Р Е Ш Е Н И Е № 142 гр. София, 27 февруари 2024 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВП ТОМА КОМОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 1118 / 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, подадена от подсъдимия Г. К. С., чрез защитника му адвокат Е. В., срещу въззивно решение № 316 / 11.09.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1140/ 2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 5 – ти състав. В жалбата се излагат твърдения в подкрепа на заявените с нея касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 - 3 от НПК, като се правят алтернативни искания за оправдаване на подсъдимия на основание чл. 12 от НК; за осъждането му по по - леко наказуемите състави на чл. 118 НК или чл. 119 от НК; за отмяна на въззивното решение и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане; за намаляване на размера на наложеното наказание, като същото бъде определено, съобразно разпоредбата на чл. 55 от НК. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Допълнително сочи като допуснато нарушение на процесуалните правила обстоятелството, че делото е разгледано от състав на първоинстанционния съд, който бил предубеден, тъй като на досъдебното производство е взел по отношение на подсъдимия С. мярка за неотклонение „Задържане под стража“, приемайки, че има достатъчно доказателства за авторството на престъплението по чл. 115 от НК. Защитникът сочи и че двете предходни съдебни инстанции са допуснали нарушения на процесуалните правила, свързани с анализа на доказателствата, като приели за установени фактически положения, обосноваващи обвинителната теза, въз основа единствено на предположения. Според него подсъдимият е действал в защита на живота си и този на семейството си, поради което наложеното му наказание е явно несправедливо. Предвид изложеното процесуалният представител поддържа направените с жалбата алтернативни искания за оправдаване на дееца, промяна на правната квалификация на обвинението, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на размера на наказанието. Прокурорът от Върховната прокуратура намира касационната жалба за неоснователна. Според него авторството на деянието и механизмът на неговото извършване са установени по несъмнен начин, а предвид средството, с което е осъществено деянието и насочеността на ударите към жизненоважни органи, е доказан и прекият умисъл на дееца. Прокурорът изразява становище, че деянието законосъобразно е квалифицирано по чл. 115 от НК, тъй като не са налице хипотезите на чл. 118, чл. 12 и чл. 119 от НК, наложеното наказание е справедливо определено, съобразно правилото на чл. 54 от НК, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Гражданският ищец М. Б. С. и неговият повереник, редовно призовани, не се явяват и не взимат отношение по жалбата. Подсъдимият в своя защита твърди, че е бил нападнат в дома си и е защитил себе си, сина си и семейството си, поради което в предоставената му последна дума моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 15/ 06.07.2022 г., постановена по н.о.х.д. № 365/ 2021 г. по описа на Окръжен съд – Кюстендил, подсъдимият Г. К. С. е признат за виновен в това, че на 10.11.2019 г., около 00,20 часа, в гр. Кюстендил, на ул. „Пролет“ № 23, срещу бл. 160, умишлено умъртвил Х. Б. С., поради което и на основание чл. 115, вр. с чл. 54 от НК е осъден на десет години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. Със същата присъда е отхвърлен предявеният от гражданския ищец М. Б. С. срещу подсъдимия граждански иск за неимуществени вреди в размер на 200 000 лева, като неоснователен и недоказан. Първоинстанционният съд с присъдата се е разпоредил с веществените доказателства, събрани по делото, като се е произнесъл и по разноските, направени в наказателното производство. Подсъдимият С. останал недоволен от първоинстанционната присъда и подал жалба срещу нея до Софийски апелативен съд с искане за постановяване на оправдателна присъда. Присъдата на ОС – Кюстендил е обжалвана и от гражданския ищец С., чрез повереника му, с искане за уважаване на предявения граждански иск. С въззивно решение № 316 / 11.09.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1140/ 2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 5 – ти състав, присъдата на ОС – Кюстендил е потвърдена изцяло. Касационната жалба, подадена срещу посоченото въззивно решение, е допустима, тъй като е депозирана в срока по чл. 350 от НПК, от процесуално легитимирана страна и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Приоритетно следва да бъдат обсъдени твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения при постановяване на въззивното решение, доколкото само при отрицателна констатация за наличието на такива е допустимо да бъдат обсъждани останалите оплакванията за нарушение на материалния закон и несправедливост на наказанието. В съдебното заседание пред ВКС, като аргумент в подкрепа на заявеното касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, защитникът сочи, че първоинстанционната присъда е постановена от предубеден състав. Именно това твърдение следва да се разгледа на първо място, тъй като при основателност на същото е безпредметно произнасянето по останалите оплаквания. То се аргументира с довода, че председателят на съдебния състав, постановил първоинстанционната присъда, на досъдебното производство се е произнесъл с определение, с което е взел по отношение на обвиняемия /подсъдимия/ Г. К. С. мярка за неотклонение „Задържане под стража“, като е приел, че от доказателствата може да се направи обосновано предположение относно авторството на деянието. Действително, видно от материалите, събрани в хода на досъдебното производство, председателят на съдебния състав, произнесъл първоинстанционната присъда - съдия Й. Ц., е постановила определение № 583/12.11.2019 г., по ч.н.д. № 514/2019 г. по описа на ОС – Кюстендил, с което е взета по отношение на Г. К. С. мярка за неотклонение „Задържане под стража“. С отмяната на б. „г“ на чл. 29, ал. 1, т. 1 от НПК / ДВ, бр. 63 от 2017 г., в сила от 05.11.2017 г./ отпадна забраната в състава, който разглежда делото по същество, да участва съдия, постановил определение на досъдебното производство, с което се взема, потвърждава, изменя или отменя мярка за неотклонение „Задържане под стража“. Такъв отвод може да бъде поискан и съдията следва да се отведе, съобразно чл. 29, ал. 2 от НПК, ако от съдържанието на определението, постановено в съдебното производство по чл. 64 или чл. 65 от НПК, може да се направи извод, че е обсъждал доказателствата по начин, който дава основание да се приеме, че е взел предварително решение относно авторството и доказаността на обвинението. Както и ЕСПЧ приема последователно в своята практика / например решение на ЕСПЧ от 24.05.1989 г. по Hauschieldt v. Denmark/, съмнения за предубеденост на съда биха били налични, ако в рамките на упражнения от него контрол, съдията е демонстрирал, че у него съществува „много висока степен на яснота по въпросите на вината“, по които отношение може да се вземе единствено с крайния съдебен акт по съществото на делото. В конкретния случай, при постановяване на определението, с което е взета мярката за неотклонение на обвиняемия С., съдия Ц. не е обсъждала доказателствата, събрани към онзи момент на досъдебното производство, не е взела отношение по съществото на обвинението, относно авторството на деянието и неговата доказаност, поради което не може да се направи извод, че предварително се е произнесла по въпросите, които впоследствие са решени при постановяване на присъдата от съдебния състав, част от който е била тя. Видно от мотивите на въззивното решение, контролираният съд правилно е достигнал до същото заключение, поради което твърдението на защитата, че не е отстранил допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила – разглеждане на делото от предубеден съдебен състав, е неоснователно. В процесуалния документ, въз основа на който е инициирана настоящата касационна проверка, оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения се аргументират и с твърденията, че въззивното решение, подобно на първоинстанционната присъда, е необосновано, тъй като приетите за установени фактически положения са изградени въз основа на предположения. Не били доказателствено подкрепени изводите на предходните инстанции за наличието на интимна връзка между съпругата на подсъдимия и пострадалия; за това, че нараняванията на последния са причинени с донесен от подсъдимия черен войнишки нож; че С. първи е нанесъл на С. удари с ножа и че след деянието е сложил банкноти в ръката му. До тези фактически изводи контролираният съд достигнал като кредитирал изцяло показанията на свидетелите Я. и З., а игнорирал тези на полицейските служители Х., В. и К.. Експертните заключения също били интерпретирани неправилно и тенденциозно от съдилищата и то винаги в полза на обвинението. По този начин били нарушени разпоредбите на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 и чл. 305, ал. 3 и ал. 5 от НПК, като доказателствата били тълкувани превратно, избирателно и тенденциозно, липсвал обективен и пълен анализ на доказателствената съвкупност, а оценката й била едностранчива и повърхностна. При извършения касационен контрол на обжалваното въззивно решение не се установява основателност на оплакванията на касатора за приети от предходната инстанция факти, основаващи се единствено на предположения. В по - голямата част по своето естество тези твърдения са за необоснованост на обжалваното решение, която е изключена от касационните основания по чл. 348 от НПК. Касационната инстанция е лишена от възможността /освен в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, каквато не е налице/ да приема факти, различни от установените от контролирания съд, извършвайки свой собствен анализ на доказателствената съвкупност. Единствените й правомощия са да провери дали процесът по събиране, анализ и оценка на доказателствените материали е осъществен от проверявания съд, съобразно процесуалните правила. Прегледът на обжалваното решение налага извода, че въззивният съд е основал фактическите си изводи, относно авторството на деянието, механизма и средството на неговото извършване, мотивите на дееца и поведението му след престъплението, въз основа на пълен, задълбочен и всестранен анализ на доказателствената съвкупност, изцяло подчинен на изискванията, визирани в разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК, поради което упреците към него са неоснователни. Контролираният съд е анализирал показанията на свидетелите, разпитани по делото, като ги е съпоставил както помежду им, така и с експертните заключения и писмените доказателства, събрани по делото. Въз основа на прецизен анализ на доказателствената съвкупност въззивният съд е достигнал до извод за съществуването на извънбрачна връзка между пострадалия и съпругата на подсъдимия. Това заключение е извел от показанията на св. Я., отчасти от тези на св. З., от справката за активната комуникация между пострадалия С. и съпругата на подсъдимия – В. С., чрез приложението„Viber“, както и от справката за телефонните разговори между тях, включително и за 15 разговора, проведени на 09.11.2019 г. Съобразил е и показанията на свидетелите К., Х. и В. – полицейските служители, пристигнали първи на местопрестъплението, пред които подсъдимият лично споделил за извънбрачната връзка на съпругата си. Въз основа на същите показания контролираният съд е приел за установен и фактът, че ножът, с който са нанесени нараняванията на пострадалия е принадлежал на подсъдимия, тъй като последният сам е съобщил това на полицейските служители. Съобразил е и че описанието на иззетото веществено доказателство - нож, по форма и размер на острието съвпада с това, посочено от експертите в заключението на СМЕ и на технико – инженерната и медицинска експертиза, като вид на оръжието, с което са причинени нараняванията на пострадалия. Взел е предвид и че намерените по иззетия нож следи от кръвта на пострадалия /установено от ДНК експертизата на веществени доказателства/ категорично сочат същия като оръжието на престъплението. На следващо място, неоснователно е твърдението за това, че неправилно въззивният съд е дал вяра на показанията на св. Я. и е игнорирал изложеното от полицейските служители за повода на срещата между пострадалия и подсъдимия. Контролираният съд е обсъдил посочените гласни доказателства, като изцяло е кредитирал както заявеното от св. Я., така и от свидетелите К., Х. и В., приемайки, че и четиримата добросъвестно и обективно възпроизвеждат известните им по делото факти. Въз основа на обективния анализ на показанията на св. Я. въззивният съд е достигнал до извода, че инициатор на срещата между подсъдимия и пострадалия в нощта на убийството е бил първият от тях, като причината е била разрешаване на личните им взаимоотношения, възникнали по повод на посочената извънбрачна връзка. Контролираният съд е съпоставил посочените гласни доказателства с данните от справката за проведените мобилни телефонни разговори между С. и Х. С. в нощта на 9.11.2019 г., като е достигнал до вярното заключение, че първото позвъняване е от подсъдимия към пострадалия, както и че повечето от разговорите са инициирани също от него. При това правилно въззивният съд е приел, че повод за срещата между двамата не е било изнудване за пари, а за да се разправи физически подсъдимия /„да го бие“, според показ. на св. Я./ с пострадалия. С показанията си св. Я. е възпроизвел това, което пострадалият лично му е споделил при разговора по телефона, проведен в нощта на деянието, докато полицейските служители преразказват съобщеното им от подсъдимия при пристигането им на местопроизшествието – че пострадалият имал връзка със съпругата му, рекетирал го, стрелял по него с пистолет, при което подсъдимият извадил ножа и го наръгал. Поради това, че подсъдимият С. се е възползвал от правото си да не дава обяснения по обвинението, а съпругата му В. С. и синът му В. С. са отказали на основание чл. 119 от НПК да свидетелстват по делото, предходните инстанции са имали възможност да проверят предложената от защитата версия за „рекет“ от страна на пострадалия спрямо подсъдимия, единствено като анализират производните гласни доказателства – показанията на свидетелите К., Х. и В. /възпроизвеждащи разказаното им от подс. С./, съпоставяйки ги с обективно установените по делото факти. При това вярно контролираният съд /както и първоинстанционният съдебен състав/ е интерпретирал заключението на техническата експертиза, възпроизвеждащо разговора с оператора на тел. 112, при който подсъдимият е съобщил, че спрямо него е извършен „рекет“, и че е „стопирал“ рекетьора; показанията на св. К., че при пристигането на местопрестъплението е видял в едната ръка на пострадалия еврови банкноти, които е взел и оставил на платното, за да бъдат описани като веществени доказателства и протокола за оглед, в който е сторено това. Посочените доказателства не са игнорирани от въззивния съд, /както неоснователно твърди касаторът/, а са анализирани внимателно, като са съпоставени с отразеното в заключенията на СМЕ относно вида на причинените на пострадалия наранявания и описания в протокола за оглед вид на посочените банкноти. При това логично е контролираният съд е преценил, че при наличието на порезни, кървящи наранявания по пръстите на двете ръце на пострадалия С., ако той е държал банкнотите по време на деянието, кървавите следи по тях биха били много повече, а не само няколко петна и то само по една от банкнотите. Освен това вярно е и заключението му, че при интензивността на борбата между подсъдимия и пострадалия, в резултат на която на последният са нанесени с нож три тежки прободно - порезни наранявания /две в корема и едно в гърдите/, две прободно – порезни наранявания в раменния пояс и в лявата мишница и рамо, кръвонасядания по лицето, главата и гърба, С. не би успял да задържи в ръцете си банкнотите, без да ги изпусне, особено в момента, когато са му причинени порезни наранявания по дланта на лявата ръка до основите на втори и трети пръст и по първата фаланга на трети пръст на дясната ръка /определени от експертите като защитни наранявания/. Изложеното е дало основание на контролирания съд да приеме обосновано, че подсъдимият сам е поставил банкнотите в ръцете на пострадалия и то след деянието, за да подкрепи версията си за осъществен спрямо него „рекет“. Отделен е въпросът, че при т. нар. „рекет“ – изнудване, деецът цели да получи имотна облага, като оказва противозаконно въздействие върху пострадалия чрез заплаха или насилие, за да го принуди сам да извърши нещо, да пропусне нещо или да претърпи нещо противно на волята му и с това му причинява имотна вреда. При отказа на подсъдимия да даде обяснения по обвинението и при отсъствие на други доказателства / гласни, писмени и др./, не може да бъде изяснен въпросът какво е било естеството на противозаконното въздействие от страна на пострадалия върху подсъдимия – в какво се е състояло изнудването, с какво го е заплашвал, за какво му е искал пари, срещу какво и т. н., за да бъде проверена версията му за „рекет“ и от този аспект. С оглед на изложеното правилно и законосъобразно въззивният съд е приел, че срещата с пострадалия е била инициирана от подсъдимия с цел физическа саморазправа с него, заради посочената извънбрачната връзка и че не е доказана версията за „рекет“. Неоснователни са и твърденията на касатора за това, че приетите от контролирания съд фактически положения, свързани с това кой е започнал физическия сблъсък, каква е била поредността на нараняванията и на произведения от пострадалия изстрел с газовия пистолет, се базират изцяло на предположения. Въззивната инстанция при установяване на посочените фактически обстоятелства изцяло се е позовала на заключенията на СМЕ и на технико – инженерната и медицинска експертиза относно вида, степента, механизма и поредността на причиняване телесните увреждания на пострадалия и на подсъдимия, положението на двамата един спрямо друг при тяхното нанасяне. По този начин, въз основа на вярно интерпретираните експертни становища, както и на заключението на ДНК експертиза, според която под ноктите на подсъдимия е установен ДНК материал, произхождащ от пострадалия, контролираният съд е приел, че първоначално е имало сбиване между двамата мъже, при което докато са били един срещу друг те са си разменили удари, причинили охлузвания в областта на лицата им. Приел е въз основа на същите доказателствени източници, че в изправено положение С. нанесъл и удар с крак по лявото коляно на С., последният извадил носения от него пистолет и стрелял от упор в корема на подсъдимия, при което му причинил мекотъканни увреждания в същата област, без това да попречи на дееца да извършва активни движения /да оказва съпротива, да нанася удари, да се движи и говори/. В отговор подсъдимият нанесъл с ножа два удара в коремната област и един в гърдите на пострадалия, а след като последният паднал на земята му нанесъл още два удара с ножа – единият в раменния пояс, а другия в лявата мишница и рамото. В същото положение на пострадалия били нанесени и порезните наранявания по двете ръце, имащи характер на защитни. Контролираният съд е съобразил и експертното становище, че след падането на С. на земята и докато е бил в легнало положение, подсъдимият с ритници му причинил разкъсно – контузни рани в областта около дясното око; кръвонасядания и охлузвания по кожата на лицето; кръвонасядания по меките черепни покривки в областта на челото и дясното слепоочие. Така приетата от въззивния съд последователност на причиняване на уврежданията, както по тялото на подсъдимия, така и по това на подсъдимия, различаваща се в известна степен от описаното в обвинителния акт /в който е прието, че първо подсъдимият е нанесъл ударите с нож, а след това С. е стрелял по него с пистолета/, освен, че се основава на доказателствената съвкупност, по никакъв начин не нарушава правата на подсъдимия и по - скоро обслужва неговата версия – че е действал при неизбежна отбрана. Изложеното налага извода, че въззивният съд е осъществил аналитичната и доказателствената си дейност изцяло в съответствие с изискванията на процесуалния закон, поради което твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК е неоснователно. Материалният закон също е приложен правилно от въззивната инстанция, която е приела, че подсъдимият е осъществил състава на чл. 115 от НК и че не са налице законовите предпоставки за приложение на разпоредбите на чл. 12, чл. 119 и чл. 118 от НК. За да отхвърли като недоказана версията на защитата, че подсъдимият е действал при условията на неизбежна отбрана или при превишаване на нейните предели, контролираният съд е съобразил обективно установените по делото факти за това, че С. сам е инициирал срещата с пострадалия, за да го бие /според показанията на св. Я., кореспондиращи с разпечатката за проведените телефонни разговори с множеството изходящи повиквания по мобилния телефон от подсъдимия към пострадалия/, взел е нож в себе си и го е използвал, нанасяйки с него множество удари в части от тялото на пострадалия, в които се намират жизненоважни органи, причинявайки му по този начин тежки увреждания, несъпоставими с далеч по - леките такива, установени при освидетелстването на подсъдимия, а след това е сложил банкноти в ръката на жертвата, за да подкрепи версията си за упражнен спрямо него „рекет“. Макар и да не го е посочил във въззивното решение, контролираният съд реално се е съобразил със задължителните указания, дадени с ППВС № 12/1973 г. /от особено важно значение за теорията и практиката по приложението на института на неизбежната отбрана/, според които деецът не може да се ползва от института на неизбежната отбрана, когато сам е създал условия да бъде нападнат, като е провокирал нападение с цел да лиши другиго от живот или да му причини телесна повреда. В конкретната ситуация, С. сам е инициирал срещата със С., с ясното намерение да се саморазправи физически с него, подготвил се е като е взел нож със себе си и го е използвал, поради което, независимо от това кой от двамата мъже е нанесъл първия удар при сбиването /последван от размяна на удари с ръце, стрелба с газовия пистолет и удари с ножа/, не може да претендира, че е бил поставен в условия да се отбранява от непосредственото противоправно нападение от страна на пострадалия. В тази връзка следва да се отбележи, че не намират опора в доказателствената съвкупност и изложените в защитната реч на подсъдимия твърдения, че е бил нападнат в дома си от „пиян и дрогиран, който го рекетирал“, че е „защитавал семейството си, сина си“. Местопрестъплението се намира в близост до дома на подсъдимия, но на улицата, като отсъстват каквито и да било доказателства, че пострадалият е целял или се е опитал да проникне в жилището му. Действително, на местопрестъплението полицейските служители са заварили сина на подсъдимия със следи от кръвта на убития /според ДНК експертизата на веществени доказателства/ по обувките и панталона му. Липсват обаче каквито и да било доказателства, доколкото подсъдимият не е давал обяснения по делото, а и пред полицейските служители не е изложил такава версия, че синът му е бил обект на нападение или че е взел участие в сбиването и е трябвало да бъде защитаван. С оглед на изложеното, законосъобразно въззивната инстанция е преценила, че не са налице законовите предпоставки за приложението на чл. 12 за оправдаване на дееца или за смекчаване на неговата отговорност, с осъждането му по чл.119 от НК. Въззивният съд е съобразил всички доказателства по делото, свързани с поведението на подсъдимия преди деянието – подготвянето на срещата с пострадалия чрез множество телефонни разговори и вземането на нож, както и след престъплението – поставянето на банкноти в ръцете на пострадалия и изграждане на версията за защита от „рекет“ от негова страна, като правилно е приел, че действията на извършителя са били подредени, логични и съответни на ситуацията. Наред с това е взел предвид и заключението на СПЕ, според което подсъдимият е психично здрав, със съхранена способност да разбира и ръководи постъпките си, като липсват клинични аргументи затова, че е бил в състояние на афект към момента на извършване на деянието, който да е нарушил годността му да контролира поведението си. При отсъствието на една от основните предпоставки – деяние, извършено в състояние на силно раздразнение /физиологичен афект/, законосъобразно въззивната инстанция е преценила, че престъпната проява на подсъдимия не може да се субсумира под нормата на привилегирования престъпен състав на чл. 118 от НК. Изложеното обуславя извода, че като е приел, че от обективна и субективна страна деецът е осъществил състава на чл. 115 от НК, въззивният съд е приложил правилно материалния закон, поради което твърдението за наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК също е неоснователно. Не се споделя и оплакването на касатора за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като не се констатира диспропорция от категорията на визираната в чл. 348, ал. 5 от НПК. На подсъдимия е наложена санкция от десет години лишаване от свобода, какъвто е минималният размер на предвиденото в престъпния състав на чл. 115 от НК наказание. При нейното определяне предходните съдебни състави са отчели изчерпателно смекчаващите отговорността обстоятелства, като чистото съдебно минало на подсъдимия и добрите му характеристични данни, семейното му положение, полагането на общественополезен труд, личния мотив за извършване на деянието /засегнатото от изневярата на съпругата му мъжко достойнство/, както и факта, че сам е съобщил за случилото се на тел. 112 и е останал на местопрестъплението. Правилно така изброените смекчаващи фактори не са счетени за многобройни или изключителни по смисъла на чл. 55 от НК. Повечето от тях очертават една нормална семейна и трудова ангажираност, а значението на поведението му след деянието – съобщаването за осъщественото деяние, не следва да се приема за изключително, особено с оглед установените действия на С., свързани с изграждането на защитната му версия за „рекет“. Настоящият съдебен състав намира за нужно да отбележи и че при квалифициране на престъплението от прокуратурата и при определянето на размера на наказанието от съда, не са отчетени някои от особеностите на престъпната проява, свързани с механизма на нейното осъществяване – нараняванията на пострадалия с ножа по брой надхвърлят необходимото за причиняването на смърт, а и част от тях са нанесени след падането на жертвата на земята, когато тя вече е била лишена от възможност за защита. При това положение на пострадалия са нанесени и допълнителни удари с ритници по главата, което поведение характеризира дееца като отмъстителна личност, избираща физическата саморазправа при разрешаване на лични проблеми и проявяваща жестоко отношение към съперника си. Не е съобразено и че нараняванията с нож са причинили значителни болки на пострадалия, които той е усещал, тъй като при нанасянето на по - тежките от тях /в гърдите и корема/ е бил в съзнание, за което свидетелстват защитните наранявания по ръцете му, получени в опит да се предпази от ударите на подсъдимия. След като посочените обстоятелства не са вменени на подсъдимия като квалифициращи елементи на престъплението / чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 от НК/, за което му е повдигнато обвинение, няма пречка, съобразно разпоредбата на чл. 56 от НК, те да бъдат отчетени в посока утежняване на отговорността му. Поради липсата на съответен протест /включително и въззивен такъв, както правилно е отчел въззивния съд/, констатацията за наличието на посочените отегчаващи фактори не може да доведе до завишаване на размера на санкцията. Съществуването им от друга страна не дава възможност да се приеме, че в конкретния случай и най – лекото предвидено в чл. 115 от НК наказание е несъразмерно тежко. В този смисъл към подсъдимия е проявена прекомерна снизходителност, поради което не са налице каквито и да било основания за уважаване на претенцията му за определяне на санкцията при условията на чл. 55 от НК. В заключение следва да се посочи, че отсъствието на заявените с жалбата касационни основания обуславя оставянето на въззивното решение в сила. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, състав на І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 316 / 11.09.2023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 1140/ 2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, НО, 5 – ти състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.