Р Е Ш Е Н И Е №317 гр. София, 12 февруари 2018г. Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети декември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Петър Долапчиев, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 1119/2017 година и съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на служебния защитник на подс. В. Б. Г. срещу решение № 360/ 24.07.2017г. по внохд № 666/2017г. на Софийски апелативен съд. С жалбата са ангажирани всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1-3 от НПК. Изтъкват се съображения, че съдебният акт е постановен при липса на мотиви, а подсъдимият е признат за виновен при недоказаност на обвинението в нарушение на разпоредбата на чл. 303 от НПК. Претендира се нарушение на чл. 121 от НПК по отношение показания от св. Л. Г. – майка на подсъдимия и Н. Г. – сестра на подсъдимия. Твърди се, че съдът е игнорирал показанията на св. Н., депозирани на досъдебното производство и съдебното следствие, от които се установявало, че смъртта на пострадалия е причинена от лица, самоличността, на които не е установена по делото. Иска се отмяна на решението и връщане на делото за новото му разглеждане от друг състав на съда. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба по доводите в касационната жалба. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, тъй като нито един от доводите наведени в нея не налага отмяна на постановения въззивен акт. Прокурорът при ВКП пледира за неоснователност на касационната жалба, като счита, че същата следва да бъде оставена без уважение, а въззивното решение да бъде оставено в сила. Подсъдимият Г., в последната си дума, заявява, че е невинен. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С атакуваното пред ВКС решение първоинстанционната присъда е изменена, като е отменена единствено в частта, с която е определен типът на пенитенциарно заведение, в което подсъдимият Г. следва да бъде настанен първоначално за изтърпяване на наложеното му наказание лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. С първоинстанционния съдебен акт подсъдимият В. Г. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 от НК, като при условията на чл. 54 от НК е осъден на 12 /дванадесет/ години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор. Подсъдимият е осъден на осн. чл. 45 от ЗЗД е осъден да заплати на гражданския ищец А. И. Д. сумата от 80 000/осемдесет хиляди лева/ обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 20.01.2013г. до окончателното изплащане на сумата, като за сумата от 16 000 /шестнадесет хиляди лева/, претендирани като лихва за забава, искът е отхвърлен като неоснователен. На осн. чл.59, ал.1 от НК съдът е приспаднал и времето, през което подсъдимият е бил задържан до 72 часа, както и времето през което е изтърпявал мярка за неотклонение „ Задържане под стража”. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество е неоснователна. Претенцията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, даващи основания за отмяна на съдебния акт, не намира обективна опора в материалите по делото. Доводите за нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК -„липса на мотиви” са декларативно заявени, а по същество са неоснователни. Известно е, че липсата на мотиви е налице както в хипотезите на пълна липса на мотиви, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който от една страна рефлектира на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда по същество. За това, независимо дали се съгласява напълно или не с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, за въззивния съд, съгласно установения в чл. 339, ал.2 от НПК регламент, е налице задължение да изтъкне съображенията си във връзка с фактологията на деянието, правната й оценка, както и да даде отговор на поставените от страните възражения в контекста на упражняване на контролните си функции по повод проверката на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт. В настоящия случай, ВКС констатира, че апелативният съд стриктно е изпълнил изискванията на чл. 339, ал.2 от НПК- проверил е изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, като е извършил собствен и задълбочен анализ доказателствените източници, на базата на който убедително е защитил заключенията си по фактите и по приложимото право. Обсъдени са противоречията в показанията на свидетелите, тяхната логическа последователност и съответствието им с останалите доказателствени материали, като съдът ясно и недвусмислено е посочил, че осъдителните му изводи почиват на косвени доказателства, които еднопосочно разкриват подсъдимия като автор на инкриминираното деяние. Изложеният изчерпателен доказателствен анализ позволява да се проследи пътя на взетото по вътрешно убеждение от съдебния състав решение по значимите за отговорността на подсъдимия въпроси, като е даден подробен отговор на доводите и възраженията на защитата. Поради това, към въззивния съд не може да се отправи упрек, че е подходил формално към съдържанието на съдебния акт, поради което не е налице претендираното процесуално нарушение. Фактическите изводи на съдилищата почиват на законосъобразно осъществена от тях дейност по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствения материал. Не се констатират пороци при разрешаване на въпросите относно авторството, механизма и хронологията на протичане на деянието. Направените пред настоящата инстанция възражения срещу процесуалната дейност на инстанциите по същество във връзка с допустимостта на показанията на Л. Г. - майка на подсъдимия и Н. Г., също са без основание. Правилно апелативният съд е приел, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл. 121 от НПК, съгласно която свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство. Установено по делото по несъмнен начин е, че както на досъдебната фаза, така и в съдебната фаза на процеса, на двете свидетелки/майка и сестра на подсъдимия/ са били разяснени правата им по чл. 119 и чл. 121 от НПК. И двете са изявили изрично желанието си да свидетелстват, което е отразено в протоколите за разпит по реда на чл. 223 от НПК, както и в протокола от съдебно заседание провело се на 20.05.2015 г. /л. 3 от протокола/. Правилно първоинстанционният съд е отказал да приеме депозираната впоследствие молба - декларация от св. Н. Г., с която тя се е отказала от показанията си и изявила желание да бъде заличена от списъка със свидетели. Известно е, че отказът от свидетелстване може да се направи единствено преди извършването на разпита, а след като е дал показания, свидетелят не може да ги оттегли и по този начин да ги изключи от доказателствената съвкупност /Р. № 242/09.06.1982 г. по н.д. № 247/82 г., I н.о./. Така, при отказ на свидетелките да се ползват от правото си по чл.121 от НПК, след като то им е било надлежно разяснено от ръководно - решаващия орган в съответната фаза на процеса, показанията им - както тези дадени на съдебното производство, така и тези дадени на досъдебното производство, приобщени по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК- несъмнено представляват годни доказателствени източници, въз основа на които могат и е допустимо да се правят изводите по фактите. Друг е въпросът за тяхната достоверност, която е предмет на суверенна преценка от инстанциите по същество и която не подлежи на касационна проверка, тъй като на контрол подлежи не вътрешното убеждение на съда по същество, а единствено вътрешното му убеждение от формална страна. В конкретния случай и по отношение на дадената оценка на доказателствените материали не се констатира порок в дейността на решаващия съд. Напротив - показанията на св. Л. Г. и Н. Г. са подложени на детайлен анализ както в контекста на собствената им последователност и логичност, така и с оглед съответствието им с останалите доказателствени източници. Съдът е отчел близката родствена връзка на свидетелките с подсъдимия, внимателно е изследвал съдържащите се в показанията им противоречия - както вътрешни, така и помежду им и с останалия доказателствен материал - и правилно е заключил, че достоверна информация относно авторството и механизма на деянието следва да се черпи от показанията на св. Н. Г., дадени на досъдебното производство по реда на чл. 223 от НПК пред съдия. Установено е, че подсъдимият е нанасял удари на пострадалия Д. както с ръка, така и с тояга, която при ударите се е счупила на отделни парчета. Като е съобразил, че по отношение на тези обстоятелства показанията на св. Н.Г. са в съответствие със заключенията на трасологичната и съдебно-медицинската експертиза на труп, както и с констатациите по протокола за оглед, въззивният съд правилно ги е ползвал като сигурна основа за фактическите си изводи. Неоснователно се претендира, че съдът е игнорирал показанията на св. Ю. Н.. Възражение в тази насока е било отправено и във въззивната жалба, като апелативният съд му е дал обстоен и мотивиран отговор/л. 17 от внохд № 666/2017г. на САС/, който напълно се споделя от настоящата инстанция. Според защитата, в показанията на св. Н. се съдържа информация за неустановен автомобил, спрял в района на местопрестъплението, както и информация за неустановени лица, които са били в близост до автомобила в периода на извършване на престъплението. Цитираната в касационната жалба извадка от показанията на свидетеля е от протокола му за разпит като свидетел на досъдебното производство, като показанията му на тази фаза на процеса, поради липса на предпоставките по чл. 281, ал.1 от НПК, не са надлежно приобщени към доказателствената съвкупност, поради което е недопустимо въз основа на тях да се правят изводи по фактите. Същевременно, както правилно е акцентирала предходната инстанция, допустимите за използване показания на св. Н./ напълно кредитирани от съдилищата/ не съдържат факти, които да установяват относими към предмета на делото обстоятелства, включително и по отношение авторството на деянието и неговия механизъм. На следващо място, доводите за нарушение на материалния закон са в значителна степен бланкетно заявени, тъй като почиват на твърдението за недоказаност на обвинението. ВКС намира, че на базата на вярно установената фактология законът е приложен правилно. Законосъобразно реализираната от подсъдимия деятелност е квалифицирана като престъпление по чл. 115 от НК. Развитите от съда съображения по правото са подробни и убедителни и се споделят и от касационния състав. Действията на подсъдимия са се изразили в нанасяне на множество последователни удари по тялото на И. Д. с твърди и тъпи предмети, един от които със сравнително по-голяма сила – в областта на главата му. В резултат на тези удари е последвала смъртта на пострадалия. Обективно наслагването на удари със средства, можещи да умъртвят пострадалия/удари с ръце, при голяма интензивост, удари с тояга, като за сила на ударите може да съди и от обстоятелството, че тя се е счупила на три самостоятелни парчета/, областта на поражение при силно изявения удар с характерна, удължена контактна повърхност - главата - обуславят и извода, че подсъдимият е действал при условията на пряк умисъл. Съдът се е спрял на възможността за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление - по чл.118 от НК и по чл.119 от НК, като с оглед установените факти относно хронологията на събитията и конкретното поведение на пострадалия, предшестващо побоят над него, както и с оглед заключението на комплексната съдебно-психологична и психиатрична експертиза, правилно е заключил, че липсват основания за това- деянието не е извършено нито в състояние на силно раздразнение от подсъдимия, което да е предизвикано от пострадалия по описания в чл.118 от НК начин, нито пък се явява отговор на непосредствено противоправно нападение от страна на пострадалия. На последно място, с касационната жалба е заявено и касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Настоящата инстанция прецени, че в съдържанието на жалбата липсват конкретни оплаквания по отношение на определеното от предходните инстанции наказание „лишаване от свобода“ в размер на 12 години, а основанието е декларативно посочено. При липсата на такива оплаквания за съда не съществува задължение да излага пространни мотиви, като следва единствено да се посочи това, че то не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5 НПК. Наложеното наказание е отмерено, като са ценени като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни, неблагоприятната среда, в която е израснал, както и дадените обяснения, с които частично е допринесъл за разкриване на обективната истина, а като отегчаващи изключително жестокия побой, който е нанесъл на пострадалия /обстоятелство, което се установява от назначената на досъдебното производство СМЕ на труп/, отношението на подсъдимия към пострадалия след нанасянето на побоя и пълното неглижиране на неговото състояние. Така, законосъобразно при лек превес на смекчаващите над отегчаващите отговорността обстоятелства, наказанието законосъобразно е определено на дванадесет години „лишаване от свобода“, като вярно са отчетени не само спецификите на извършеното от подсъдимия, но и данните за неговата личност. С оглед изложеното и като намери доводите в касационната жалба за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 360 от 24.07.2017г. на Апелативен съд – София, постановено по в.н.о.х.д. № 666/2017 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: