Р Е Ш Е Н И Е № 263 гр. София, 07.03.2016г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети ноември през 2016г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора Т. Комов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1049 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия Д. А. Й. срещу решение № 161 от 23.06.2016г. на състав на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 236/2016г., с което е потвърдена изцяло присъда № 23 от 29.02.2016г. на Пловдивския окръжен съд по НОХД № 1270/2015г. С посочената присъда подсъдимият Й. е признат за виновен в това, че на 23.08.2014г. в [населено място], обл. П., при управляване на моторно превозно средство – товарен автомобил „П.”, модел „Б.” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл. 20, ал. 1 ЗДвП и чл. 102 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Г. И. М., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на осн. чл. 343, ал. 3, б. „б” вр. ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 2, ал. 2 НК и чл. 54 и чл. 343г НК го е осъдил на три години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от четири години, като го е оправдал по обвинението за това престъплението да е извършено при допуснати нарушения и на правилата за движение по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗДвП, чл. 119, ал. 1 и ал. 4 ЗДвП, чл. 77, ал. 1 ППЗДвП и по чл. 84, ал. 1 ППЗДвП, както и по обвинението за бягство от местопроизшествието. На осн. чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на така наложеното наказание, свързано с лишаване от свобода, е било отложено за срок от четири години, считано от влизането на присъдата в сила. Присъдени са направените по воденето на делото разноски, извършено е и разпореждане с веществени доказателства. С касационната жалба се претендира наличие на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Претенцията е аргументирана с твърдение за необоснованост на обвинението от доказателствата по делото, формиране на фактическите изводи на съдилищата относно времето, мястото на удара, механизма на злополуката и особеностите на пътната обстановка при изопачаване и нагласяване на обстоятелствата с цел преодоляване на доказателствена недостатъчност; тенденциозно кредитиране на едни свидетелски показания и безкритично възприемане на експертни изводи, които са в полза на обвинението за сметка на неоправдано игнорирани доказателствени източници и експертни изводи, ползващи подсъдимия; основаване на съдебните изводи на негодно доказателствено средство, като каквото е определен наличния огледен протокол. Твърди се, че неоснователно са били отхвърлени доказателствени искания на защитниците, а в решението на въззивния съд липсва отговор на редица техни възражения. Оспорени са констатациите на съдилищата относно мястото на удара и възможността на подсъдимия да възприеме пешеходеца към момента, когато той е станал опасност за движението. Настоява се, че е невъзможно обосновано да се изключи възможността пострадалият да е пресичал с бърз ход в горната граница, при която ситуация ударът е бил непредотвратим, а съществуването на такъв вариант на развитие на ситуацията е задължавало съдилищата да се съобразят с него и да го приемат като случил се, защото е най-благоприятен за подсъдимия. Като недостатък на въззивния акт е изтъкната липсата на коментар на поведението на самия пострадал и собствения му принос за настъпването на автопроизшествието. Заявена е претенция за допуснато нарушение на материалния закон, доколкото приетото за нарушено правило по чл. 102 ППЗДвП не е създавало за подсъдимия задължение да пропусне пешеходеца, тъй като самият той се е движел по път с предимство. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и за оправдаване на подсъдимия или за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наложеното наказание. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия – адв. И. поддържа жалбата, изложените в нея съображения и направените искания. Частните обвинители П. М., П. М. и И. М., редовно призовани, не вземат лично участие в съдебното заседание. От повереникът им – адв. М. е постъпило възражение, с което касационната жалба е оспорена във всички нейни пунктове. Заявено е становище за оставяне в сила на въззивното съдебно решение. В съдебното заседание адв. М. поддържа писменото становище. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата, като счита, че фактите са правилно установени от съдилищата и съобразно с тях е приложен и материалния закон. Наложените наказания преценява като справедливи. Подсъдимият Й. моли за правилно решение. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, прие, че жалбата е неоснователна. По съдържание възраженията, с които е ангажирано вниманието на касационната инстанция са същите, които са правени и пред въззивния съд, за да се обоснове поддържаната в генерален план теза за необоснованост на обвинението, като при това очевидно е игнорирана разликата в правомощията на двете контролни инстанции. Предвид ограничителните норми на чл. 347 - 349 НПК касационният съд не би могъл да подложи оспореното въззивно решение на проверка с оглед на фактическата негова обоснованост, сочена в касационната жалба като самостоятелно и наред с това водещо основание за касационен контрол. Извършеното от въззивния съд фактическо установяване може да се проверява по касационен ред само в контекста на спазването на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд и обезпечаване на правата на подсъдимия да узнае причините за своето осъждане. Съобразно с правомощията си ВКС не би могъл да пререши въпроса за оценката за достоверност на доказателствените източници и на тази база да изведе свои констатации относно основните въпроси – за мястото на удара, за механизма на злополуката и за възможностите на подсъдимия за предотвратяването й. Касационният контрол е ориентиран единствено към правилното прилагане на материалния закон, към спазването на процесуалните правила при оценката на доказателствата, гарантиращи правилност на извършеното от контролирания съд фактическо установяване, както и към справедливостта на наложеното наказание. Именно поради това всички доводи в касационната жалба, направени в контекста на извънкасационни основания, като доказаността на обвинението и обосноваността на въззивното решение от гледище на съдържащата се в него съдебна оценка на доказателствата и на експертните заключения, за да получат отговор по касационен ред, настоящият състав обсъди единствено от гледище на законосъобразността на цялостния процес по формиране на убеждението на контролирания съд по фактите. Извършената в тази насока касационна проверка не потвърждава претендираните недостатъци в дейността на въззивния съд. По достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на ПАС е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата правилност на присъдата, като е съумял, покривайки базисните стандарти в това отношение да защити доказаността на заложените в тази присъда и приети и от самия него за установени фактически положения, като в тази връзка е извършил нужната проверка на доказателствената дейност на първостепенния съд, провел е и въззивно съдебно следствие. Неоснователни са възраженията, че съществуваща доказателствена недостатъчност относно мястото на удара е компенсирана от въззивния съд с „изопачаване и нагласяване” на изводимите от доказателствата факти, чрез превратно и във вреда на подсъдимия тълкуване на гласни доказателства и същевременно пълно игнориране на други, които са в негов интерес. Всъщност в касационната жалба не се сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му относно мястото, на което пострадалият е осъществявал пресичане на платното за движение, а е заявено несъгласие с отказа на този съд да възприеме предложената и на неговото внимание собствена на защитниците перспектива към част от доказателствата и експертните изводи, третиращи този въпрос. Действително, процесуалният закон е дал възможност на всяка от страните според своя интерес да вземе становище по подлежащите на доказване факти и да предложи своя интерпретация на доказателствата и на средствата за тяхната проверка. Но това становище не е източник на истина и не може да обвърже съда, който при установяването на фактите е задължен да се води от няколко законоустановени изисквания: да ползва само валидно събрани и проверени доказателства; да интерпретира същите съобразно с действителното тяхно съдържание, като не допуска превратно негово тълкуване; да изследва всички доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, без да допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на доказателства. В случая оценката на доказателствата и резултатите от използваните средства за тяхната проверка, съответно еднозначното решение на въззивния съд относно достатъчната доказаност и достоверна установеност на приетите с присъдата фактически положения са формулирани при строго спазване на тези императиви. Неоправдана е претенцията, че изводите на въззивния съд относно мястото на удара са формирани при пълно незачитане на доказателствена информация, ползваща интереса на подсъдимия. Като такава се сочи на първо място съдържащата се в показанията на свидетелите П. и Ш., че когато са пристигнали на мястото на злополуката пострадалият е бил некомуникативен. Но тези твърдения не определят възможността на пострадалия да осъществи комуникация по времето, когато е бил качен в автомобила на Спешна помощ и е бил транспортиран до [населено място]. Именно в този период свидетелите П. М. и Д. У. са заявили, че той се е свестил и са разговаряли с него, като в този разговор той е споделил пред тях, че е пресичал платното на [улица]по пешеходната пътека, когато е бил ударен. Лишено от основания е възражението, че процесът по формиране на фактическите констатации на въззивния съд е протекъл при игнориране на показанията на свид. П. М., дадени пред съда и преди прочитането на това, което е съобщила в досъдебното производство. Според предложения с касационната жалба прочит на съобщеното от тази свидетелка в рамките на съдебното следствие, тя е заявила, че съпругът й не е пресичал по пешеходната пътека. Всъщност, пред съда и преди прочитането на показанията й от предходната фаза свидетелката е заявила буквално следното: „Той не ми е казвал къде точно го е блъснал буса.” Очевидно в опит да постигнат резултат, удовлетворяващ потребностите на отстоявания от тях интерес, защитниците са разчели в доказателствения източник съдържание, каквото той няма. Поради това, ако въззивният съд е отказал да възприеме този, предложен и на неговото внимание от защитата прочит на свидетелските показания, а се е придържал към действителното тяхно съдържание, не е допуснал процесуално нарушение, напротив, спазил е изискванията на наказателно-процесуалните норми, регулиращи формирането на изводите му и гарантиращи тяхната правилност. В тази насока съдилищата са били обективни, активни и професионално отговорни, като непочиващ на доказателствената тяхна дейност е доводът на защитата, че е налице едностранчив анализ и кредитиране единствено на доказателствата, които са в полза на обвинението. Противно на заявеното в касационната жалба, третирането на показанията на свидетелите П. М., П. М. и Д. У. се е случило в рамките на изпълнението на задачата за достигане на обективната истина относно деянието, като няма причина да се счита, че то не е освободено от ограниченост, едностранчивост и субективизъм. Ако съдилищата, в т.ч. и въззивния съд, са приели, че тези показания възпроизвеждат по достоверен начин споделеното пред депозиралите ги лица от пострадалия приживе, че е пресичал именно по пешеходната пътека в момента, когато е бил ударен от автомобила на подсъдимия, сторили са го обосновано и на базата на качествените техни характеристики, съответствието помежду им и с експертните изводи. С касационната жалба репродуцирания от П. М., П. М. и Д. У. разказ на пострадалия приживе относно злополуката е определен като косвена информация, недостатъчна за формиране на съответния фактически извод. Това окачествяване обаче не променя реалността на факта, че в коментираната тяхна част показанията на посочените лица има не косвен, а производен характер. Това уточнение е важно, като се имат предвид особеностите на доказателствения процес при боравене с косвени и при боравене с производни доказателства. В единия случай доказването преминава през преценка на достоверността на източниците на косвени доказателства и последваща оценка на установените чрез тях факти, за да се прецени в крайна сметка дали и доколко те са свързани с основния факт в процеса и дали са способни, от една страна в своята съвкупност да изградят единна, цялостна и стройна система от факти, свързани с предмета на доказване, а от друга страна да обусловят фактически извод, който е единствено възможен и да изключат всяко друго алтернативно обяснение. Производните доказателства от своя страна са предназначени да заменят първичните, когато те са недостъпни, както е в случая по отношение на съобщеното от пострадалия от злополуката поради настъпилата впоследствие негова смърт. Ето защо при боравене с тях доказателственият процес преминава през преценка за достоверност на съдържащите производна информация доказателствени източници и последваща преценка за достоверност на самата тази информация, като не е необходимо онова количествено натрупване на факти, което е необходимо при боравене с косвени данни. В конкретния случай съдилищата са направили дължимата проверка за истинност в посочените направления на показанията на свидетелите М. и У. и на съобщения от тях разказ на пострадалия за автозлополуката. Споделеното пред тези свидетели от починалия Г. М., че към момента на удара е осъществявал пресичане на булеварда именно по пешеходната пътека е съпоставено със заключенията на приетите по делото автотехническа и комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертизи, всяка от които от дистанцията на науката е заключила, че това развитие на пътната злополука е технически възможно, уточнявайки, че ударът е настъпил или върху пешеходната пътека, или на не повече от метър след нея. В тази връзка е редно да се припомни, че само по себе си експертното заключение не въвежда доказателства в процеса, а предоставя експертни изводи по въпроси, чието решаване изисква познания в области извън правото. За това конкретния експертен извод въззивният съд е съобразил в съчетания със свидетелските показания, с констатациите на съдебно-медицинската експертиза относно локализацията на уврежданията по тялото на пострадалия, както и с находките на отломки от процесния автомобил върху платното за движение след злополуката, като на тази база са направили извод за мястото на удара и аргументирано е отказал да кредитира обясненията на подсъдимия, според които ударът е настъпил на около 20 метра след пешеходната пътека. Изводът на съдилищата относно мястото на удара е практически съобразен и с особеностите на зоната край него, свързани с наличието на започваща непосредствено до пешеходната пътека подпорна бетонна стена и монтирана върху нея метална ограда на срещуположната страна на [улица], в посока към която е било направлението на движението на пострадалия. Ако пострадалият е осъществявал пресичането не по пешеходната пътека, а извън нея, т.е. от тревната площ, то перпендикулярното му движение спрямо оста на платното за движение би го отвело именно до това заграждение. Същевременно по експертен път и предвид локализацията на травматичните увреждания по тялото на починалия М. е преценено, че към момента на удара той е осъществявал пресичане на платното на булеварда, движейки се именно перпендикулярно на оста на платното за движение. Напълно адекватен на тези обстоятелства е изводът на ПАС, че към момента на удара пострадалият осъществявал пресичане на платното на [улица]не от друго място, а именно по пешеходната пътека. Съществена част от съдържателната аргументация в касационната жалба е с акцент върху заключенията на приетите по делото автотехнически експертизи и по-конкретно на факта, че разглеждайки различните варианти на придвижване на пешеходеца, те са заключили, че в малък брой от случаите ударът е непредотвратим, а в повечето е предотвратим. Акцентира се и на изведената алтернативна възможност ударът да е настъпил върху пешеходната пътека или до един метър след нея. Изтъква се, че при наличието на варианти в експертните заключения въззивният съд е бил длъжен да приеме този, който е най-благоприятен за подсъдимия вариант, като в тази връзка е цитирано решение № 69/ от 30.03.2010г. по н.д. № 689/2009г. на ВКС, І н.о. Възразява се, че ПАС не е отчел недостатък на АТЕ, дължащ се на това, че определяйки мястото на удара, вещите лица не са взели предвид наличието на ръчен часовник върху платното за движение. В тази връзка са предложени собствени на защитата анализи, изчисления и е формулиран „експертен“ технически извод относно мястото на удара, определено като такова на около 20 метра след пешеходната пътека. В генерален план е оспорена възможността на базата на доказателствата и експертните заключения да се изведе механизмът на автозлополуката и възможностите на подсъдимия да възприеме пешеходеца от момента, в който той е стъпил върху пътното платно, като се твърди, че по тези въпроси във въззивното решение липсва дължимия отговор. Тези възражения са неприемливи. Въззивният съд не може да бъде упрекнат във формално отношение при оценката и ползването на експертните заключения. Възраженията във връзка с тях са били поставени и на неговото внимание и той ги е обсъдил, като им е дал обоснован отговор. В казус като настоящия със спецификите, които носи, предопределени от липсата на очевидци на произшествието, съответно на хода, с който пострадалия пешеходец е осъществявал пресичане на платното за движение в момента на удара, при липсата на спирачни следи, всички обстоятелства, свързани с цялостния механизъм на злополуката, причините за нея, предотвратимостта на удара и пр. подлежат на изясняване по експертен път и чрез съобразяване на данните от огледа на местопроизшествието и установените обективни находки, както на веществени доказателства (в случая отломки от фар на товарния автомобил и ръчен часовник), така и деформациите и другите следи по самия автомобил и локализацията и тежестта на травмите по тялото на пострадалия. Закономерно в тази ситуация и доколкото чрез свидетелските показания са събрани данни за релевантния за експертното изследване факт относно позиционирането на тялото на пострадалия върху пътното платно след удара в широки граници (от около 2 метра до около 20-30 метра след пешеходната пътека), вещите лица са разработили варианти на автопроизшествието на базата на всяко съобщено отстояние, като е формулиран отговор на въпроса за предотвратимостта на удара при различни варианти на придвижване на пострадалия – от бавен ход до бързо бягане. Вариативността в експертното заключение, когато е налична, несъмнено задължава съда да приеме най-благоприятния за подсъдимия вариант относно всички елементи от механизма на злополуката, подлежащи на доказване. Това е вярно обаче не за всички случаи, а само доколкото няма индикатори в доказателствения материал и други експертни изводи, които да откроят един от разработените по експертен път варианти на развитие на ситуацията като най-достоверен. Това е така, защото експертното заключение подлежи на оценка не само от гледище на качествените му характеристики като пълнота, изчерпателност на отговорите, научна тяхна обоснованост и пр., но така също и от гледище на връзката му с наличните по делото доказателства и други експертни изводи. Когато съдът установи съответствие между експертното заключение и останалите доказателства, той е в правото си да възприеме именно това заключение и въз основа на него да изгради фактическите си констатации, съответно да направи извод за наличие или за липса на нарушение на конкретно правило за движение по пътищата. В случая, след като са анализирали от техническа гледна точка ситуацията спрямо предложените със свидетелските показания широки граници на отстояние на мястото, на което се е установило тялото на пострадалия след удара спрямо пешеходната пътека, вещите лица с категоричност са отхвърлили част от предложените с тези показания възможности като технически невъзможни и са откроили варианта, съобщен от свид. Ш., практически подкрепен и от свид. К., посочващ обективен ориентир за преценката – спрямо част от пътната маркировка. При тези данни експертният извод е, че ударът е бил непредотвратим единствено при пресичане с бързо бягане, при това и в двата, разгледани варианта на време за реакция на водача – 1 секунда и 1,60 секунди. Въззивният съд е обяснил защо не приема 72-годишният към датата на събитията Г. М. да е осъществявал пресичането с бързо бягане – доколкото този вариант е категорично отречен от вещите лица по КМАТЕ предвид локализацията на телесните травми на пострадалия и разположението на деформациите по автомобила на подсъдимия и другите белези по него от контакта на корпуса му с тялото на пострадалия. Тези съображения, съдържащи се в приетите автотехнически и съдебно-медицинска експертизи и конкретните фактически данни, съдържащи се в приобщените по надлежен процесуален ред доказателствени материали, са били предмет на обстоен анализ от предходните две инстанции. Поради това, ако те са ползвани като фундамент при изграждането на фактическите изводи на съдилищата относно механизма на злополуката и причините за възникването й, подходът не е произволен и в разрез с процесуалните правила. Възраженията на защитата срещу този подход са по същество израз на несъгласие с крайния извод на вещите лица, но не заради друго, а защото този извод не съответства на очакваните и желани от тях резултати. Невярно е възражението, че наличието на ръчен часовник върху платното за движение на [улица]след произшествието е останало извън вниманието на вещите лица. Информативността на този факт те са обсъдили /л. 186, гръб от първоинстанционното съдебно дело/, като са обяснили защо наличието му не е надеждна основа за изводи относно обстоятелствата на злополуката. Въззивният съд на свой ред също се е спрял на поставения и на неговото внимание въпрос за намерения в района на злополуката ръчен часовник, като е изложил аргументи срещу възможността за ползването на факта на намирането на тази вещ при решаването на въпросите от предмета на доказване /стр. 15-16 от въззивното съдебно решение/. Несъгласието на защитниците с експертните изводи и субективното тяхно становище по въпроси извън правото, в т.ч. и предложената от тях собствена интерпретация на факти и „експертни” изчисления, няма как да злепостави подхода на съдилищата по ползване единствено на допустими информационни източници, изготвени от специалисти в съответната област, чиято професионална компетентност и добросъвестност обосновано са преценили като некомпрометирани. Неоснователно се възразява срещу процесуалната годност на огледния протокол. Този проблем, макар и с други аргументи, е бил поставен на вниманието на всяка от двете предходни инстанции. Възраженията, основани на факта на допусната от извършилия огледа грешка при ползването на географските посоки за нуждите на отразяванията в протокола е получил нужния отговор от страна на въззивния съд. Възраженията пред настоящата инстанция са основани и на факта, че приложения към този протокол снимков материал не включва панорамни снимки, а единствено такива от близък план, като на тази база е направено заключение, че не е изключено фотосите да са от друго място, а не от мястото на произшествието. Изготвянето на снимков материал обаче не е задължителна част от огледа, поради което неизготвянето на такъв или прилагането на снимки единствено от близък план само по себе си не е способно да постави под съмнение факта на извършения оглед на местопроизшествието и да компрометира доказателствената стойност на протокола за това следствено действие. Колкото до обективността на възпроизведените в такъв протокол факти, в принципен план тя може да се счита за несигурна поради една или друга причина, но това не е достатъчно, за да лиши протокола от качеството му на писмено доказателствено средство. При констатиране на такава несигурност съдът е длъжен да извърши проверка на отразените в този протокол констатации чрез всички методи, предвидени в НПК. В случая именно това е сторил въззивният съд, допускайки до разпит като свидетели присъствалите при следственото действие поемни лица и чрез техните показания е установил, че след произшествието е извършен оглед на мястото и са намерени отломки от стъкла и ръчен часовник върху пътното платно. Всъщност защитата не сочи нито един обективен факт, способен да постави под съмнение това, че кадрите от приложения снимков материал документират именно мястото на произшествието след настъпването на злополуката. Ако въззивния съд не се е ангажирал с изследване на възможността този снимков материал да възпроизвежда кадри от друго място, различно от това на злополуката, не е допуснал нарушение. В рамките на доказателствения процес той е задължен да изследва връзката на представените от прокурора доказателствени материали с инкриминираните по делото събития, а не възможността, при това лишена от качествена адекватност, за съществуване на всяка друга хипотетична връзка. Все в контекста на претендираната порочност на огледния протокол и в опит да постигне значение на фактите, удовлетворяващо потребностите на отстоявания интерес, защитата на подсъдимия е извлякла съдържание, каквото информационните източници, на които се позовава нямат. На базата на съобщеното от разпитаните от въззивния съд като свидетели М. и К. – поемни лица при огледа на местопроизшествието, защитниците настояват, че те единствено са подписали протокола, но не са били информирани предварително, че ще участват в процесуално-следствено действие, не са им били разяснени правата като поемни лица и не им е била осигурена реална възможност да възприемат извършените действия по огледа. Потвърждение на тази претенция обаче въззивният съд не е открил в показанията на посочените свидетели, всеки от които е заявил, че предварително е бил поканен да участва, като му е било обяснено, че ще бъде именно поемно лице при оглед, че е присъствал на мястото при провеждането на огледа и е възприел извършените действия, както и намирането на стъкла и ръчен часовник върху платното за движение в района на злополуката. Извън претенциите на защитата, няма обективна причина да се счита, че не са били създадени необходимите условия, за да реализират поемните лица функцията си на такива пълноценно. Поради това не е компрометиран извода на въззивния съд, че наличния по делото огледен протокол е годно доказателствено средство, а документираното в него следствено действие е валидно извършено, съотв. не са компрометирани изводите на ползваните с водещо значение при решаването на делото автотехнически експертизи, основани на данните от този протокол. Възразява се, на следващо място, че неоснователно е било отхвърлено искането на защитата за изследване на наклона на пътя, на който е станало произшествието и че параметрите на този наклон не са били съобразени при формулирането на отговорите по АТЕ. Като основание за касационна проверка е преценен отказът на въззивния съд да допусне до разпит и да изслуша като свидетели всички медицински лица, контактували с пострадалия след настаняването му в УМБАЛ „Св. Г.”-гр. П. за установяване на неговото състояние след злополуката и за да се установи дали по отношение на него в здравното заведение са били взети необходимите медицински мерки за овладяване на състоянието му и за избягване на леталния изход. Като основание за касационна проверка е преценен и отказ на съда да изследва приетата по делото епикриза за пострадалия и за допускане до разпит като свидетел на подписалият я д-р Х.. Разгледани в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, тези възражения са неоснователни. Преди всичко, съдът няма задължение да уважава всяко доказателствено искане на страните. Отказът му да уважи такова искане /било то за събиране или за проверка на доказателства/ би съставлявал процесуално нарушение от категорията на съществените, ако е довел до непълнота на доказателствата и е възпрепятствал възможността за установяване по достоверен начин на релевантни факти. Когато прецени, че правнорелевантните факти са безспорно установени чрез събраните вече и проверени доказателства и отхвърли искане за събиране на допълнителни доказателства за тези факти, съдът не допуска процесуално нарушение, стига позицията му да е формирана в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК. Така е и когато съдът прецени, че искането не е ориентирано към установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. В случая доказателствени искания пред въззивния съд в насоката, твърдяна в касационната жалба не са правени нито с въззивната жалба, нито в хода на проведеното въззивно съдебно следствие. Единствено регистриран е бил факта, че наклонът на [улица]не е бил изследван и параметрите му не са били съобразени от вещите лица, неизследвана е била и епикризата за пострадалия. Тази констатация, преповторена и в касационната жалба, не е обвързана с каквито и да е аргументи за начина, по който неизследването на съответните обстоятелства е повлияло възможностите за правилно установяване на фактологията по делото. Данните по делото показват, че по протежение на [улица]в посоката на движение на процесния товарен автомобил булевардът е имал низходящ наклон, но след зоната на ПТП и на разстояние не по-малко от 20-30 метра след пешеходната пътека, а не „веднага след нея”, както се твърди в касационната жалба. Въпреки това въпросът за влиянието на този наклон върху възможностите на подсъдимия и на пешеходеца взаимно да се възприемат преди злополуката двукратно е бил поставен на вниманието на вещите лица при първоинстанционното съдебно разглеждане на делото и съответно двукратно е получил отговор – няма релеф, който да е ограничавал видимостта на подсъдимия към даден участък от пътя около или след пешеходната пътека. Ето защо, като не се е ангажирал с изследване по технически път на наклона на [улица]/по собствена инициатива, доколкото такава от страна на защитата не е имало/, въззивният съд не се е лишил от възможност за установяване с необходимата пълнота, задълбоченост и точност на фактическо обстоятелство, свързано с предмета на доказване. В касационната жалба некоректно се твърди, че въззивният съд не се е произнесъл по отправено към него искане на защитата за разпит на д-р Х.. Такова искане не е било отправено нито с въззивната жалба, нито в рамките на въззивното съдебно следствие. В жалбата не е указана ползата за доказателствения процес от разпита на д-р Х., както и от изследване на издадената от УМБАЛ „Св. Г.”-гр. П. епикриза за Г. М.. Няма обективна причина да се счита, че неизследването на това кога и при какви обстоятелства епикризата е била подписана, евентуално от д-р Х., е довело до ограничаване на правата на подсъдимия и на неговите защитници. Отразената в тази епикриза информация се съдържа и в останалата медицинска документация, предоставена от съответното здравно заведение и приложена към делото, съобразена е била при изготвянето на СМЕ и КМАТЕ и съответно е била ползвана от съдилищата от предходните инстанции, наред с резултатите от извършената аутопсия на трупа на Г. М. при формирането на изводите им относно релевантните за делото факти и съпътстващите ги обстоятелства. Това, че съдът е имал възможност да провери кога, как и от кого е подписана епикризата за Г. М. не означава, че той е бил длъжен да го стори, защото пределите на изследване в наказателния процес съществуват не сами за себе си. Те са тясно свързани с пределите на доказване и практически са лимитирани от тях. Доказването не е произволна, а е целенасочена дейност, ориентирана към установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Ясно е, че събитието на всяко престъпление е съпътствано от изобилие от детайли, чието установяване не само не е възможно винаги. То не винаги е необходимо, щом не е свързано с установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Ако съдът се ангажира с тяхното изследване, единственият процесуален резултат ще бъде обременяване на делото с ненужна информация и изгубване на мярката за конкретност и целенасоченост в съдебната дейност. Защитниците не са успели да обяснят по какъв начин отсъствието на отговор на въпросите кога, къде, от кого и при какви останали обстоятелства е съставена епикризата за пострадалия е опорочило процеса на формиране на съдебното убеждение им по релевантните факти, поради което и направеното в тази връзка възражение не би могло да получи друг и по-конкретен отговор от настоящата инстанция. Неоснователно е възражението, че делото е решено при липса на яснота относно конкретните медицински мерки, които са били взети за овладяване на състоянието на Г. М. след настаняването му в болничното заведение в [населено място]. Това възражение пред касационния съд би имало смисъл, ако е довело до ограничаване на правата на претендиращата за допускането му страна. А в случая това не е така. С оглед спецификите на казуса, важно е не колко и какви медицински мерки са били взети по отношение на състоянието на пострадалия от злополуката и дали те са покривали и изчерпвали обема на необходимите в конкретния случай. Важно е единствено това, дали подсъдимият с поведението си е създал предпоставки за смъртен резултат, без което поведение този резултат не би настъпил. В този именно смисъл е указаното в ППВС № 2/57г. В случая въззивният съд обосновано е приел, че причинната връзка между поведението на подсъдимия, свързано с нарушаване на правилата за движение по пътищата и фаталния за живота на Г. М. резултат е доказана безспорно, като изводите почиват на доказателствата и експертните заключения и на вярна интерпретация на тяхното съдържание. Поради това коментираните възражения на защитата е невъзможно да обосноват нарушение на чл. 14 НПК. Макар и в контекста на възможността пострадалият да е осъществявал пресичане на платното за движение на [улица]извън очертанията на пешеходната пътека, в жалбата се възразява срещу констатацията на съдилищата от предходните инстанции, че пострадалият пешеходец е бил предвидимо за подсъдимия препятствие на пътя, като се настоява, че въззивният съд е бил длъжен да съобрази утвърденото в практиката на В(К)С положение, че водачът на ППС не носи наказателна отговорност, когато пешеходец е предприел пресичане на пътното платно в рамките на опасната зона за спиране на превозното средство, щом като то е било управлявано със съобразена скорост. Това възражение настоящият състав разгледа в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК и го прецени като неоснователно. То третира хипотези, които не са реализирани в процесния случай. Принципно опасната зона се изчислява от момента на възникване на опасността. В случая вещите лица по АТЕ и КМАТЕ са изчислили опасната зона за спиране от момента на стъпване на пешеходеца на платното на булеварда. Съдилищата от своя страна са приели този именно момент като начален такъв на възникване на опасността. Установено е, че в рамките на осветената от късите светлини на фаровете на процесния автомобил и на разстояние по-голямо от опасната му зона за спиране подсъдимият е могъл да възприеме момента на стъпването на пешеходеца на платното за движение. След като това е така, не може да се приеме, че за него появата на пострадалия М. на платното за движение е била внезапна и изненадваща. При установената фактическа обстановка пешеходецът е могъл да осъществи пресичането безпрепятствено. Мястото, на което е предприел преминаване през платното за движение – в зоната на специалната пътна маркировка и отстоянието на управлявания от подсъдимия автомобил от мястото на удара в този момент – по-голямо от опасната зона за спиране, са му осигурявали предимство. Той правомерно е навлязъл в платното за движение, като в тази ситуация задължение на подсъдимия е било да реагира своевременно и адекватно и да го пропусне. Този извод не е в конфронтация с факта на наличието на знак Б3 на пътя, по който се е движел той, както се твърди в касационната жалба. Този знак няма отношение към движението на пешеходците. С него се определя редът за преминаване на пътните превозни средства през кръстовището. Задължението, което е създавал за подсъдимия чл. 102 ППЗДвП е за една предварителна, преди навлизане в кръстовището, преценка на пътната обстановка и съобразяване с нея, в случая с наличието на пешеходец, правомерно предприел пресичане по специалната пътна маркировка. С оглед на изложеното и доколкото подсъдимият сам, с неправомерното свое поведение е създал предпоставки за общественоопасния резултат извършеното от него деяние не е случайно по смисъла на чл. 15 НК, както се настоява в касационната жалба. Неоснователно е и оплакването, че съдилищата от предходните инстанции не са коментирали поведението на пострадалия в контекста на допуснато от него съпричиняване на съставомерния резултат. Такова възражение не е било направено пред въззивния съд и съответно той не е имал задължение да взема отношение по този въпрос, след като в случая липсват основания да се приеме, че пострадалият със собствено виновно поведение е допринесъл за автозлополуката. Без ангажимент към приетите от съдилищата за установени по делото факти е направено с касационната жалба искане за прилагане на привилегирования състав по чл. 343а НК. Този състав е приложим единствено, когато деецът е реализирал фактически действия, ориентирани към спасяване на живота на пострадалия. Такива действия съдилищата не са установили да са били извършени от подсъдимия. Напротив, приели са, че след удара той е продължил движението си и е спрял след района на злополуката, като е останал в колата си, където е бил заварен от пристигналия на мястото полицейски екип. При извършеното в съответствие с процесуалния регламент фактическо установяване от страна на съдилищата материалният закон е приложен правилно. Единствената корекция, която е нужно да се направи в тази връзка в правните изводи на въззивния съд, е по отношение на констатацията му, че с поведението си подсъдимият е нарушил и чл. 20, ал. 1 ЗДвП, като това нарушение също е в причинна връзка с престъпния резултат, наред с нарушението по чл. 102 ППЗДвП. Разяснявано е вече в практиката на В(К)С (напр. Р № 353 от 04.12.1991г. по н.д. № 366/91г.), че нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП би било налице при изгубване на контрол върху управлението поради заспиване на водача, поради отклоняване на вниманието му, поради разсейване и пр. В конкретния случай липсва установено от съдилищата фактологическо основание да се приеме въобще допуснато нарушение на чл. 20, ал. 1 ЗДвП и още по-малко, като част от комплекса условия, обусловили настъпването на злополуката, доколкото не е установен момент от развитието на пътната ситуация, в който подсъдимият да не е имал пълен контрол над системите за управление на автомобила. Допуснато е в този смисъл нарушение на материалния закон, но то не е е от естество да повлияе на правната квалификация. Претенцията за явна несправедливост на наказанието е заявена в касационната жалба единствено в рамките на искането за прилагане на привилегирования състав по чл. 343а НК. Не са изложени каквито и да е съображения, които да налагат обсъждане на наложените на подсъдимия наказания и тяхната справедливост, съобразно с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 5 НПК. Отпадането на едно от вменените на подсъдимия като нарушени от него и намиращи се във връзка със съставомерния резултат правила за движение по пътищата не предопределя необходимост от ревизия на наложеното наказание, което е в абсолютния минимум за извършеното престъпление. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 161 от 23.06.2016г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 236/2016г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.