Р Е Ш Е Н И Е № 212 С.,07.01.2013 година В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА РОСИЦА БОЖИЛОВА При участието на секретаря: Н. Такева изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 696/2012 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. [фирма] – [населено място] е подал касационна жалба против решение №626 от 12.04.2012г. по гр.д. 391/12г. на Пловдивски окръжен съд. Дружеството касатор, чрез пълномощника си – адв. Р. Б. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението, поради приетото от съда за неоснователност на исковете, въпреки установеното извънсъдебно признание на ответника на задължението, въпреки това, че не е доказана неистинност на писмото, обективиращо това признание, въпреки разпределението на доказателствената тежест и указването за осъществяване на такова доказване от противната страна. Страната е поддържала, че съдът не е зачел и установеното от експерта относно това, че процесната фактура е двустранно осчетоводена, записана в дневниците за покупко- продажби и на двете дружества и е ползван данъчен кредит.Развит е довода, че въззивния съд е игнорирал не само тези факти, но и неправилно е интерпретирал изслушаните свидетелски показания. Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 573 от 24.06.2013г. на ВКС, І т.о. въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в обжалваната част на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът е посочил като релевантен въпрос, този относно „правните последици от реализираното право на приспадане на данъчен кредит, пряко свързано и с приложението на презумпцията на чл.301ТЗ”. За да мотивира, неправилност на решението на първостепенния съд и съответно неоснователност на иска по отношение дължимост на сумите по приложената фактура, въззивният съд е приел, че ищецът не е представил въпреки дадената му възможност документи, удостоверяващи получаване на процесната стока, а негова била доказателствената тежест за това. Прието е още, че нито разпитаните свидетели, нито приложеното към исковата молба писмо от 20.02.2007г. установяват твърденията на страната за осъществяване на доставката, като на вещото лице не била поставена задача, а и то не посочило наличие на първични документи, на които процесната фактура се основава. Освен това, съставената данъчна фактура от 28.12.2006г. била оспорена и не била годно доказателство за облигационна обвързаност между страните, а размяната на данни между лица обозначени като „ счетоводители” не представлявали изявления на законните представители на дружествата.С оглед тези мотиви е направен извод за това, че стоката не е била доставена и ищецът не е изпълнил задълженията си, поради което не може да търси цената на описаната във фактурата стока. С решенията в това число и тези посочени от касатора, постановени по реда на чл.290 ГПК и поради това обективиращи задължителна за съдилищата практика, а именно решение № 166/26.10.2010г. по т.д. 991/09г. на ВКС, ІІ т.о., решение №96/26.11.2009г по т.д. 380/2008г. на ВКС, І т.о., решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д. №546/08г. на ВКС, ІІ т.о., решение №42/19.04.2010г. по т.д. №593/09г. на ВКС , ІІ т.о. , е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване / решение № 42/10 на ВКС, ІІ т.о./. С решение № 30/08.04.11г по т.д. №416/10 на ВКС, І т.о. и цитираното от касатора решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д. №546/08г. на ВКС, ІІ т.о.също така е прието, че макар и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то търговеца е узнал за получаването й по смисъла на чл.301 ТЗ като това не се презюмира, а е установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му. С оглед така изложеното, съставляващо задължителна за съдилищата практика, която настоящият състав споделя, следва да се приеме, че въззивният съд е направил своите изводи по поставения релевантен въпрос в отклонение от нея, което води до извод за неправилност на обжалвания съдебен акт. Решаващият състав е обосновал решението си с мотиви, интепретиращи незаконосъобразно релевантните и установени по спора факти, които са формирали неправилно обоснована фактическа обстановка по спора. Такива факти са изслушаната от първостепенния съд счетоводна експертиза, по която експерта е констатирал, че процесната фактура е включена в дневника за покупки на [фирма] – в месечния дневник за покупки за м. декември под №42, като данъчна основа от 16348.80лв.- стойност на сделката – продажба на нефтен битум и ДДС – 3269.76лв. . Сумата на ДДС по фактурата участва в разчетите с бюджета по справка декларация по ЗДДС за м.12.2006г., отчетена в ТД на НАП, а в счетоводните регистри на ответното дружество се водят неплатени задължения на ищеца в общ размер на претендираната сума. Неправилно е възприето и представеното по делото писмо, изходящо от счетоводител на ответното дружество и подпечатано с неговия печат, обективиращо изявление че към 31.12.2006г. [фирма] има задължения към ищеца на стойност 19618.36лв. Установено е по делото, че това писмо е изпратено в отговор на запитване на ищеца относно потвърждаване размера на задължението. Съдът не е обсъдил и липсата на осъществено доказване от страна на ответното дружество на направеното от него възражение за това, че изявлението не изхожда от лице заемало длъжността „счетоводител” при него към същия момент. Т.е. материалната доказателствена сила на документа, носещ и печата а ответника по спора не е била опровергана и неправилно не отчетена от въззивния съд, който е констатирал оспорването на писмото, но не е посочил, че няма доказване по това оспорване. Както бе отбелязано вече, съобразно трайната и непротиворечива практика по чл.290 ГПК на ВКС, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба и да установи задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката- вид на закупената стока, стойност начин на плащане, имена на купувача и продавача, време и място. Процесната фактура съдържа всички изброени реквизити, освен това същата е и двустранно осчетоводена и по нея е ползван данъчен кредит по ЗДДС. Следователно, съобразно вече изложеното претендираното вземане е валидно установено. Не се спори,а и от заключението на вещото лице се изяснява, че ответника не е заплатил цената на стоката, поради което претенцията следва да бъдат уважени, както и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД- тъй като ответникът е изпаднал в забава от датата на падежа на задължението, обективирано в процесната фактура. На ответника в производството- сега касатор следва да бъдат присъдени разноски, съобразно уважената част от исковете в размер на 4730.07лв. за всички съдебни инстанции. По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №626 от 12.04.2012г. по гр.д. 391/12г. на Пловдивски окръжен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да заплати на „ [фирма] – [населено място] сумата 19618.56лв. – незаплатена цена за продажба на 24960т. нефтен битум по фактура №[ЕГН]/28.12.2006г., ведно със сумата 7426.08лв.- мораторна лихва върху тази главница за периода-03.01.2007г. – 20.08.2009г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска – 20.08.2009г. до окончателното изплащане. ОСЪЖДА П. Пътища”Е. – [населено място] да заплати на „ [фирма] – [населено място] направените по делото разноски за всички съдебни инстанции в размер на 4730.07лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: