7 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №4 гр. София, 04.01.2021г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през двехиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева при секретаря .................., след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д. № 242 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Парламет Се“ ООД, [населено място], срещу решение № 245/15.10.2019 г., постановено по в.т.д. № 200/2019 г. от Великотърновски апелативен съд, с което е отменено решение № 152/17.10.2017 г. по т.д. № 223/2016 г. на Плевенски окръжен съд и е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК иск за съществуване на вземането на касатора по отношение на „Палмекс – 03“ ЕООД, [населено място] бряг, и П. Ц. П. от [населено място] бряг, при условията на солидарна отговорност, в размер на 33 300 лв., произтичащо от запис на заповед от 25.09.2014 г., с падеж – 25.12.2014 г., издаден като обезпечение на задължение на „Палмекс – 03“ ЕООД, поето по договор за покупко – продажба на стоки /движими вещи/ от 25.09.2014 г., въз основа на който запис на заповед е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК № 437/20.10.2016 г. и изпълнителен лист № 961/20.10.2016г. по ч.гр.д. № 833/2016 г. на РС – Червен бряг, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта – 31.08.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК. Ответниците „Палмекс – 03“ ЕООД, [населено място] бряг, и П. Ц. П. от [населено място] бряг оспорват жалбата. Претендират разноските по делото. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Обжалваното решение е постановено при ново разглеждане на делото от въззивната инстанция, след като предходното въззивно решение е било отменено от ВКС с решение №59/29.05.2019 г. по т.д. № 1680/2018г. При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел за безспорно, че записът на заповед от 25.09.2014 г. е издаден от „Палмекс – 03“ ЕООД и П. Ц. П. за обезпечаване на сумата 33 300 лв., съгласно чл.3.1 от договор за покупко – продажба на стоки /движими вещи/ от 25.09.2014 г., сключен между „Палмекс – 03“ ЕООД и „Парламет Се“ ООД. След като е взел предвид указанията на ВКС, е приел, че на установяване по делото подлежи наличието или липсата на изискуеми към датата на падежа на обезпечителния запис на заповед задължения на „Палмекс – 03“ ЕООД, като продавач и издател на записа на заповед по каузалното правоотношение, за дължими и незаплатени от него суми по т.3.1 от договора, в размер на 33 300 лв. по две банкови гаранции. Изтъкнал е, че предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск би могъл да е основателен само ако изискуемостта на заявеното вземане е настъпила до датата на падежа на менителничния ефект. Приел е за безспорно, че падежът на записа на заповед е 25.12.2014г., внесените две гаранции в общ размер на 33 300 лв. за добро изпълнение на борсов договор № 550/29.08.2014 г. и борсов договор № 568/17.09.2014 г. към 19.01.2017 г. не са възстановени на адресата, както и че предмет на исковата претенция е сума, претендирана като дължима по записа на заповед, но съставляваща неизплатено задължение по каузално правоотношение – т.3.1 от договора за продажба. С оглед уговорения в договора падеж на задължението /незабавно, след освобождаване на сумите по двете банкови гаранции/ и липсата на освобождаване на същите, въззивният съд е приел, че предявеният от „Парламет Се“ ООД иск е неоснователен, поради неизискуемост на задължението по т.3.1 от договора към датата на падежа на процесния запис на заповед. Изтъкнал е, че настъпилият падеж на подлежащото на изпълнение вземане по ценната книга не прави изискуемо задължението по каузалната сделка, въпреки че го обезпечава. Изложил е съображения, че предвид изразената в каузалния договор воля на контрагентите и установените по делото факти, обемът на задължението, поето от „Палмекс – 03“ ЕООД по чл.3.1 от договора, не е обвързано с предприемане на действие в определен срок за възстановяване на гаранциите към третото лице. Във връзка с възраженията, релевирани от солидарния длъжник П. Ц. П., за недобросъвестност на ищеца като кредитор, въззивният съд е приел, че предявеният иск спрямо този ответник също е неоснователен. Счел е за безспорно, че към датата на сключване на договора П. П. е изпълнявал функциите на управител на „Палмекс – 03“ ЕООД, както и че договорът и записът на заповед са подписани от него в лично качество и като управител на дружеството. Приел е, че обстоятелствата, при които е издаден записът на заповед, сочат на знание у ищеца, че менителничното задължение на издателя е поето единствено с цел обезпечение на породеното от договора задължение, респ. че със същата цел като солидарен длъжник по записа на заповед е подписал управителят на дружеството – издател. Въззивният съд е изложил съображения, че недобросъвестността е налице, когато предявявайки правата си по менителничния ефект поемателят би получил плащане, в противоречие със съществуващи и противопоставими му като кредитор от длъжника факти и обстоятелства, относими към съществуването или изискуемостта на задължението. С оглед на това е приел, че с установяване на недължимост на каузалното правоотношение се препятства събиране на същото, но на основание абстрактната сделка. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: 1. „При повторно разглеждане на делото във въззивната инстанция и при дадени указания в отменителното решение на ВКС, произнасянето да се извърши при условията на чл.269 ГПК, като е посочен и конкретен юридически факт, който следва да се анализира, необходимо ли е въззивната инстанция да изложи обосновани изводи относно постигнатата действителна договореност на страните по постигнатите действителни облигационни правоотношения?“; 2. „Когато между две търговски дружества е постигната обща воля за безвъзмездно предоставяне на парични средства, в случая сумата 33 300 лв., със задължение за връщане и е уговорено обезпечение само за това правоотношение, не е ли налице втора каузална връзка, касаеща договор за заем за потребление, обезпечен с менителничен ефект, или действителната воля съгласно чл.20а ЗЗД е да се сключи само и единствено договор за продажба?“; 3. „Когато е уговорен срочен заем за потребление, може ли кредиторът да упражни преобразуващото право да поиска изпълнение преди срока, съобразно общата норма на чл.71 ЗЗД, и да има последица изискуемост на задължението и право на кредитора да предприеме действия по изпълнение?“; 4. „Когато обезпечението е договорено с цел срочното връщане на безвъзмездно предоставената сума от длъжника, необходима за внасяне от него на банкови гаранции, а възстановяването й е поставено в зависимост от тяхното освобождаване, но длъжникът не е направил за това необходимите постъпки, не възниква ли за кредитора преобразуващото право да поиска изпълнение преди срока в хипотезата на чл.71, пр.2 ЗЗД – длъжникът със своите действия е намалил даденото му обезпечение?“; 5. „Когато длъжникът не е направил постъпки за възстановяване на стойността от 33 300 лв. на банковите бордера, предоставени на третото лице, той не губи ли предимството на срока така, както е уговорен в договора за заем от 25.09.2014 г., т.е. не е ли налице хипотезата на чл.71 ЗЗД, при която кредиторът има право да потърси вземането си и преди настъпване на уговорения срок, което да стори с подаването на заявлението по чл.417, т.10 ГПК и на исковата молба по чл.422 ГПК?“; 6. "Когато срокът по безвъзмезден заем за потребление е договорен в полза на длъжника и падежът е поставен в зависимост от действието на трето лице, чия е доказателствената тежест да установи, че заемателят е направил надлежни постъпки за възстановяване на сумата в своя патримониум?“; 7. „Налице ли е недобросъвестност на поемателя на менителничен ефект, когато издателят не е страна по каузално правоотношение, но знае за него, и когато знае, че заради неговото бездействие не е настъпило плащане нито по каузалното правоотношение, нито по ценната книга, за което той също знае?“. По първия въпрос въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с позоваване на решение № 72/15.07.2016 г. по гр.д. № 290/2016 г. на ВКС, II г.о. и решение № 72/13.04.2016 г. по гр.д. № 3582/2015 г. на ВКС, III г.о. По втори, трети, четвърти, пети и шести въпрос въвежда основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, с позоваване на решение № 109/12.08.2019 г. по т.д. № 636/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 3/17.04.2019 г. по т.д. № 1831/2017 г. на ВКС, II т.о. и определение № 41/11.01.2016 г. по гр.д. № 4606/2015 г. на ВКС, IV г.о. По последния въпрос въвежда основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с позоваване на решение № 194/01.02.2018 г. по т.д. № 84/2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 230/11.08.2014 г. т.д. № 383/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 1569/18.02.2004 г. по т.д. № 2576/2002 г. на ВКС, II т.о. и решение № 92/06.07.2017 г. по т.д. № 569/2016 г. на ВКС, I т.о. Моли обжалваното решение да бъде допуснато до касационен контрол поради недопустимост и очевидна неправилност. Не е налице основание за преценка вероятната недопустимост на въззивното решение. Доводът на касатора за наличие на предпоставката по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване касае единствено твърдението, че предявеният иск срещу П. Ц. П. е недопустим. Съгласно решение № 18/11.07.2014 г. по т.д. № 25/2013 г. на ВКС, II т.о., новото разглеждане на спора е с различен обем от първоначалното въззивно разглеждане, с оглед на констатираната неправилност от касационната инстанция. По – нататъшният ход на производството следва да започне от онова незаконосъобразно действие, което е послужило като основание за отмяна. Новият състав на въззивната инстанция не би могъл наново да се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение, тъй като тези доводи на въззивника са били преклудирани. Предвид препращащата норма на чл.293, ал.4 вр. чл.270 ГПК, при произнасянето на ВКС по допустимостта на първоначалното въззивно решение е налице произнасяне и по допустимостта на първоинстанционното решение. Предвид изложеното неоснователни са доводите за недопустимост на обжалваното решение. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на обжалването поради твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е идентична с основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не е засегнато от тези пороци. Доводите на касатора за очевидна неправилност повтарят оплакванията за неправилност, изложени в касационната жалба, и са относими към поставения по реда на чл.280, ал.1 ГПК седми въпрос. Първият въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е поставен във връзка с твърдението на касатора, че при новото разглеждане на делото въззивният съд не се е съобразил със задължителните указания на ВКС, дадени с отменителното решение по чл.294, ал.4 ГПК. Съгласно решение № 143/17.02.2020 г. по т.д. № 2703/2017 г. на ВКС, I т.о., с разпоредбата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия и да не извърши указаните му като недопустими. В този смисъл е и решение № 83/26.03.2013 г. по гр.д. № 799/2012 г. на ВКС, II г.о., съгласно което при новото разглеждане на делото, след връщането му от ВКС, споровете относно правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират. Поради това при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, той се произнася по спора само в рамките, очертани от касационното решение. В случая въззивният съд се е произнесъл по въпроса за изискуемостта на задължението по каузалното правоотношение, тълкувайки договорната клауза за определяне на падежа му, което произнасяне е формирало основния решаващ извод в обжалвания съдебен акт за отхвърляне на исковата претенция, поради което касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса:„При повторно разглеждане на делото във въззивната инстанция и при дадени указания в отменителното решение на ВКС, произнасянето да се извърши при условията на чл.269 ГПК, като е посочен и конкретен юридически факт, който следва да се анализира, необходимо ли е въззивната инстанция да изложи обосновани изводи относно постигнатата действителна договореност на страните по постигнатите действителни облигационни правоотношения?“. Втори, четвърти, пети и седми въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване, тъй като касаят проверката на правилността на въззивното решение. Отговорите на същите са относими към преценка на конкретни факти и доказателства, свързани с разкриването на действителните отношения между страните. Неправилността на обжалваното решение не е основание по чл.280, ал.1 ГПК и е извън предмета на производството по чл.288 ГПК, съгласно задължителните указания на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не отговарят на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и третия и шестият въпрос, тъй като са общи и с изцяло хипотетичен характер. Същите нямат отношение към предмета на делото, доколкото не съдържат обсъждане на решаващите изводи на въззивния съд за отхвърляне на иска. Последните изразяват само защитната теза на касатора и искането за друг краен резултат. На основание чл.18, ал.1, т.2 ГПК касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 666 лв. по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 245/15.10.2019 г., постановено по в.т.д. № 200/2019 г. от Великотърновски апелативен съд. УКАЗВА на касатора „Парламет Се“ ООД, [населено място], в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена държавна такса в размер на 666 лв. по сметка на ВКС, при неизпълнение на което задължение касационната жалба ще бъде върната. След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на Първо отделение на Търговска колегия на ВКС на РБ за насрочване в открито заседание. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: