О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 254 Гр. София,10.06.2022 г. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети май две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА СОНЯ НАЙДЕНОВА като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 744 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 21349 от 22.10.2021 г., подадена от К. Г. М., чрез адвокат Д. К. от АК - Д., срещу въззивно Решение № 1424 от 31.08.2021 г. по в.гр.д.№ 1099/2021 г. на Окръжен съд – Варна. Ответникът по касация В. Г. М., в депозиран отговор чрез адвокат Р. И. от АК - В., излага становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски съгласно списък. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С обжалваното решение е отменено Решение № 260 023 от 05.03.2021 г. по гр.д.№ 540/2020 г. на Районен съд – Провадия и вместо това е прието за установено в отношенията между В. Г. М. и К. Г. М. на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, че В. Г. М. е собственик на 1/2 идеална част от: 1) дворно място, цялото с площ от 810 кв.м., включено урегулиран поземлен имот *, в кв. 5 по плана на [населено място], ведно с построените в това дворно място жилищна сграда, с площ от 50 кв.м., заедно с прилежащото й мазе, със застроена площ от 20 кв.м., гараж със застроена площ от 20 кв.м., лятна кухня със застроена площ от 20 кв.м. и стопанска постройка, със застроена площ от 80 кв.м. и 2) дворно място, с площ от 930 кв.м., съставляващо УПИ *, в кв., по плана на [населено място], въз основа на наследствено правоприемство от родителите на страните Г. В. М. и С. П. М.. На основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт № 151/2011 г. в частта, с която К. Г. М. е признат за собственик по давностно владение на 1/2 идеална част от описаните недвижими имоти. Въззивният съд е приел, че разпределението на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен установителен иск ищецът да докаже възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват, унищожават или погасяват това право. Ищецът основава претенцията си за собственост на 1/2 идeална част от процесните недвижими имоти на твърдения за настъпило наследствено правоприемство след смъртта на родителите на страните – Г. и С. М.. Установено е, че Г. М. е починал на 20.02.2003 г., а С. М. – на 11.06.2015 г. Двамата са оставили за свои законни наследници синовете си В. Г. М. и К. Г. М.. Между страните липсва спор, че процесните имоти са били собствени на техните родители, като изложените в тази насока твърдения в исковата молба и отговора, както и събраните гласни доказателства са еднопосочни. Бащата на страните, по време на брака си със С. М., се е снабдил през 1975 г. с констативен нотариален акт за собственост на процесните имоти по давност. Съдебната практика е константна, че когато владелецът е в брак и срокът на придобивната давност изтича по време на брака, то имотът се придобива в режим на СИО (така - ППВС № 8/1980 г.). Без значение е дали владението е започнато преди брака или на чие име и кога е издаден констативния нотариален акт, доколкото релевантен за придобиване на правото е моментът, когато се е осъществил фактическият състав на чл. 79 ЗС. Ето защо е прието, че процесните недвижими имоти са били собствени на родителите на страните до тяхната смърт. На следващо място е прието, че по делото не е установено ответникът да е изключителен собственик на имотите. Съобразно разпоредбата на чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или друг начин, определен в закона. Макар и в отговора на исковата молба да излага твърдения за извършено дарение от родителите му, ответникът не е ангажирал доказателства за осъществено дарствено разпореждане в изискуемата от закона форма. Дори и родителите на страните да са имали намерение да надарят ответника, то съобразно закона обещанието за дарение не произвежда действие (чл. 226, ал. 1 ЗЗД). За неоснователно е счетено и твърдението на К. Г. М. за придобиване на имота по давност. В случай, че имотът е сънаследствен владелецът следва да отблъсне владението на другите наследници и да манифестира по явен начин волята си да свои имота. В конкретния случай събраните по делото доказателства не могат да обосноват извод за осъществяване фактическия състав на посочения придобивен способ. Г. М. е починал на 20.02.2003 г., а КНА в полза на ответника е издаден на 11.05.2011 г. Към последната дата не е изтекъл изискуемият 10-годишен срок. Прието е, че и след този момент не е установено ответникът да е трансформирал упражняваното от него държане на имотите в намерение за своене и да е отблъснал владението на останалите наследници. Събраните по делото гласни доказателства в по-голямата си част са противоречащи досежно обстоятелството дали К. М. е живял в имотите, докато майка му С. е била жива. Същите са концентрирани относно въпроса кой от двамата братя е полагал грижи за майка им и даването на средства за поддръжката на имотите, но не дават сведения ответникът да е отрекъл собственическите права на майка си и на брат си. От показанията на водените от ответника свидетели е прието за установено, че К. М. се е принудил да се премести да живее на село едва в последните години от живота на майка му, когато се е влошило здравословното й състояние. За осъществявано давностене би могло да се коментира едва след смъртта на С. М., но от този момент – 11.06.2015 г., до датата на предявяване на исковата молба – 07.07.2020 г., не е изтекъл 10-годишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. По тези съображения въззивният съд е приел, че ищецът, в качеството си на наследник по закон на Г. и С. М., е собственик на 1/2 идеална част от процесните имоти, поради което предявеният от него положителен установителен иск за собственост следва да бъде уважен. Съобразно ТР № 3 от 29.11.2012 г. по тълк.д.№ 3/2012 г. на ВКС, ОСГК, на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК подлежат констативни нотариални актове. Съобразно приетото в мотивите на ТР № 11/2012 г. на ВКС, ОСГК, констативният нотариален акт по чл. 587 ГПК притежава обвързваща доказателствена сила за третите лица и за съда като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик на имота и в това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за принадлежността на правото на собственост. Нотариалният акт може да бъде оспорван от всяко лице, което има правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като оспорването може да се изразява както в доказване на свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, така и в опровергаване на фактите, обуславящи посоченото в акта придобивно основание. Успешното провеждане на предявения положителен иск за собственост на 1/2 идеална част от процесните имоти, има за последица отмяна на издадения констативен нотариален акт до размера на признатите права на ищеца (чл. 537, ал. 2 от ГПК). Ето защо е прието, че и това искане на ищеца следва да бъде уважено. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Стабилно ли е съдебно решение, постановено в отсъствие на необходим другар, при иска за оборване на нотариален акт, при условие, че половината от имота е негова; Отнася ли се въззивното решение и до необходимия другар или касае само съпруга, срещу който е бил насочен иска и респективно остава ли собственик на своята 1/2 идеална част неучаствалия в съдебния процес съпруг; 2. Съставлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането в решението на въззивния съд доказателствения материал, събран в производството, и постановяването му единствено и само на основание изложено от ответника в отговора на исковата молба; Може ли това да е причина съдът да отмени първоинстанционното решение и да постанови отхвърляне на иска на база факт, без да е обсъдил в съвкупност гласните и писмени доказателства в кориците на делото. Твърди се, че по поставените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Въпросът за другарството на съпрузите по предявен иск по чл. 108 ЗС по отношение на имот, придобит при условията на СИО, и съответно за обвързващата сила на решението, когато единият съпруг не е конституиран в производството, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. В този смисъл въпросът не обективира общо основание за допускане на обжалването. Същевременно, с ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГК е прието, че по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност, съпрузите са необходими, но не са задължителни другари. Това означава, че във връзка с допустимостта на процеса не е налице изискване за съвместна процесуална легитимация на двамата съпрузи – касаторът К. Г. М. и неговата съпруга. Последната има качеството на необходим, но факултативен, а не задължителен другар. В това й качество тя е обвързвана от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, касаещо общото за съпрузите право, срещу която легитимирана да се брани е именно тя, а не съпругът й – настоящият касатор. Съгласно цитираното ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГК средството й за защита е предявяването на молба за отмяна по чл. 304 ГПК, като преценката за депозирането на такава е предоставена изцяло на волята на съпругата, а не на участвалия в производството касатор. Изложеното обосновава извод за отсъствие и на допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивното решение кореспондира с ТР № 3 от 29.06.2017 г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ВКС, ОСГК и не противоречи на т. 6 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпрос № 2 от изложението, доколкото въззивния съд, в съответствие с трайно установената практика на ВКС, е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, като е разгледал въведените от страните доводи и възражения, относими към спорното право. Така поставеният въпрос обобщава несъгласието на касатора с формираните от съда изводи, което обаче не съставлява основание за допускане на обжалването. Във връзка с твърдението за противоречие с ТР № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11/2012 г. на ВКС, ОСГК въпрос не е формулиран. Независимо от това следва да се подчертае, че въззивният акт е постановен в съответствие с разясненията на цитираната задължителна практика, съобразно която, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването се извършва по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право. В случая и двете страни разполагат с легитимиращи правата им констативни нотариални актове (от една страна - издаденият на ответника КНА № 151/2011 г., а от друга – издаденият на името на бащата на страните КНА по време на брака с майка им, съчетан с удостоверенията за наследниците на родителите), в резултат на което е формиран обоснован извод за изпълнена доказателствена тежест от страна на ищеца. В противовес на това, събраните по инициатива на ответника гласни доказателства не установяват наличието на обстоятелствата, релевантни (съгласно разясненията на ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК) към противопоставеното от него придобивно основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. С оглед изхода от настоящото произнасяне, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноските за защита пред ВКС, възлизащи на сумата 1 100 лв., представляваща договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение (л. 16). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 1424 от 31.08.2021 г. по в.гр.д.№ 1099/2021 г. на Окръжен съд – Варна. ОСЪЖДА К. Г. М. ДА ЗАПЛАТИ на В. Г. М. сумата 1 100 (хиляда и сто) лева – разноски за защитата му пред ВКС. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: