РЕШЕНИЕ № 85 гр. София, 13.09.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 09.03.2016 (девети март две хиляди и шестнадесета) година в състав: Председател: Борислав Белазелков Членове: Борис Илиев Димитър Димитров при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4328 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на две касационни жалби подадени срещу решение № 102/15.04.2015 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 120/2015 година като първата е с вх. № 3540/28.05.2015 година и е подадена от Т. М. Т., а втората е с вх. № 3514/27.05.2015 година и е подадена от [фирма] [населено място]. С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Добрич след частична отмяна на решение № 49/22.12.2014 година на Районен съд Добрич, гражданска колегия, ХХІ-ви състав, постановено по гр. д. № 4963/2013 година е признал за установено по отношение на [фирма] [населено място], че въведените с Вътрешните правила за работната заплата критерии за оценка на труда и оценка на трудовото изпълнение на психолозите в дружеството нарушават чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр и е осъдил дружеството да преустанови това нарушение като премахне критерия за отчитане на индивидуалните резултати от труда на психолозите-„четири психологични дейности на ден”-от Вътрешните правила за работната заплата или да го измени така, че да осигури на всички психолози равни възможности за реално получаване на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати. С останала част от решението е потвърдено първоинстанционното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените от Т. М. Т. искове за признаване за установено, че с неизплащане на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда й като психолог в [фирма] [населено място] дружеството е нарушило чл. 14, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ЗЗДискр, поради което е налице пряка дискриминация на Т. по чл. 4, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ЗЗДискр, основана на признака „лично положение” и „преследване” по смисъла на чл. 5 от ЗЗДискр във връзка с § 1, т. 3, б. „а” от ДРЗЗДискр и за осъждане на дружеството да преустанови тези нарушения. В касационната жалба на Т. М. Т. е посочено, че решението на Окръжен съд Добрич в частта му, с която са отхвърлени предявените от нея искове, е постановено при нарушение на материалния закон, изразяващо се в нарушение на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗДискр, при определянето на обхвата на защитения от закона признак „лично положение” и за фактическия състав на пряката дискриминация, тъй като е прието, че същата трябва да е съзнателна, а също така и при установяването на каузалната причина-за по неблагоприятното третиране „на основата” защитен от закона признак или за по-неблагоприятно третиране на „лице, което” е предприело или ще предприеме действия за защита от дискриминация. Сочи се, че са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила състоящи се в неправилно прилагане на правилата за разпределение на доказателствената тежест, а също така и в неправилно присъждане на разноски на [фирма] [населено място] по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Твърди се, че освен тези пороци въззивното решение е необосновано. Поискано е решение да бъде отменено в тази му част и да се постанови друго, с което исковете й да бъдат уважени така, както са предявени. Ответникът по тази касационната жалба [фирма] [населено място] е подал отговор на същата, с вх. № 5196/06.08.2015 година, с който е изразил становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в тази му част, а ако това не бъде възприето жалбата е оспорена по същество като неоснователна като е поискано оставянето и без уважаване и потвърждаване на въззивното решение в оспорваната с нея част. Т. М. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 27.04.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 3540/28.05.2015 година като е подадена по пощата на 27.05.2015 година. Поради това, с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. В касационната жалба на [фирма] [населено място] са изложени твърдения, че обжалваното решение в частта му, с която е признато, че дружеството е извършило нарушение на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр и е осъдено да преустанови същото, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да се отмени в тази му част и да се постанови друго, с което предявените срещу дружеството искове да бъдат отхвърлени. Ответницата по тази касационната жалба Т. М. Т. не е подала отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната основателност на жалбата. [фирма] [населено място] е било уведомено за обжалваното решение на 28.04.2015 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3514/27.05.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. С постановеното по делото определение № 1468/22.12.2016 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на материално правния въпрос за това задължен ли е работодателят, при определяне на критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на допълнителното трудово възнаграждение на работниците и служителите, във Вътрешните правила за работната заплата, да предвиди отделни критерии за всяко едно от лицата, заемащи една и съща длъжност или е възможно за тези лица да се определят общи критерии и в кои случаи тези критерии биха могли да доведат до нарушение на установеното в чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр задължение на работодателя и по отношение на по процесуалноправния въпрос за разпределението на доказателствената тежест, съгласно правилото на чл. 9 от ЗЗДискр. Отговорът на първия въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване се съдържа в разпоредбата на чл. 14 от ЗЗДискр. Съгласно правилото на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, като силата на ал. 3 от същия текст критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Правилото има императивен характер, поради което определянето на различни критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на допълнителното трудово възнаграждение на работниците и служителите осъществяващи еднакъв или равностоен труд, във Вътрешните правила за работната заплата, ще е нарушение на закона и ще създаде предпоставка за различно третиране на същите, а оттам и за евентуална дискриминация. Предвид на това работодателят не само може, но и е длъжен да въведе еднакви критерии за оценка на труда и за изпълнение на трудовите задължения, свързани в определяне на допълнителното трудово възнаграждение на работниците и служителите осъществяващи еднакъв или равностоен труд, във Вътрешните правила за работната заплата. При това по силата на изричната разпоредба на чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр тези критерии не могат да се основават на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр или макар и да не се основават изрично на тях прилагането им не трябва да поставя част от работниците, които по отношение на които е налице защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр в по-неблагоприятно положение от други такива, които са в равностойно положение. По отношение на втория въпрос, по който е допускано касационно обжалване е налице задължителна съдебна практика, намерила израз в решение № 511/27.07.2010 година, постановено по гр. д. № 587/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., в което е посочено, че: „с разпоредбата на чл. 9 от ЗЗДискр е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона доказателствена тежест е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск”. В същия смисъл са и решение № 1002/07.01.2010 година, постановено по гр. д. № 3800/2008 година, решение № 115/02.08.2012 година, постановено по гр. д. № 626/2012 година, решение № 62/19.06.2014 година, постановено по гр. д. № 3920/2013 година и решение № 183/08.06.2013 година, постановено по гр. д. № 7381/2014 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 153/14.06.2010 година, постановено по гр. д. № 6/2009 година, по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Добрич е частично неправилно по следните съображения: При постановяване на решението си въззивният съд е приел, че по делото не е спорно, че Т. М. Т. от много години е била в трудовоправни отношения с [фирма] [населено място], където по безсрочен трудов договор е заемала длъжността „психолог“ с място на работа Диагностично-консултативен блок. Наред с нея в [фирма] [населено място] са работили още двама психолози, единият е бил на длъжност „консултант психолог“ с място на работа „Отделение за гранични състояния с дневен стационар“, а втория е бил с длъжност „психолог“ и място на работа „Женско отделение“. Прието е, че на проведеното на 29.01.2013 година общо събрание на служителите при [фирма] [населено място] са били приети Вътрешни правила за работната заплата, които са утвърдени от управителя на дружеството и са влезли в сила на 01.02.2013 година. В частта отнасяща се до критериите за начисляване на допълнително трудово възнаграждение (раздел V, чл. 12-чл. 18 от ВПРЗ) е бил въведен количествен показател, на който трябва да отговарят отделните звена или длъжности-чл. 14, ал. 2 от ВПРЗ. Според чл. 14, ал.1 от ВПРЗ определянето на допълнителното трудово възнаграждение било индивидуално за всеки служител и се определял въз основа на утвърдени критерии за качество на работата в отделните сектори, съобразно покриване на минимални изисквания и финансово участие в приходите на лечебното заведение. Съгласно чл. 14, ал. 3 от ВПРЗ при непокриване на минималните изисквания за предходен месец допълнителното трудово възнаграждение не се полагало за съответно отделение или длъжност. Последното се установявало с протокол от административна петминутка, регламентирана в ПУДВР (Правилник за устройството, дейността и вътрешния ред на ЦПЗ). По смисъла на чл. 14, ал.4 от ВПРЗ допълнително трудово възнаграждение се заплащало при покриване на критериите по чл. 14, ал. 2 от ВПРЗ, т. е. при достигане най-малко на т.нар. „екзистенц-минимум“. За психолозите от всички структури на [фирма] [населено място] в чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ е бил предвиден такъв количествен критерий от минимум четири психологични дейности на ден. Тези ВПРЗ са били приети от общо събрание на служителите, т. е. били вследствие колективно решение, но с утвърждаването им от управителя на дружеството те придобивали форма и на негово самостоятелно волеизявление при упражняване на работодателската му власт съобразно правомощията му по чл. 58, т. 5 от ПУДВР на [фирма] [населено място], в сила от 01.01.2013 година. Според последната разпоредба от ПУДВР работодателят имал право да въвежда критерии за разпределяне на средствата за ДМС. В този смисъл въвеждането на критерия "четири психологични дейности на ден" с ВПРЗ следвало да се приравни на работодателски акт, за който отговорност носел именно работодателят. Действително критериите били обсъдени от колектива, но крайното им утвърждаване и превръщането на ВПРЗ в окончателен акт е било правомощие на управителя на [фирма] [населено място] Освен това е прието, че Т. М. Т. не е получавала допълнително трудово възнаграждение от февруари до декември 2013 година, включително, с изключение на ноември 2013 година, когато и е било изплатено такова. Такова възнаграждение обаче било заплащано ежемесечно на останалите двама психолози. Преценявайки тези обстоятелства съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че въведеният от работодателя критерий за определяне на допълнителното трудово възнаграждение води до неравно третиране на работещите в [фирма] [населено място] психолози. Изложил е съображения за това, че по силата на чл. 9 от ЗЗДискр Т. е трябвало само да докаже вероятността да е дискриминирана и да е обект на неравноправно третиране, която вероятност била установена от събраните по делото доказателства сочещи, че тя не е получавала допълнително трудово възнаграждение от февруари 2013 година, за разлика от останалите работещи н дружеството психолози. Същевременно Т. била ангажирала многобройни писмени доказателства за водени от нея срещу работодателя дела по КТ и ЗЗДискр, които можели логично да обосноват мотив на работодателя да въведе дискриминационни критерии за оценка на труда. Посочено е, че в тежест на [фирма] [населено място] е да опровергае при условията на пълно и главно доказване тази вероятност, т. е. да докаже, че въвеждането на горния критерий гарантира равна възможност за заплащане на допълнително трудово възнаграждение на всички психолози и не води до нееднакво третиране на последните. За да уважи исковете по отношение на [фирма] [населено място] съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че въведеният от работодателя критерий не отчитал, че тримата психолози в дружеството не полагат равностоен труд и имат различни трудови функции, което личало от съдържанието на длъжностните характеристики за заеманите от тях длъжности. Не се държало сметка за различията в трудовите функции като критерият е предвиден общо за всички психолози без оглед на прилаганите от тях форми на психологична дейност в различните отделения на [фирма] [населено място]. Той можел да засегне еднаквата възможност за получаване на допълнително трудово възнаграждение не само от Т., но и от останалите психолози, поради констатирани от въззивния съд още два недостатъка на критерия. На първо място формулировката му е била твърде обща и липсвало по-детайлно уточнение в правилата какво следва да се разбира под понятието „психологична дейност”. Това понятие според въззивния съд е твърде разтегливо като липсата на конкретизация какво включва понятието „психологична дейност” се е отразила и на отбелязванията в отчетните форми за работата на психолозите. Съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че въведеният критерий е и едностранчив, защото залагал на количеството (бройката), без да държи сметка за сложността на отделните изследвания. Той не вземал предвид именно обема на извършената работа, сложността на случая, обема на вложените от психолога усилия. Според въззивният съд количеството (броя дейности) в случая не е критерий за обема и качеството на извършената работа и предпоставя възможност за различно неравнопоставено третиране на психолозите по субективна преценка на труда им въз основа на един привидно обективен и неутрален критерий, съответно може да стане основа за непряка дискриминация по смисъла на чл. 4 ал. 3 от ЗЗДискр по признак „лично положение”, „служебно положение”, „професионални качества” предвид привидната еднаквост на заеманата от всички психолози при ответника длъжност, която обаче не кореспондирала с условията на труд, натовареността, специфичната дейност в отделните отделения и съдържанието на конкретните трудови функции, упражнявани от психолозите. Не била отчетена съществената разлика между психологичните дейности в стационара и в Д.-първите са безплатни, а вторите са платени за пациентите. В този смисъл прилагането на количествения критерий от четири психологични дейности на ден водело до неравно третиране на психолога в Д. и психолозите в стационара, защото психологът в Д. е поставен пред вероятната обективна невъзможност дори и при добро желание и усилия от негова страна да не може да изпълни нормата от четири дейности на ден предвид липсата на достатъчно пациенти поради обективна пречка-заплащане на предлаганите психологични дейности в отделението. Съгласно разпоредбата на чл. 14, ал. 1 от ЗЗДискр работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, като силата на ал. 3 от същия текст критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение са еднакви за всички работници и служители и се определят с колективните трудови договори или с вътрешните правила за работната заплата, или с нормативно установените условия и ред за оценяване на служителите в държавната администрация без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. В случая оспорваната от Т. разпоредба от ВПРЗ в [фирма] [населено място] не съдържа правило, което да поставя пряко определянето на случаите, при които се заплаща допълнително трудово възнаграждение в зависимост от някой от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. Предвид на това, ако приложението на това правило поставя Т. в по-неблагоприятно положение от останалите психолози то ще е налице непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр но само в случай, че по отношение на касаторката са налице някои от признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, който я отличава от останалите психолози. В този случай по-неблагоприятното положение не е в резултат на третиране на основата на защитен признак, а се дължи на прилагането на разпоредба, която еднаква за всички, без оглед на признаците им, при което прилагане се отразява по-зле на едни, отколкото на други, като несъразмерно засегнатите са лица, характеризиращи се с някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр. По силата на чл. 9 от ЗЗДискр в производство за защита от дискриминация, след като страната, която твърди, че е дискриминирана, представи факти, въз основа на които може да се направи предположение, че е налице дискриминация, ответната страна трябва да докаже, че принципът на равно третиране не е нарушен. Разпоредбата размества доказателствената тежестта в производството по защита от дискриминация, като страната, която твърди че е дискриминирана не трябва да доказва този факт при условията на пълно и главно доказване. Достатъчно е само да бъдат установени факти, от които да може да бъде направено обосновано предположение за наличието на дискриминация. В този случай ответникът по иска ще трябва да установява при условията на пълно и главно доказване, че не е налице дискриминация. Обстоятелството, че едно лице е поставено в по-неблагоприятно положение от друго, само по себе си, не е основание да се предположи че е налице дискриминация. Поради това за да се възложи доказателствената тежест на ответника по иска трябва да бъде установено не само по-неблагоприятното третиране, но и други обстоятелства сочещи на това, че това третиране се дължи на някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, за да може са се направи обосновано предположение за наличието на дискриминация. Задължението на работодателя за осигуряване равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд се отнася преди всичко за заплащането на нормалната основна или минимална заплата, или всяко трудово възнаграждение, било в пари или в натура, което работникът получава пряко или непряко във връзка с работата си. В тази връзка се изисква да бъде използван и единен измерител на труда, като за такъв положен при сделна система за заплащане той се изчислява на база на една и съща мерна единица, а при повременни системи на база едно и също време. Допълнителното трудово възнаграждение е в зависимост от трудовите резултати и се дължи наред с основната или с минималната работна заплата. Затова и получаването му не може да бъде гарантирано в един и същи размер за всички работници или служители. Предвид на това по отношение на това възнаграждение работодателят е задължен да предвиди и осигури прилагането на еднакви критерии за определяне на случаите, при които се дължи допълнително трудово възнаграждение и за определянето на размера на същото. С оглед на изложеното само обстоятелството, че за определен период от време Т. М. Т. не е получавала допълнително трудово възнаграждение не води до обосновано предположение по смисъла на чл. 9 от ЗЗДискр, че е налице дискриминация. Необходимо е да бъде установено още, че по отношение на Т. е налице някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, който да може да обоснове поставянето и в по-неблагоприятно положение вследствие на приложението на оспорваното правило на чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ, а оттам и непряката дискриминация. В конкретния случай съществуването на такъв признак не е установено. Обстоятелството, че Т. е била в дългогодишен конфликт с управителя на дружеството, както и че е водела множество дела срещу [фирма] [населено място]-за отмяна на уволнение, за защита от дискриминация, както и че е подавала множество сигнали до различни институции срещу работодателя не е основание да бъде прието, че е налице такъв критерий. Дори и да бъде прието, че тези действия обосновават съществуването на защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, а именно „лично положение“, както се твърди от Т. не може да се направи обосновано предположение, че съществува връзка между оспорваното от нея правило на чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ и този признак, който да доведе до непряка дискриминация на касаторката. Действително упражняването на предоставени от закона права, поставя Т. М. Т., в различно положение от останалите двама психолози в [фирма] [населено място], но не я освобождава от задълженията й по трудовия договор, включително и от това да полага труд по него. Затова това обстоятелство не може да обоснове критерий въз основа на който правилото на чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ да доведе до непряка дискриминация на Т. М. Т. от приложението на самото правило. При положение, че няма доказателства, от които да бъде направено предположение, че прилагането на правилото на чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ води до непряка дискриминация на Т. не са налице основания за уважаването на исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр за признаване за установено по отношение на [фирма] [населено място], че въведените с Вътрешните правила за работната заплата критерии за оценка на труда и оценка на трудовото изпълнение на психолозите в дружеството нарушават чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр и за осъждане на дружеството да преустанови това нарушение като премахне критерия за отчитане на индивидуалните резултати от труда на психолозите-„четири психологични дейности на ден”-от Вътрешните правила за работната заплата или да го измени така, че да осигури на всички психолози равни възможности за реално получаване на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати. При това следва да се има предвид, че с оглед на приетото от състава на Окръжен съд Добрич, че тримата психолози в дружеството не полагат равностоен труд и имат различни трудови функции, което личало от съдържанието на длъжностните характеристики за заеманите от тях длъжности не е основание за уважаване, а такова за отхвърляне на посочените искове. Това следва от правилото, че за да е налице дискриминация на Т. М. Т. по отношение на останалите психолози в [фирма] [населено място] те трябва да полагат еднакъв или равностоен труд, за да може да бъде прието, че са поставени при съпоставими условия. Липсата на такава съпоставимост води до невъзможност за сравнение между лицата, както и е пречка да бъде прието, че едното от тях е поставено в по-неблагоприятни условия по отношение на другите. Основанията, въз основа на които съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че критерият на чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ се отнасят не до това, че с него се засяга защитен признак от тези по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр, а са свързани с въпросите за целесъобразност за това какъв критерий да бъде възприет и поради какви причини. Тези въпроси обаче са от компетентността на работодателя и не могат да бъдат предмет на съдебен контрол. На такъв подлежи само обстоятелството дали прилагането на така възприетия конкретен критерий води до поставяне на група или на отделни лица, определени чрез защитен признак по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр от други намиращи се в сходно положение лица, а оттам и до пряка дискриминация, но не въобще и спрямо всички, а само по отношение на предявилото исковете лице. С оглед на горното обжалваното решение е неправилно в частта му, с която са уважени предявените от Т. М. Т. срещу [фирма] [населено място] искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр, поради което трябва да бъде отменено и да се постанови друго, с което тези искове да бъдат отхвърлени. Същите не могат да бъдат уважени дори и в случай, че [фирма] [населено място] прилага превратно правилото на чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ и то този начин лишава Т. М. Т. от допълнително възнаграждение, тъй като в този случай ще е налице пряка дискриминация, а не непряка такава, която да е вследствие от приложението на посоченото правило. По отношение на исковете за осъществена по отношение на Т. М. Т. пряка дискриминация съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че не е доказано неизплащането на допълнителното трудово възнаграждение на касаторката да е вследствие на умишлено и съзнателно поддържано поведение от страна на работодателя, основано на сочения защитен признат „лично положение“ и при форма на дискриминация „преследване“. Прието е, че не се спори, че Т. е в дългогодишен конфликт с управителя на дружеството поради водените от нея множество дела за отмяна на уволнение, за защита от дискриминация, както и поради множеството сигнали до различни институции срещу работодателя. От показанията на разпитаните по делото свидетели е било установено, че Т. М. Т. е човек,, с когото трудно се установява комуникация, че поведението й е меко казано конфликтно. Съдът е преценил, че това са обективни характеристики на личността на Т., които биха могли да обосноват неравно третиране и дискриминация по признак „лично положение“. В този признак следвало да се включват особености, качества и признаци на личността. Подаването на жалби срещу работодателя и воденето на дела срещу него не следвало да се третира като елемент от "личното положение" на дадено лице, защото сезирането на различни органи не било признак на личността, а представлявало законоустановен способи за защита на права и интереси. За да е налице осъществена пряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр следвало да се установи по-неблагоприятно третиране Т. по признака "лично положение, отколкото се третирали други лица при сходни обстоятелства. Следвало да е налице причинно-следствена връзка между неравното третиране и осъзнато прилагане на признака "лично положение", т. е. поддържано в случая съзнателно поведение на работодателя на неравно третиране на Т. при сходни обстоятелства в сравнение с останалите психолози и то по причина именно на личностните й особености и конфликта й с работодателя. В случая не били налице елементите от фактическия състав на чл. 4, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ЗЗДискр. Наред с горното въззивният съд е приел за установено, че неначисляване на допълнителното трудово възнаграждение се дълги на прилагането на критерия по чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ. Същият бил въведен след колективно обсъждане на общо събрание на служителите на [фирма] [населено място] и утвърждаването на ВПРЗ от управителя на дружеството, т. е. след постигнат в трудовия колектив консенсус. Работодателят не бил действал еднолично при определяне на допълнителното трудово възнаграждение, а бил съобразявал крайните си решения със становището на колектива. Данните за ежемесечната дейност на психолозите и на останалите звена в дружеството са били предоставяни от старшата сестра, въз основа на справи от отделенията, които са били обсъждани на колективни заседания. От показанията на разпитаните свидетели се установявало, че психолозите са създали практика да изготвят сами справки за дейността си, което не е било възприето само от Т.. С това си поведение тя сама се била поставила в положение положения от нея труд евентуално да не бъде отчитан адекватно и сама се е лишила от възможността евентуално да получи допълнително трудово възнаграждение. Тази процедура изключвала възможността за неравностойно третиране на Т. на основание защитения признак „лично положение“, а ако е налице такова тя сама е допринесла за него. Също така въззивният съд е приел, че не е било установено, че правилото на чл. 14, ал. 2, т. 3 от ВПРЗ е въведено съзнателно от управителя на [фирма] [населено място], с цел да бъде постигнато по-неблагоприятно третиране на Т. по защитения признак „лично положение“. С оглед на горното, за да отхвърли предявените от Т. М. Т. искове, така както се посочи по-горе, съставът на Окръжен съд Добрич е приел, че не е било доказано неизплащането на допълнително трудово възнаграждение на Т. да е вследствие умишлено и съзнателно поддържано поведение от страна на работодателя, основано на сочения признак „лично положение” и при форма на дискриминация „преследване”. Посочено е, че трябва да е налице причинно-следствена връзка между неравното третиране и осъзнато прилагане на признака „лично положение”, т.е. поддържано в случая съзнателно поведение на работодателя на неравно третиране на Т.. при сходни обстоятелства в сравнение с останалите психолози и то по причина именно на личностните й особености и конфликта й с работодателя. В случая не били доказани елементите на фактическия състав на чл. 4, ал. 2 във връзка с ал. 1 от ЗЗДискр. Прието е, че подаването на жалби срещу работодателя и воденето на дела срещу него не би следвало да се третира като елемент от признака „лично положение” на дадено лице, защото сезирането на различни органи не е признак на личността, а са законоустановени способи за защита на права и интереси. В тази връзка въззивният съд е посочил, че не е налице и осъществена дискриминация под формата на „преследване” по смисъла на чл. 5 пр. 4 от ЗЗДискр. във връзка с § 1 т. 3 б. ”а” от ДРЗЗДискр. От така посочените мотиви следва, че въззивният съд неправилно е приложил правилото на чл. 9 от ЗЗДискр за разпределение на доказателствената тежест, кат в противоречие с него е приел, че Т. носи доказателствената тежест да установи всички факти, от които произтича твърдяната от нея дискриминация. При това становището на въззивния съд в тази му част на мотивите е в противоречие с приетото от него по същия въпрос в частта му за исковете за непряка дискриминация. Освен това в противоречие със закона е прието, че за да е налице пряка дискриминация трябва да е налице съзнавано или умишлено поведение на работодателя, доколкото такова изискване не е поставено в чл. 4 от ЗЗДискр. За да е налице дискриминация е необходимо да е налице обективно съществуващ недопустим правен резултат, вследствие на действие по чл. 4 от ЗЗДискр, без да е необходимо действието да е съзнателно или умишлено. По отношение на въпроса дали подаването на жалби срещу работодателя и воденето на дела срещу него се включва в някой от защитените признаци по ЗЗДискр следва са се има предвид, че чл. 5 от ЗЗДискр приравнява на дискриминация преследването, така както същото е дефинирано в разпоредбата на § 1, т. 3 от ДРЗЗДискр. С посочена разпоредба законът дава защита срещу по-неблагоприятното третиране на лице, което е предприело или се предполага, че е предприело или ще предприеме действие за защита от дискриминация. Поради това не съществува основание да бъде изключена от приложението на закона и по-широката хипотеза, а именно когато по-неблагоприятно третираното лице е предприело действия за защита на нарушени или застрашени негови права или законни интереси. Правото на защита е признато от закона и принадлежи на всяко едно лице, поради което е и негов значим, обективен и същностен белег. Упражняването на правото е гарантирана от закона и държавата, като се изисква всички останали правни субекти да се съобразяват с него и да не създават пречки за законосъобразното му упражняване. Действията по упражняването на правото на защита могат да доведат до по-неблагоприятно третиране на упражнилото го лице, за разлика от другите носители на такива права, които обаче не са ги упражнили. Правото на защита по своята същност е универсално субективно право и е относим към всички сфери признак на личността, който може са бъде съдържание на защитения признак „лично положение“. Въпреки това обаче не са налице предпоставки за отмяна на въззивното решение в частта му, с която предявените от Т. М. Т. искове са отхвърлени. Както се посочи по-горе сам по себе си фактът на неизплащане на допълнителното трудово възнаграждение не е достатъчен, за да се приеме че е налице вероятност за дискриминация. Съществуването, наред с това, на защитен признак също не е довод в тази насока. Наличието на тази признак не означава, че неизплащането на допълнителното трудово възнаграждение се дължи и има причинна връзка и с този признак, а не само да други обстоятелства, които не са във връзка с него. Предвид на това не са установени факти, които да обосноват вероятност за наличието на дискриминация, което е достатъчно основание за отхвърлянето на исковете. Дори и да се приеме обратното то от събраните по делото доказателства е видно, че неизплащането на допълнително трудово възнаграждение на Т. М. Т. не се дължи на осъществена спрямо нея дискриминация. Затова решението на въззивния съд трябва да се потвърди в тази му част. Неоснователно е твърдението на Т. М. Т., че не дължи разноски за отхвърлената част от исковете, тъй като е освободена от внасянето им по реда на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр. Разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр освобождава ищецът само от внасянето на необходимите за образуването на производството държавни такси, както и от внасянето на необходимите за събирането на поисканите от него доказателства разноски. Това обаче не го освобождава от задължението им по чл. 78, ал. 3 от ГПК, респективно от това по чл. 78, ал. 8 от ГПК. Разпоредбата е аналогична на тази на чл. 83 от ГПК. Съгласно чл. 83, ал. 2 от ГПК съдът може да освободи страната от внасянето на държавни такси и разноски, по вземания за такива, по които той е кредитор. Той обаче не може да освобождава страната от внасянето на такива, в случаите, когато кредитор е трето лице, а не съда, какъвто е и случая по чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК. Това е видно и от разпоредбата на чл. 83, ал. 1 от ГПК, която казва, че освобождаването по този ред е за таксите и разноските по производството на делата, т. е. за самото производство. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 от ГПК има същото предназначение и смисъл като тази на ал. 1, поради което и не може да бъде тълкувана по-широко. От друга страна разпоредбите на чл. 78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК не уреждат отговорност за такси и разноски по производството на делата, а обективната отговорност на страната за причинените на другата страна имуществени вреди, изразяващи се в направени по делото разходи във връзка с неоснователните претенции. Затова същите се дължат независимо от освобождаването по чл. 83 от ГПК. Доколкото разпоредбата на чл. 75, ал. 2 от ЗЗДискр е аналогична на тази по чл. 83 от ГПК за нея ще намерят приложение същите съображения, поради което ищецът ще дължи на разноски на другата страна по реда на чл. 78, ал. 3 от ГПК. Предвид на това и с оглед изхода на спора Т. М. Т. ще трябва да бъде осъдена да заплати на [фирма] [населено място] сумата от 1003.33 лева разноски по делото. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение РЕШИ: ОТМЕНЯВА решение № 102/15.04.2015 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 120/2015 година в частта му, с която по предявени от Т. М. Т. от [населено място], бул. „“ № , вх. „“, ет. , с ЕГН [ЕГН] искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр е признато за установено по отношение на [фирма] [населено място], ул. П. Х.” № , че въведените с Вътрешните правила за работната заплата критерии за оценка на труда и оценка на трудовото изпълнение на психолозите в дружеството нарушават чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр като дружество е осъдено да преустанови това нарушение като премахне критерия за отчитане на индивидуалните резултати от труда на психолозите-„четири психологични дейности на ден”-от Вътрешните правила за работната заплата или да го измени така, че да осигури на всички психолози равни възможности за реално получаване на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявените от Т. М. Т. от [населено място], бул. „“ № , вх. „“, ет. , с ЕГН [ЕГН] срещу [фирма] [населено място], ул. П. Х.” № искове с правно основание чл. 71, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗЗДискр за признаване за установено по отношение на [фирма] [населено място], че въведените с Вътрешните правила за работната заплата критерии за оценка на труда и оценка на трудовото изпълнение на психолозите в дружеството нарушават чл. 14, ал. 3 от ЗЗДискр като дружество и за осъждане на [фирма] [населено място] да преустанови това нарушение като премахне критерия за отчитане на индивидуалните резултати от труда на психолозите-„четири психологични дейности на ден”-от Вътрешните правила за работната заплата или да го измени така, че да осигури на всички психолози равни възможности за реално получаване на допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати. ПОТВЪРЖДАВА „решение № 102/15.04.2015 година на Окръжен съд Добрич, постановено по гр. д. № 120/2015 година в останалата му обжалвана част. ОСЪЖДА Т. М. Т. от [населено място], бул. „“ № , вх. „“, ет. , с ЕГН [ЕГН] да заплати на [фирма] [населено място], ул. П. Х.” № 24 сумата от 1003.33 лева разноски по делото. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.