Р Е Ш Е Н И Е № 69 гр. София, 23.07.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на деветнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав: Председател: Теодора Нинова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 6268 по описа за 2014 г. Производството е по чл. 290 ГПК. До обжалване е допуснато решение № 1429/ 14.07.2014 г. по гр. д. № 1093/ 2014 г, с което Пловдивски окръжен съд, като е потвърдил решение № 60/ 21.02.2014 г. по гр. д. № 1260/ 2013 г. на Асеновградски районен съд в обжалваните части, е отхвърлил исковете на Н. Д. Н., А. С. Т., В. Х. Т., С. Д. Т. и Й. Д. Т. с правна квалификация чл. 108 ЗС срещу Ц. К. Г. и Х. К. Г. относно поземлен имот № 00702.520.442 по кадастралната карта (КК) на А.; срещу Т. И. М. и М. Я. М. относно поземлен имот № 00702.520.441 по КК на А. и срещу Ж. Г. К. и Т. Х. К. относно поземлен имот № 00702.520.443 по КК на А.. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: Когато ищецът по иск с правна квалификация чл. 108 ЗС извежда качеството си на собственик на имота на основание земеделска реституция, а ответникът възразява, че е бивш ползувател, чиито права са прекратени по § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но въпреки това е придобил имота по давност, намира ли приложение презумпцията на чл. 69 ЗС и в частност, необходими ли са доказателства, че ответникът е извършил действия, с които е обективирал своето намерение да завладее имота спрямо реституирания собственик? За извода има ли значение това, че ответникът се е снабдил с нотариален акт, с който по обстоятелствена проверка е признат за собственик на имота? Касаторите Н. Д. Н., А. С. Т., В. Х. Т., С. Д. Т. и Й. Д. Т. (ищците, обжалвали и първоинстанционното решение) искат въззивното решение да бъде отменено като постановено в неправилното приложение на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 79, ал. 1 ЗС и в противоречие със събраните доказателства. Претендират разноски. Ответниците по касация съпрузите Ц. и Х. Г., съпрузите Т. и М. М. и съпрузите Ж. и Т. К. възразяват, че жалбите са неоснователни. Г. и М. претендират разноските пред настоящата инстанция. По въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, настоящият състав на ВКС намира, че когато ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, се брани с възражение, че е придобил имота по давност, приложението на оборимата презумпция на чл. 69 ЗС не е изключено само поради това, че той е имал право на ползване върху земеделската земя, което е било прекратено на основание § 4 от ПЗР на ЗСПЗЗ. Приложението на чл. 69 ЗС зависи от конкретните обстоятелства, при които е установена фактическата власт. Ако към установяване на фактическата власт върху имота е упражнявано самото право на ползване, което е било предоставено по силата на конкретен акт на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет или на Министерския акт, презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена и не намира приложение. Ако обаче към установяване на фактическата власт ответникът е упражнявал за себе си действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост, презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение. Когато такъв ответник се е снабдил с нотариален акт, с който неговото право на собственост е признато по реда на чл. 587, ал. 2 ГПК (чл. 483, ал. 2 ГПК (отм)), приложение намират указанията, дадени с ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата и провери въззивното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира неоснователна поради следните съображения: Ищците (сега касатори) са извели качеството си на собственици на имота от решение № 2178/ 02.08.2001 г. на О. - А., с което в стари реални граници е възстановено правото на собственост върху една нива, а сега имот в строителните граници на А. и от твърденията, че са наследници по закон на Д. П. Р., бивш собственик на нивата. Спорът е възникнал от това, че с издаването на к. н. а. № 43/ 19.02.2013 г. и н. а. № 44/ 12.06.2013 г. ответниците (ответници и по касация) са признати собственици на същия имот на основание придобивна давност и договор за доброволна делба. Така имотът е поделен на три и те са заснети в КК на А.. Касаторите са поискали ответниците да бъдат осъдени да предадат владението, както следва: съпрузите Ц. и Х. Г. – на имот № 00702.520.442, съпрузите Т. и М. М. – на имот № 00702.520.441 и съпрузите Ж. и Т. К. – на имот № 00702.520.443. В писмения отговор на исковата молба ответниците по касация са оспорили исковете с две възражения. Основното, за материална незаконосъобразност на решението на О.. Евентуалното, че на основание давностно владение и делба са придобили право на собственост, както следва: Ц. и Х. Г. – върху имот № 00702.520.442, от Т. и М. М. – върху имот № 00702.520.441 и от Ж. и Т. К. – върху имот № 00702.520.443. Въззивният съд е приел, че всяка от насрещните страни разполага с титул относно своето право на собственост, без правата на ответниците да произтичат от тези на ищците, а това означава, че в тежест на всяка е да докаже своето право. Изключил е легитимацията на ответниците по възражението за материална незаконосъобразност на решението на О., но е отхвърлил ревандикационните искове поради основателност на възражението за придобивна давност. При изходна тълкувателна позиция, съобразена със задължителните указания в ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел, че презумпцията на чл. 69 ЗС намира приложение в отношенията между страните. Това е така, защото още към установяване на фактическата власт (години преди да бъде издадено решението на О. за възстановяване на правата на касаторите), ответниците по касация са извършили действия, за които е оправомощен носителят на правото на собственост. Оградили са имота, разпределили са неговото ползване помежду си, ответниците К. са изградили постройка за инвентар, която през 2009 г. са укрепили и електрифицирали. Въззивният съд е квалифицирал владението като недобросъвестно поради липсата на правно основание за осъществяваните върху имота собственически действия от ответниците по касация. Намерил е, че доказателствата, събрани чрез разпит на свидетели, не само не опровергават, а са в подкрепа на осъществяването на факта, презюмиран в чл. 69 ЗС, включително след 2001 г. – годината, в която е влязло в сила решението на О. за възстановяване на правото на собственост в стари (реални) граници върху имота, включен в строителните граници на А.. Съобразил е разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, съгласно която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по ЗСПЗЗ, не се прилага и започва да тече от датата на влизане на този закон в сила (21.11.1997 г). Съобразил е и това, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. Въззивният съд е посочил 2001 г. като начална срока по чл. 79, ал. 1 ЗС 2001 г. И доколкото владението е било явно и непрекъснато, демонстрирано по отношение на всички, включително и спрямо касаторите, е приел, че съответен на действителното положение е на к. н. а. № 43/ 19.02.2013 г. Към неговото издаване по реда чл. 587, ал. 2 ГПК съсобственици на имота са ответниците по касация. Осъщественото оригинерно основание е погасило правата на касаторите, възникнали от конститутивното решение на О.. Към предявяването на исковете (16.08.2013 г) ответниците по касация са го разделили на три нови парцела, заснети в кадастралната карта на А.. Договорът за доброволна делба легитимира ответниците по брачни двойки като собственици на съответния парцел.Това са съображенията, при които въззивният съд е приел исковете по чл. 108 ЗС неоснователни и е потвърдил обжалваното решение. Според касаторите, въззивното решение подлежи на отмяна, тъй като въззивният съд е приел за осъществени предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС, без да посочи датата, на която решението на О. е влязло в сила. Това действително е така, но тази непрецизност откъм началото на срока на придобивната давност не влияе върху крайния резултат. Производството по възстановяване на собствеността върху земеделските земи е уредено в ЗСПЗЗ като административно. То се развива между лицето, подало заявлението за възстановяване, и компетентния административен орган. Чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ предвижда, че постановените решения на органа на поземлена реституция подлежат на обжалване пред районния съд, който решава спора по същество. Неговото решение подлежи на обжалване по реда на АПК. В производството по обжалване на административния акт също не се допуска участие на трети лица. Страни по него са оспорващият (жалбоподателят) и административният орган, издал акта. Решението, с което органът на поземлена реституция е уважил изцяло заявената реституционна претенция и е възстановил правото на собственост в стари (реални) граници след издадени удостоверение по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ и скица на имота, влиза в сила от датата на неговото издаване. Това е така, защото лицето, подало заявлението за възстановяване, няма правен интерес да го обжалва по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Това е и причината, чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ (в приложимата редакция към 02.08.2001 г) да признава на решението на О. и на скицата към него на нотариален акт за собственост върху имота. Въззивният съд е съобразил обаче, че нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ е действащо право към годината, в която е издадено (и влязло в сила) решението на О., но начален за срока по чл. 79, ал. 1 ЗС е моментът на възстановената по ЗСПЗЗ собственост. Срещу този , които не може да защити правата си, давност не тече. Допуснатата от въззивния съд неточност не влияе върху крайния резултат предвид събраните доказателства, че в релевантния период 02.08.2001 г. – 02.08.2011 г. ответниците по касация са владяли имота явно и непрекъснато, а предпоставките на чл. 79, ал. 1 ЗС са осъществени. Според касаторите, въззивното решение е неправилно, тъй като въззивният съд е разпределил неправилно доказателствената тежест. В случая обаче въззивният съд е съобразил разпоредбата на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, издаденият нотариален акт и в съответствие с указанията по ТР № 11/ 21.03.2013 г. е приел, че всяка от насрещните страни притежава титул за собственост на имота, а това означава, че носи тежест да докаже юридическите факти, от осъществяването на които извежда своето право. Според касаторите въззивното решение е неправилно пред вид събраните доказателства за начина, по който ответниците по касация са се снабдили с необходимите документи за констативния нотариален акт. Владението обаче е фактическо отношение към вещта. Това означава, че доказателствата, на които касаторите се позовават, са неотносими. Според касаторите неправилно въззивният съд е приел владението на ответниците за непрекъснато. Вярно е, че според събраните доказателства, въззивният съд изрично е посочил, че ответниците са забелязвани в имота основно през пролетните и летните месеци на годината. Като е приел непресъснатост на владението, въззивният съд е приложил презумпцията на чл. 83 ЗС, по която обратно доказване не е провеждано. В обобщение, заявените касационни оплаквания са неоснователни. Следователно въззивното решение подлежи на потвърждаване от настоящата инстанция. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите следва да се поставят разноските, които ответниците Ц. Г. и Т. М. са направили пред настоящата инстанция. Тъй като отговорността за разноските по конкретното дело е деликтна, касаторите следва да я понесат солидарно (чл. 53 ЗЗД). Направените от касаторите разноски и пред настоящата инстанция остават в тяхна тежест (арг. от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ПОТВЪРЖДАВА решение № 1429/ 14.07.2014 г. по гр. д. № 1093/ 2014 г. на Пловдивски окръжен съд. ОСЪЖДА Н. Д. Н. ЕГН [ЕГН], А. С. Т. ЕГН [ЕГН], В. Х. Т. ЕГН [ЕГН], С. Д. Т. ЕГН [ЕГН], Й. Д. Т. ЕГН [ЕГН] да заплатят солидарно на Ц. К. Г. сумата 550 лв. и на Т. И. М. сумата 550 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.