от 12 юли 2011 година Сливенския окръжен съд, по нохд № 294/2011 година, като о п р а в д а в а подсъдимия Х. Б. Б. да е извършил престъплението по чл. 199, ал. 1, т. 4 във вр. чл. 198, ал. 1 от НК при условията на чл. 29, ал. 1, б. „б” от НК и н а м а л я в а наложеното на същия наказание на три години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.